Глен Кук
Стоманени сънища (15)

XIV

Прекосихме потока и навлязохме в гората — водехме конете си подир Синдху, който оглеждаше наоколо, докато не опознае всяка клонка и листенце от околността. Той ни поведе по лъкатушна ловна пътека, която вървеше успоредно на потока и водеше на запад. Зачудих се какво ли е станало с дивеча — не бяхме видели нищо по-едро от катерица. Няколко тукашни елена биха облекчили проблема с храната, макар че нито изповядващите култа на Гуни, нито тези на Шадар се докосваха до месо.

Вървяхме дълго. Спътниците ми мрънкаха и се заяждаха.

Наблюдателният пост се намираше в горичката на върха на един хълм, за да може да се следят събитията в нашия лагер. Грешен ход от моя страна. Планирах твърде напред. Ако се бях усетила, щях да сложа там на пост цял отряд. Външните постове бяха твърде разпръснати и не можеха да забележат всичко, което щъкаше из областта, дори и хората да не се криеха. Бегълци непрекъснато се промъкваха през тях и оставяха следи.

Имах доста добра представа какво ще намеря на върха на този хълм. Някого от северните краища, чул мълвата и се притеснил, че може да съм закъсала. Бях добра плячка за Господарите на сенките и за всеки, който се изпречеше помежду ни.

Прекосихме потока няколко мили по-надолу по течението, където от хълма не можеха да ни видят, върнахме се на изток и открихме, че през последната трета от милята нямаше как да приближим горичката, без да ни забележат.

— Остава ни само да препуснем право нататък — казах аз на хората. — Хайде, без да бързаме. Може би не ще побегнат, докато се приближим дотолкова, че да няма как да се измъкнат.

Не знаех дали умеят да се владеят — вълнението пак ги бе обзело. Нахъсани, уплашени и нетърпеливи.

— Да вървим.

Бяхме прекосили половината от откритото пространство, когато стражите изпърхаха като пъдпъдъци.

— От култа на Шадар са — отбеляза някой.

Да. Шадари на коне и в униформа — екипирана кавалерия.

— Хората на Джахамарадж Джах! — възкликнах.

Мъжете запсуваха. Дори и поклонниците на Шадар.

Джах бе Върховният жрец на Шадар в Талиос — това бе работа на Знахаря. Джах обаче не изпълни дълга си към него по време на битката при Деджагор и напусна бойното поле заедно с кавалерията си, докато изходът на боя беше под въпрос. Повечето войници ги видяха как бягат, или поне подочуха за това. Аз прокарвах идеята, че щяхме да спечелим битката, ако жрецът бе отстоял позициите си.

Можеше и да е вярно. Джах не бе допринесъл с нищо, когато дори и едно перце би наклонило везните в наша посока.

Според мен побягна, защото получи пристъп на опортюнизъм. Усетил интуитивно, че битката ще свърши зле за нас и решил да юрне всички обратно към къщи. А там щеше да управлява с твърда ръка, защото би бил единственият мъж, разполагащ с войска (макар и тя да не ставаше за нищо), която да го подкрепи.

Сега заслужаваше да помисля специално за него.

Не се налагаше да давам заповед за преследване. Шадарите бяха петима и бягството им бе доказателство, че имаха черни сърца. Яздеха с кървясали очи. За зла беда Шадарите бяха по-добрите ездачи.

Ала ми се искаше да поговоря с тях. Пришпорих жребеца си здравата и бързо препуснах подире им. Никой обикновен кон не можеше да се мери с него.

Шадарите хванаха северния път. Почти бях догонила най-мудния, когато водачите прехвърлиха билото и се натресоха на ездачите, поели на юг.

Конете се подплашиха. Мъжете се развикаха. Ездачите изпопадаха от конете. Заобиколих един Шадар, който успя да се изправи на крака и се опита да побегне. Шлемът му беше паднал. Сграбчих го за косата и го влачих петдесетина метра, а после се обърнах да огледам жертвите на сблъсъка.

Добре. Лебеда, Бесния Корди и Кинжала. И онзи потаен малоумник, пишман-магьосникът — Пушека. Ами сега?

Бесния, Пушека и Кинжала се бяха задържали на седлата. Лебеда лежеше на земята — стенеше и ругаеше. Той стана, изпсува пак, срита един повален Шадар и се огледа за коня си.

Пушека се тресеше целия. Беше блед като платно и шептеше някаква молитва.

