Глен Кук
Стоманени сънища (12)

XI

Раненият си мислеше, че се е унесъл в наркотичен сън. Той беше лечител и знаеше, че опиатите правят странни неща с ума. Сънищата си бяха достатъчно странни… Той не можеше да се събуди.

Някаква отломка от разум, скътана в дълбините на мозъка му наблюдаваше, усещаше и смътно се учудваше, докато той се носеше във вечността на няколко стъпки над пейзажа, който рядко успяваше да съзре. Понякога над него преминаваха клони. Друг път с ъгълчето на очите си мярваше хълмове. Веднъж се събуди, докато се носеше из висока трева. Друг път усети, че преминава над обширно водно пространство.

Понякога един огромен черен кон го гледаше отгоре. Струваше му се, че познава животното, но не можеше да свърже отделните фрагменти в ума си.

Понякога фигура в безформени одежди яздеше жребеца и се взираше в него от празната качулка.

Всичко това бе напълно реално, подозираше той. Но не се подреждаше в никаква смислена последователност. Само конят му изглеждаше познат.

По дяволите. Не можеше да си спомни кой е самият той. Мислите му не се подреждаха свързано. Вероятни събития от миналото постоянно се намесваха в очевидното настояще, често също така реални.

Тези събития бяха откъслеци от някаква битка — с размити назъбени краища, алени като кръв в средата. Все епични кланета. Понякога се мяркаха и имена. Господарите. Чар. Берил. Розоград. Конеград. Деджагор. Хвойноград. Могилните земи. Мостът на кралицата. Пак Деджагор. Често — Деджагор.

Не много често си спомняше едно лице. Жената имаше великолепни сини очи, дълга катраненотъмна коса и неизменно бе облечена в черно. Сигурно е била важна за него. Да. Единствената жена… Когато и да се мернеше, само след миг изчезваше и на нейно място се появяваха мъжки лица. За разлика от сцените на кръвопролитие, тях той не можеше да свърже с имена. Ала ги бе познавал. Усещаше, че те са призраци, които чакат, за да го приветстват сред тях.

Понякога болка стягаше гърдите му. Най-буден беше, когато болката дълбаеше най-силно. Тогава светът почти придобиваше смисъл. Но идваше създанието в черно и той отново пропадаше в сън.

Дали черният му спътник бе Смъртта? Това не беше ли пътуване към подземното царство? Умът му не работеше достатъчно добре, че да обмисли предположенията.

Не беше религиозен. Вярваше, че със смъртта идва краят. Когато умреш, си мъртъв — като смачкана буболечка или удавен плъх, и безсмъртието ти е само в мислите на онези, които си оставил след себе си.

Прекарваше в сън много повече време, отколкото в будно състояние. Така времето му се изплъзваше.

Когато премина над самотно полуизсъхнало дърво, малко преди да навлезе сред тъмна гора, го обзе силното чувство, че вече го е виждал. Това дърво е било важно по някакви причини, някога.

Той се носеше из гората, излезе от нея, премина над една поляна и влезе във входа на сграда. Вътре беше тъмно.

На самия край на полезрението му една лампа светна. Той се спусна надолу. Гладка повърхност се притисна о гърба му.

Фигурата в черно се появи и се наведе над него. Ръка, скрита в черна ръкавица, го докосна. Съзнанието го напусна.

 

 

Събуди се, прималял от глад. Агония като копие пробождаше гърдите му и пулсираше. Плуваше в собствената си пот. Главата го болеше. Чувстваше се като натъпкан с мокър памук. Тресеше го. Умът му работеше достатъчно добре, че да подреди симптомите и да заключи, че е ранен и страда от тежка простуда. Това е потенциално смъртоносна комбинация.

Спомените заприиждаха като разбесняло се котило от боричкащи се помежду си котенца. Не бяха кой знае колко смислени.

