Глен Кук
Стоманени сънища (17)

XVI

Знахаря изкуцука до вратата на храма и погледна навън. Ловеца на души я нямаше никаква. От дни не я беше виждал. Зачуди се дали не са го изоставили. Съмняваше се. Тя сигурно бе изчакала той да укрепне достатъчно, та да може да се грижи за себе си, и се бе запиляла по някакви мътни дела.

Мислеше си дали да не избяга. Познаваше околността. Имаше едно село, до което би могъл да стигне за няколко часа дори и с неговото темпо. Но това отстъпление нямаше да бъде никакво бягство.

Ловеца на души бе далече, но гарваните все така стояха на пост. Те нямаше да го оставят. Тя разполагаше с конете. Тези чудовища умееха да препускат вечно — не знаеха умора. Тя можеше да хване дирите му и след седмица да го настигне.

И все пак…

Това място беше като остров извън света — мрачно и потискащо.

Той закрачи без посока — движеше се само за да не стои на едно място. Гарваните го награчиха. Той не им обръщаше внимание, не обръщаше внимание на болката, пулсираща в гърдите му. Тръгна през гората към полето отвъд нея и стигна едно полуизсъхнало дърво.

Сега си спомняше. Преди Деджагор и Годжа той дойде на юг да проучи терена, забеляза наблюдаващата го Ловец на души и я прокуди вдън тези гори. Стоеше до дървото и се опитваше да реши какво да предприеме — и тогава една стрела се заби в ствола и едва не отнесе носа му. Тя му донесе вестта, че не било време да улови онзи, когото преследва.

После войниците на Сенчестите го погнаха и той бе твърде зает с бягството си, за да мисли повече за това място.

Отиде до дървото. Клоните му тегнеха от гарвани. Опипа дупката от острието на стрелата. Значи тогава тя го бе наблюдавала, нали? Без да се намесва, но така, за всеки случай — може би бе хвърляла по някой намек, за да е сигурна, че той ще е наблизо, за да му отмъсти.

Пред него се простираше дълъг и ленив хълм. Той реши да не обръща внимание на гарваните и продължи напред.

Болката в гърдите му стана нетърпима. Не бе готов за такова усилие. Нямаше да стигне далече, дори и гарваните да не го следяха.

Спря да си почине и се зачуди доколко ли Ловеца на души се бе месила в работите му. Дали нямаше някакъв пръст в изхода на битката при Деджагор?

Унищожението на Приносителя на бури под маската на Сянка на бурята бе по-лесно, отколкото очакваше. А и спипването на Видоменителя бе нищо работа — макар че в това имаше малко предателство, защото Променливия бе помогнал на Господарката. Което му напомни за онова момиче — ученичката му. Тя се бе измъкнала. Може би искаше да си разчистят сметките. Дали Ловеца на души знаеше за нея? Добре ще е да я спомене при първия удобен случай.

Ритъмът на сърцето му се бе нормализирал. Болката утихна. Продължи. Стигна билото и се облегна на неравна сива оголена скала. Дишаше тежко, а гарваните кръжаха наоколо и грачеха.

— Млъкнете, де! Никъде няма да ходя!

Друг стърчащ наблизо камък смътно напомняше на стол. Той се дотътри до него, седна и огледа своето царство.

Цял Талиос можеше да бъде негов, ако бе победил при Деджагор — ако това беше целта му.

Ято от три гарвана се стрелна от север — летяха насам като бързокрили гълъби, завиха и се вляха в ятото, заграчиха. Цялото ято се разпръсна. Странно.

Той се облегна назад и се замисли за последиците от битката. Според Ловеца на души Могаба беше жив и удържаше града срещу обсадилите го Господари на сенките. Може би една трета от войската бе успяла да проникне зад стените. Чудесно. Една упорита защита би ги държала далеч от Талиос. Но градът не го вълнуваше особено. Талианците бяха приятни хора, но във всеки, който имаше някакво положение, се таеше истински предател.

Беше загрижен за неколцината приятели, които остави на юг. Имаше ли сред тях оцелели? Дали бяха спасили Аналите, тези безценни исторически записки — връзката, която скрепяваше Отряда? Какво бе станало с Мъргън, със знамето и с неговите доспехи на Създателя на вдовици? Легендата твърдеше, че това знаме се движи с отряда от деня, в който той бе излязъл от Катовар.

Какво ли крояха тези проклети гарвани? Само преди мигове те кръжаха хиляди. Сега нямаше и десетина. Всички се рееха нависоко и се носеха напред-назад над нещо в долината.

Дали Катовар се бе превърнал в безнадеждна мечта? Дали последната страница на Аналите не бе написана на някакви си четиристотин мили от дома?

