Глен Кук
Стоманени сънища (18)

XVII

Този занаят, магията, е колкото фокусничество, толкова и вещерство. Заблуда, измама, на каквото се хванете. Държах Пушека под око — очаквах, че ще предаде сведения на Радишата по някой изкусен начин. Но ако успееше, значи бе по-голям майстор и от мен. В което се съмнявам.

При среща с Радишата вие разбирате, че сте в присъствието на една могъща воля. Беше срамота, че е сковавана от своята култура и трябваше да се преструва, че слуша брат си. Би могла да постигне интересни неща.

— Добър ден — поздрави тя. — Радваме се, че сте оцелели.

Дали? Може би, защото имаше още Господари на сенките за побеждаване.

— И аз.

Тя забеляза, че сега ме придружаваше Кинжала, а не приятелите му. Съзря и Нараян — очевидно от ниска каста и не по-чист, отколкото в деня на запознанството ни, макар че не бих могла да си позволя да го критикувам. По челото й премина сянка.

— Моите батальонни командири — представих ги аз. — Познавате Кинжала. Нараян, който много помогна да организираме войската.

Тя се втренчи в бившия роб — може би поради необикновеното му име и заради това, че нищо не добавих. Не знаех да има и друго име. Нараян беше фамилия. Имахме още шестима Нараяновци сред шадарските войници. Всеки от тях носеше личното име Сингх, което означава „Лъв“.

Тя улови нещо с този втренчен поглед, сепна се и погледна Пушека. Магьосникът отвърна с леко кимване. Радишата се взря в Кинжала:

— Ти избра да ме напуснеш?

— Присъединих се към човек, който може да постигне и нещо друго освен приказки.

За Кинжала това бе твърде дълга реч и тя не му спечели симпатия. Радишата го изгледа сърдито.

— Има право — обади се Лебеда. — Вие с брат ти само шикалкавите.

— Ние сме повече изложени на опасност. — На хората, заемащи подобни постове, наистина се налага да се съобразяват със задръжки или да се стаяват. Но опитайте се да обясните това на мъже, които никога не са били нещо друго, освен временни капитани, и то по неволя!

Радишата стана.

— Елате — подкани ни тя. А докато вървяхме, ми сподели: — Наистина се радвам, че сте останала жива, макар че трудно ще ви се отдава по-нататък.

Но не прозвуча като заплаха.

— Какво?

— В тежко положение сте, защото вашият Капитан не оживя. — Тя ни поведе по вито стълбище към върха на най-високата кула в крепостта. Спътниците ми бяха също толкова озадачени, колкото и аз. Радишата посочи.

Зад дърветата и постройките отвъд реката се виждаше голям, разхвърлян лагер. Радишата каза:

— Бегълци са прекосили реката на друго място и са разнесли мълвата на север. На другия ден, след като Лебеда отпътува на юг, започнаха да пристигат хора. Вече са се събрали около две хиляди. И ще дойдат още хиляди.

— Кои са те? — попита Лебеда.

— Семейства на легионери. Семейства на мъже, поробени от Господарите на сенките. Дошли са да разберат какво е станало с техните близки. — Тя посочи нагоре по течението.

Стотици жени трупаха дърва.

— Какво правят те? — попитах.

— Приготвят гати. — Тонът на Нараян бе смутен. — Трябваше да се досетя.

— Какво е това „гати“?

— Погребални клади — отвърна Корди. — Гуни горят мъртвите си, а не ги закопават в земята. — Беше леко позеленял.

Не можех да разбера.

— Там няма мъртъвци, освен ако някой не се погрижи да има. — Символичен жест? Погребение в отсъствие на мъртвеца?

— Обичаят се нарича сути — обади се Пушека. Погледнах го. Той бе изпъчил рамене и се усмихваше лукаво. — Когато един мъж умре, и жена му се качва на неговия гат. Убит ли е далеч от дома, тя се присъединява към него в смъртта му, след като научи за нея.

О?

— Тези жени строят клади, за да се самоубият, ако мъжете им са мъртви?

— Да.

— Ужасно тъпо!

Пушека се усмихна още по-широко.

— Това е обичай, стар като Талиос. Със силата на закон.

Не ми хареса как се радваше. Помислих си, че разполага с оръжие, което може да използва срещу мен.

— Безсмислено е. Кой ще се грижи после за децата? Карай, не ме интересува. — Идеята ми беше толкова чужда, че я отхвърлих. Дори не съм убедена, че му повярвах.