Корди и Кинжала не обръщаха внимание на театрото, което разиграваше Лебеда. Предположих, че това означава, че нищо му няма.

Моят пленник се опита да се измъкне. Повлачих го още няколко метра и го пуснах, когато конят препусна така, че вече не можеше да го настига. Той залитна напред, просна се по очи и се приземи в краката на Лебеда. Лебеда седна върху него. Попитах Бесния Корди:

— Какво правите тук?

Той беше единственият от тази тайфа, който имаше ум в главата.

— Радишата ни изпрати. Иска да знае какво става насам. Носят се слухове. Някои твърдят, че си жива, други — че си мъртва.

— Още не съм. Не съвсем.

Моите хора пристигнаха.

— Гопал, Хаким. Отведете някъде тези двамата и ги поразпитайте защо слухтяха.

Двамината бяха дружки на Нараян — единствените, които можеха да яздят. Сигурно ги бе пратил да наглеждат какво става.

Лебеда се изправи и се облегна на крака на Корди.

— Не е нужно да извиваш ръце, за да разбереш това. Напоследък се носят разни щури слухове. Изнервила си Джах като коте в кучешка колиба.

— Ами?

— Нещата вървяха добре за него. Той се върна от Деджагор преди всички други. Само че лошият късмет бе пратил Радишата при Годжа преди него. Тя затвори брода. Той все още си мислеше, че е хванал света за онази работа, а после пристига мълвата, че някой е оскубал перата на банда от момчетата на Господарите на сенките. И веднага след това се чу, че си била ти. Това, че не си мъртва, не пасваше особено добре на стремежите на Джах. Отрядът си спечели голямо уважение, че се справи толкова бързо и накара всички онези свещеници да изглеждат като интриганти и себични гадове.

Кинжала се изкиска.

— Част от това уважение се дължеше и на теб — продължи Корди, — защото си жена и накара всинца да разберат колко много си допринесла за всичко. — Той ме погледна в очите. — Но сега това, че си жена, ще е препятствие.

— И преди съм била сама, Корди. — И тогава не знаех и миг щастие. Но щастието е създание, което лесно се изплъзва. То не ти се полага по рождение. Нито е нещо, което очаквам, но го приемам, когато му се натъкна. А междувременно мога да се задоволя и с властта. — А Джах си има слабости. Той е уязвим. Ето там са моите хиляда войници. Всеки от тях ще ти каже, че при Деджагор Джах ни заряза. Ако не бе постъпил така, щяхме да победим.

Лебеда ме изненада.

— Наблюдавахме битката. Видяхме. Както и много от мъжете, които се върнаха. Дори и някои от войниците на самия Джах го признават.

— Слабост — рече Корди. — Но това няма да го съкруши.

Гопал ми напомни, че трима от Шадарите успяха да избягат. Вярно беше. И щяха да изтърчат право при господаря си, и той несъмнено щеше да предприеме нещо. Но се съмнявах, че ще е веднага. Той беше колеблив. Щеше доста да се тревожи, преди да се реши.

— Връщай се в лагера, Лебед. Елате. Гопал, води пленниците. — И пришпорих с всички сили жребеца напред.

— Свирете тревога и отбой — наредих аз на войниците при северната порта. — Нараян! Рам!

Те притичаха.

— Какво има, Господарке?

— Потегляме. Веднага. Ще форсираме. Подгответе хората. Натоварете по-голямата част от имуществото на конете. Погрижете се всеки войник да носи храна. Няма да спираме да се храним. По-живо.

Те хукнаха.

Беше ранен следобед. Оттук Годжа отстоеше на четирийсет мили — десетчасов поход, ако вървяхме в темпо. Ако нощта не беше много тъмна. Не би трябвало да бъде, стига да не се заоблачеше. Лунният сърп щеше да изгрее един час след залез-слънце. Светлината нямаше да е ярка, но може би щеше да е достатъчна.

Роговете, които бяхме взели от кавалерията на Господарите на сенките, продължаваха да свирят отбой. Постовите дотичаха. Бандата, която бях оставила по-нагоре на пътя, пристигна. Лебеда и Корди се впечатлиха от хаоса.

— Добре си ги обучила — отбеляза Бесния Корди.

— Предполагам.

— Какво си намислила? — попита Лебеда.

— Да атакувам Годжа, преди Джах да успее да реагира.

Той изстена.

— Проблем ли имаш с това?

— Само че сме яздили чак дотук. Още четирийсет мили, и гръбнак няма да ми остане.