Внезапен спомен за първите часове на отдалечаването им от Деджагор. Само образ на реещ се във въздуха човек, който се гърчи, набоден на копие. Лунна сянка? Да. Лунна сянка бе побит на това копие по време на битката. Набоден на копието, на което се вееше знамето.

То не бе загубено! Тази реликва, по-важна и от аналите, се намираше някъде там долу, в храма. Не я беше забелязал. Тя трябва да я е скрила.

Той погледна небето, където кълбести облаци се нижеха по тюркоазеното поле. Гарваните се бяха приближили — онези, малкото, продължаваха да се реят нависоко. Той подскочи стреснато — един летеше към него като крилат снаряд.

Птицата запляска с криле, запърха и едва не се уби при кацането на върха на една скала на педя от лявата му ръка. И произнесе съвсем членоразделно:

— Не мърдай.

Той не помръдна, макар мигом в него да изникнаха дузина въпроси. Не беше нужно да си гений, за да разбереш, че става нещо важно. Иначе птиците не му говореха. Всъщност, досега това се бе случило само веднъж — бяха му предали предупреждението, заради което бе успял да тръгне навреме, за да разбие Господарите на сенките при брода Годжа.

Гарванът се сгуши и се сля със скалата. Знахарят също се поотпусна — вече не се разпознаваше ясно като човешки силует на фона на небето… и се вкамени. Мигове по-късно забеляза движение в плитката котловина пред него.

Нещото се стрелкаше от прикритие към прикритие. После движението стана още по-отявлено, и още. Сърцето му се разтуптя, щом се сети за сенките, легионите на Сенчестите, които те бяха довели на север.

Нямаше сенки. Бяха дребни кафяви човечета, но не от онези, командваните от сенките. Тези бяха братовчеди на талианците. Имаше нещо познато в тях. Но те бяха толкова далече.

Не им хрумваше да погледнат нагоре, където седеше той. Или пък не можеха да го видят. Продължиха в долината.

После се появиха и още, може би двайсет и пет — не се прокрадваха като останалите, които сигурно бяха разузнавачи. Виждаше ги достатъчно ясно, за да се сети къде преди бе съзрял такива като тях. Край голямата река, извираща от сърцето на континента, която се вливаше покрай Талиос в морето. Би се с тях преди година на две хиляди мили северно оттук. Бяха преградили реката и спрели всякаква търговия. Отрядът отвори пътя и ги разби в дивашка нощна битка, в която вилнееха и виеха магии.

Оплаквача!

Виждаше ясно основната група. Осем мъже носеха девети в нещо като носилка. Последният представляваше дребна фигура, така увита в дрехи, че приличаше на куп парцали. Щом наближи Знахаря, той нададе продължителен стон.

Оплаквача. Един от Десетте, Които Били Покорени — слуги на Господарката в нейната северна империя, страшен магьосник, когото смятаха за убит до онази нощ на реката, когато той се опита да разчисти старите си сметки с бившата си императрица. Само намесата на Променливия го бе прогонила.

Нов стон се изтръгна от магьосника — бледа сянка на обичайните ридания на Оплаквача. Вероятно той се опитваше да овладява плача си, за да не привлича внимание.

Знахаря така се бе вкаменил, че и сърцето му почти не биеше. Нищо на света той не искаше по-малко от това да привлича внимание точно сега. Толкова напрегнато се бе съсредоточил, че не усещаше ни клатушкането, ни мразовития вятър.

Групата отмина, а подир нея в ариергарда вървяха още дребни кафяви човечета. Измина цял час, преди Знахаря да се увери, че е видял и последния от тях.

Беше преброил сто двайсет и девет блатни войни плюс магьосника. Бойците нямаше да са от особена полза толкова далеч от своята стихия. Този терен им беше чужд. Но Оплаквача… Местността, климатът и всичко останало не значеха нищо за него.

Накъде ли отиваше? Не бе особено трудно да се досети. Надолу към Сенчестите земи. По-голямата мистерия си оставаше защо — но вероятно и тя не беше толкова голяма.

Оплаквача — един от Покорените. Някои от Господарите на сенките също бяха бегълци от Покорените. Изглеждаше вероятно оцелелите да са се свързали с бившия си другар и да са стигнали до някаква договореност, и сега той щеше да замести загиналите Господари на сенките.

Ако Ловеца на души не лъжеше, Господарката бе жива и се намираше край Годжа. На няма и четирийсет мили оттук. Де да можеше да измине това разстояние! Де да имаше някакъв начин да й прати вест! Тя трябваше да разбере за това.

— Гарване, не зная дали знаеш какво видя току-що, но по-добре предай тази вест на господарката си: в беда сме.

Знахаря стана и се върна в храма, където се поразведри с опити да намери скритото знаме на Отряда.