— Обичаят е почитан от всички, дори и от онези, които не са Гуни — обади се Радишата.

— Смахнати има навсякъде. Това е отвратителен обичай и трябва да бъде премахнат. Но не съм тук да променям закостенелите традиции. Ние сме във война. Претърпяхме поражение. Мнозина от нашите войници са в плен в Деджагор. Да успеем да ги спасим не е много вероятно. Много повече бягат. На някои от тях ще успеем да помогнем. Трябва и да издигнем нови диги, за да можем да опазим постигнатото.

— Миличка, не схващаш основното — обади се Лебеда.

— Схванах го, Лебед. Това няма връзка.

— Вие сте жена — напомни Радишата. — Нямате приятели. Всеки мъж с някакво положение от кое да е духовенство ще наблегне на връзката ви с Капитана. Най-вече върху това, че не сте извършила сути. Което ще има голяма тежест за огромна част от населението.

— Може би заради обичая — той е малоумен и съм готова да се обзаложа, че не важи за всички. Няма да уважа предложението, освен ако не реша за назидание този, който го е направил, да бъде подложен на онова, което е предложил.

Усмивката на Пушека угасна.

Очите му се присвиха и се замъглиха. За миг ченето му увисна. Гледаше втренчено ръката ми. Усетих се, че съм прихванала тика на Нараян — опипвах жълтата кърпа, подаваща се над кръста ми.

Пушека доби отвратителен цвят.

— Радиша, разпитайте тези двамата за произхода ми — посочих Лебеда и Корди. Те бяха емигрирали от моята империя, когато властта ми беше в разцвет. — Част от Отряда е сразен, но нашият договор остава в сила. Имам намерение да доведа начинанието докрай.

— Това е достойно за възхищение, но ще откриете, че много хора ще се опитат да ви попречат.

Свих рамене.

— Какво искат те е без значение. Договорът е сключен и е по-добре да го разберете. Вие си мислите, че знаете за нас повече от самите нас. Помнете, че никога досега не сме разочаровали някого, скрепил договор с нас.

Радишата ме изгледа втренчено — не се боеше, любопитна беше откъде имам тази увереност тук, сама, сред море от врагове.

— Утре ще ви представя списък с неща, от които имаме нужда — казах. — Мъже, каруци, животни, оръжие, оборудване. — Да си даваш вид, че си уверен, е половината от увереността.

Някой извика откъм стълбището. Радишата прати Бесния Корди да провери. Той се върна с вестта:

— Джах вдига пара. Иска да ви види. Сигурно означава, че знае, че сте тук.

— Мога да го приема още сега — казах.

— Кажи им да го доведат, Корди.

Той предаде нареждането и зачакахме. С Радишата се гледахме като пантери.

— Защо се боите от Отряда? — попитах.

И окото й не мигна.

— Много добре знаете.

— Така ли? Изучавала съм историята на Отряда в най-големи подробности, но не си спомням нищо такова, което да обяснява страха ви.

Пушека прошепна нещо — мисля, че ме обвиняваше в лъжа. Този все повече ме дразнеше.

Джахамарадж Джах нахлу като крал.

Интересно ми беше как Радишата ще се справи с недостатъка, че е жена.

След малко ми изглеждаше любопитно да наблюдавам как Джах ще се справи със своя недостатък. Влизането му беше драматично. Изгледа ни отгоре. Ние изобщо не реагирахме на величествения му ръст, богатите одежди, властта, която представляваше. И той просто не знаеше какво да прави по-нататък.

Той беше глупак. Знахаря съвсем не бе сбъркал, отървавайки Шадарите от предшественика му. Онзи човек беше наш враг. Но и Джах не изглеждаше кой знае колко по-добър. Само фукане, без никакво покритие.

За талианец беше впечатляващ — висок метър и осемдесет и към сто кила, с половин стъпка по-висок на ръст от средния и много по-масивен. Кожата му бледнееше по-бяла от обичайното — от талианска гледна точка това бе привлекателно. Богатите жени често цял живот се криеха от слънцето. Изглеждаше красив дори и според северните критерии. Но устата му беше нацупена, а на очите му сякаш всеки миг щяха да избият сълзи, защото не ставаше както той иска.

Радишата му отпусна десет секунди и отсече:

— Имаш ли нещо за казване?

