Глен Кук
Стоманени сънища (14)

XIII

Лебеда погледна Кинжала. Отношението на тъмнокожия към Пушека бе прераснало от неуважение в презрение. Магьосникът имаше здрав гръбнак не повече от един червей. Трепереше като лист.

— Ето я — посочи Корди.

Лебеда кимна. Той се ухили, но си замълча.

— Крои нещо. Не съм виждал тъдява по-организирана банда от тази.

Те слязоха от хълмчето, от което наблюдаваха лагера.

— Ще се отбием ли? — попита Кинжала. Държеше магьосника за ръкава, сякаш очакваше всеки момент недораслекът да търти да бяга.

— Още не. Искам да го позаобиколя, да проверя как е на юг. Не трябва да е много далеч от мястото, където нападнаха войската на Господарите на сенките. Искам да видя терена. Ако успеем да го намерим.

— Според теб дали те са ни усетили? — попита Корди.

— Какво? — идеята стресна Лебеда.

— Нали каза, че били организирани. Никой никога не е обвинявал Господарката в неефикасни действия. Сигурно е сложила постове.

Лебеда се замисли. Никой не беше влязъл или излязъл от лагера, но Корди имаше право. Ако искаха да останат незабелязани, трябваше да продължат.

— Прав си. Да вървим. Кинжал, идвал си насам и преди. Знаеш ли място, където можем да прекосим потока, дето не е много далеч оттук?

Кинжала кимна. Във времената на отчаяние преди Черния отряд да поеме юздите той бе водил доброволци подир основните войски на Господарите на сенките.

— Води ни, Пушек, стари друже. Де да можех да надникна в главата ти! Никога не съм виждал човек, така готов да подмокри гащите.

Магьосникът не каза нищо.

Кинжала намери брод на три мили източно от южния път и ги поведе през горите — по-гъсти, отколкото очакваше Лебеда. Щом стигнаха южния край, Кинжала рече:

— Пътят е на две мили нататък.

— Досетих се. — Небето бе почерняло от лешояди. — Там ще намерим мъртъвците си.

Точно това беше мястото.

Въздухът бе застоял. Вонята тегнеше като отровна миазма. Нито стомахът на Лебеда, нито този на Бесния Корди бяха толкова силни, че да ги оставят да огледат отблизо. Но Кинжала като че изобщо нямаше обоняние.

Той се върна.

— Какъв си позеленял! — възкликна Лебеда.

— Останали са само костите. Доста време е минало. Двеста, триста души. Вече е трудно да се каже. Животните са ги ръфали. Има и още нещо — нямат глави.

— Ъ?

— Нямат глави. Някой ги е отрязал.

Пушека изстена, после повърна закуската си. Конят му се подплаши.

— Нямат глави ли? — попита Лебеда. — Не разбирам.

— Хрумна ми нещо — обади се Корди. — Да вървим. — И той препусна към мястото, над което гарваните кръжаха, пикираха и се караха.

Намериха главите.

— Искате ли да ги преброим? — попита Кинжала.

— Не. Да го оставим на приятелите ни.

Пушека започна да надава протестни викове.

— Все още ли имаш мерак да препуснеш с твоята горда красавица?

Лебеда не можа да измисли бърз отговор.

— Май започвам да проумявам гледната точка на Пушека. Не ме карай да я предизвиквам.

— Има само една миля до техния лагер направо по пътя — обади се Кинжала.

— Благодаря, ще заобиколим — изсумтя Лебеда.

След като прекосиха брода, Корди предложи:

— Ами ако отидем по-нататък нагоре по реката и слезем, все едно нищичко не знаем за тук? Да видим какво ще кажат, ако просто влезем.

— Стига си хленчил, Пушек — рече Лебеда. — Карай да върви. Нямаш избор. Прав си, Корди. Това ще ни подскаже дали тя смята да играе игрички.

Яздиха на север, докато не се оказаха зад един хълм, завиха на запад по пътя, а после на юг. Вече почти бяха стигнали обратно до възвишението, когато Бесния Корди, който водеше, изкрещя:

— Тревога!