— Ходи пеш тогава. Синдху! Ела тук. — Дръпнах здравеняка встрани и му дадох нареждания. Той тръгна усмихнат, събра две дузини хора с издръжливи стомаси, повечето — негови приятелчета, и прекоси потока. Изпратих още един човек да събере коловете, които използвахме при обучението като пики и копия.

— Имате ли нещо против да похапнем? — попита Лебеда.

— Моля, заповядайте. А после ме намерете. Трябва да говоря с вас.

Идиот. Той ми отправи широка, напрегната усмивка. Нямаше нужда да умея да чета мисли, за да разбера какво му се върти в ума.

Войските се стегнаха по-бързо, отколкото очаквах. Бяха разбрали. Годжа. Право през него.

Все още имах сериозен проблем — липса на командна структура. Разполагах със солидни отряди от по десет души и водачите-десетници бяха избрали командирите, но всичките, бяха само с няколкодневен опит. И никой не оглавяваше нито един от формално организираните ми батальони.

— Корди.

Той остави храната.

— Господарке?

— Правиш ми впечатление на отговорен човек. Освен това имаш опит на бойното поле и репутация. Разполагам с два батальона от по четиристотин войници, ала нямам командири. Моят човек, Нараян, може да озапти единия, ако успея да го увардя. Нужно е някой да поеме другия. Някой прочут герой би бил идеален — ако съм убедена, че не би действал срещу мен.

Бесния впери поглед в очите ми.

— Работя за Радишата. Не бих могъл.

— Аз бих могъл.

Обърнах се. Беше Кинжала.

Пушека се разкряска.

Кинжала се ухили — за първи път го виждах да се усмихва.

— Нищо не ти дължа, дребосъко. — Той се обърна към Лебеда. — Какво казах? Още не е свършено.

Нещо трепна по лицето на Лебеда. Не беше щастлив.

— Лошо ни насаждаш, Кинжал.

— Ти сам се насаждаш, Лебед. Ти го каза — що за хора са те. Веднага щом получат желаното от тях, те ще го забият в теб. Нали така, магьоснико? Както довършихте Черния отряд?

Пушека залитна. Ако имаше слабо сърце, вече да е мъртъв. Изглеждаше така, сякаш очакваше да го опека на шиш. Усмихнах се. Първо щях да го оставя да се позадуши.

— Приемам предложението ти, Кинжал. Ела да се запознаеш със стотниците си.

Когато вече другите не можеха да ни чуват, го попитах:

— Какво искаше да кажеш с онова?

— Нищо особено. Магьосникът, Радишата, Прабиндрахът — те ви причиниха зло повече с измама, отколкото с коварство. Те скриха сведения. Не мога да ви кажа какви — не знам. Мислеха ни за шпиони, изпратени от вас. Но мога да ви уверя, че никога не са възнамерявали да спазват договореностите с вас. По някаква неизвестна причина те не искат да стигнете в Катовар.

Катовар. Тайнствената цел на Знахаря, мястото, където бе възникнал Черния отряд. Четиристотин години отрядът бе пътувал бавно на север в служба на този и онзи принц, докато постъпи при мен, а после — при враговете ми, и се смали до шепа хора. След битката в Могилните земи Знахаря отново потегли на юг с много по-малко последователи от онези, с които днес разполагаха моите ротни командири.

Бяхме събирали по човек ту тук, ту там, и когато стигнахме Талиос, открихме, че не можем да прекосим последните четиристотин мили, защото между нас и Катовар се простираха княжествата на Господарите на сенките. Имаше един-единствен начин да изминем тези последни мили. Да превземем Талиос, вече притискан от Господарите на сенките, с неговата мирна история, и да спечелим една невъзможна война.

Съглашението с Прабиндраха беше, че отрядът ще обучи и поведе талианска армия. След като спечелим войната, тази армия щеше да го подкрепи в мисията към Катовар.

— Интересно — казах на Кинжала. — Но не ме изненадва. Синдху! — Беше се върнал. Бързо действаше. Може да беше всякакъв, но вършеше работа.

— Искам да придружаваш плътно гостите ни — казах му и посочих Лебеда, Корди и Пушека. — Покажи румела си на дребосъка, ако злоупотребят с нашето гостоприемство.

Той кимна.

— И те ще вървят пеш като всички останали.

Той отново кимна и продължи да надява черепи на прътите.

Кинжала го загледа, но не каза нищо, макар и да бях убедена, че нещо му се върти в главата.

Поехме час след като реших да тръгнем. Останах доволна.