Нерешителност. Той бе заобиколен от хора, които нямаха никаква полза от него. Неколцина с радост биха му прерязали гърлото. Дори и Пушека събра достатъчно наглост, за да го гледа, все едно е плужек.

— Да се оставиш да те спипат враговете ти — казах. — Мислех, че си по-добър в играта.

— Каква игра? — Не умееше особено добре да прикрива чувствата си. Личеше си какво мисли за мен.

— Интригите. Да избягаш при Деджагор беше лош ход. Всеки ще те обвинява.

— Надали. Битката бе изгубена. Погрижих се част от войската да оцелее.

— Ти избяга, преди изходът й да бъде решен. Собствените ти войници го казват! — отряза Радишата. — Ако ни причиниш неприятности, ще напомним на семействата за мъжете, които няма да се приберат у дома.

Чиста омраза. Джах не бе свикнал да яде бой.

— Не съм свикнал да ме заплашват, и не го позволявам на никого.

— Спомняш ли си как дойде на власт? — попитах го. — Хората може да се поинтересуват от подробностите.

Сред тези хора бяха и всички присъстващи. Другите гледаха и се чудеха.

— Мъдро ще е от твоя страна да се оттеглиш тихо, да зарежеш преследването на власт и оръжия и да си доволен от това, което имаш.

Погледът му бе остър като кама.

— Ти си уязвим и не си в състояние да го заличиш. Направи твърде много погрешни стъпки. Ако продължаваш така, ще се самоунищожиш.

Той ни огледа подред, но никъде не откри съчувствие. Единственото му оръжие бяха гръмките заплахи. И той знаеше колко струват.

— Този рунд спечелихте вие. — И той заслиза по стълбата.

Кинжала се разсмя — нарочно, защото знаеше, че Джах не понася да го подиграват.

Просеше си белята.

Погледнах го предупредително. В отговор той ме изгледа равнодушно. Никой не можеше да го озапти.

Джах си бе отишъл.

— Имам работа — казах. — Не сме стигнали доникъде. Знаем си положението. Аз очаквам да изпълня задачата на Отряда докрай. Вие смятате да го позволите само доколкото ти е удобно, а после да ми забиете нож в гърба. Нямам намерение да го допусна. Кинжал, идваш ли, или оставаш?

— Идвам. Тук няма какво да правя.

Лебеда и Корди изглеждаха сконфузени, Пушека — засегнат, а Радишата — вбесена.

Щом излязохме от крепостта, Кинжала рече:

— Сега Джах може и да предприеме нещо отчаяно.

— Ще се справя. Той ще се колебае, докато стане твърде късно. Провери батальона си.

Когато вече бе достатъчно далеч, че не да може да чува, попитах Нараян:

— Той е прав. Ще чакаме ли Джах? Или ще действаме първи?

Той не отговори — очакваше аз самата да отговоря.

— Ще предприемем нещо, когато разберем, че и той крои планове.

Огледах лагера. Външното заграждение беше готово. Засега щеше да свърши работа. Постоянно щях да внасям подобрения, главно, за да се намират мъжете на работа. Нито една стена не можеше да е твърде висока, нито пък ров — прекалено дълбок.

— Предайте на шадарите, че ми трябват ездачи за кавалерията. Откликът им ще ни покаже доколко Джах се ползва с подкрепа. Пусни мълвата сред всички бегълци, че онези, които се присъединят доброволно, ще се ползват с привилегии. Нужни са ни и волнонаемници от провинциите. Трябва да успеем да разпространим историята за нас, преди онези идиоти да пуснат на воля хрътките на разцеплението.

— Има си начини за разпространяване на мълвата навън — призна Нараян. — Но трябва да пратим някои мои приятели отвъд реката.

— Прави, каквото е нужно. Започваш веднага. Няма да отчитаме времето. Нито ще ги оставим да си възвърнат равновесието. Върви.

Изкачих се на една платформа, издигната близо до бъдещата северна порта на лагера и огледах полето. Моите хора се трудеха като мравки.

Тяхното трудолюбие обаче не се бе предало на никой друг. Само строителите отвъд реката и жените на Гуни работеха здраво.

Над една от кладите се виеше пушек. Когато пламъците се разбушуваха, една жена се хвърли в тях.

Вече трябваше да повярвам.

Върнах се в построения от Рам заслон и се заех да разширявам границите на дарбата си. Скоро тя щеше да ми е нужна.