Беше повел четирийсет хиляди души в битка край Деджагор. Това не свърши добре. Опита се да събере войските. Стрела, дошла отникъде, проби нагръдника му и го рани в гърдите, като по чудо не порази някой жизненоважен орган. Падна. Неговият знаменосец облече доспехите му и се опита с дръзкото си хрумване да обърне посоката на прилива.

Очевидно Мъргън не бе успял.

Той изхриптя през празното си гърло.

Фигурата в черно се появи.

Сега той си спомни. Тя бе проследила Черния отряд до края на света, придружена от орда гарвани.

Опита се да седне. Но болката бе твърде силна, а той — прекалено слаб.

Познаваше тази ужасна твар!

Мисълта се появи изневиделица, сякаш блесна мълния — но бе убеден.

Ловеца на души!

Невъзможното. Живият мъртвец…

Ловеца на души. Някогашната му покровителка и господарка на Черния отряд. И по-късно — смъртен враг, ала все пак твърде отдавна. Предполагаше се, че е мъртва от десетилетие и половина.

Той беше там. Видя как я убиват. Беше помогнал да я проследят…

Отново се опита да се надигне — някаква смътна сила го подтикваше да се бори с необоримото.

Една ръка в ръкавица го възпря. Нежен глас му проговори:

— Не се напрягай. Изцелението ти не върви добре. Не си ял и не си приемал достатъчно течности. Буден ли си? В съзнание ли си?

Успя да кимне немощно.

— Добре. Сега ще те наглася в леко привдигнато положение и ще ти дам бульон. Не хаби енергията си. Събирай сили.

Тя го подпря и му даде да смуче през сламка. Изпи канче бульон и не го повърна. Скоро мъничко сила се процеди в плътта му.

— Достатъчно за момента. А сега ще те почистим.

Беше отвратително мръсен.

— Откога? — изхриптя той.

Тя сложи в ръцете му кана с вода и пъхна вътре сламка.

— Пий и не говори.

После започна да разрязва дрехите му.

— Минаха седем дни, откакто те раниха, Знахарю. — Гласът й бе напълно различен. След всяка пауза той се променяше. Този беше мъжки, подигравателен, макар не Знахаря да бе обектът на подигравката. — Другарите ти все още владеят Деджагор за срам на Господарите на сенките. Командир е твоят Могаба. Той е инатлив, но нищо чудно и да бере срам. И колкото и упорит да е, не може да издържи довека. Силите, борещи се срещу него, са твърде мощни.

Той се опита да зададе въпрос, но тя го изпревари. Подигравателният глас запита:

— Тя ли? — Ехидно кискане. — Да, тя оцеля. Нямаше да има смисъл от всичко това, ако не бе оцеляла.

Нов глас, женски, но твърд като диамантено острие на стрела, изръмжа:

— Тя се опита да ме убие! Ха-ха! Да. И ти беше там, любов моя. Ти й помагаше. Но не храня злоба към теб. Ти бе под влиянието на нейната магия. Не знаеше какво правиш. И сега ще изкупиш вината си, като ми помогнеш да си отмъстя.

Мъжът не отговори.

Тя го изкъпа. Не пестеше водата.

Раната бе отслабила силите му, но той си беше едър мъж, висок два метра и отгоре. Косата му изглеждаше обикновена, безлично кестенява. Отпред бе започнала да оредява. Погледът му беше твърд, суров, леденосин в присвитите очи с дълбоки орбити. Проскубана, прошарена брада обкръжаваше тънките устни, които рядко се усмихваха. Лицето му бе осеяно с белези от прекараната в детството едра шарка, спомените от акне също не бяха малко. Някога може би що-годе бе минавал за хубавец. Но времето не се отнесе с него милостиво. Дори и в покой лицето му изглеждаше сурово и малко разкривено.

Не приличаше на онова, което правеше през целия си съзнателен живот — историкът и лечителят на Черния отряд. Външността му подхождаше повече на поста, който бе наследил — Капитан.

Бе описвал самия себе си като мъчител на деца в очакване на възможността да нападне. Не харесваше външния си вид.

Ловеца на души го търкаше с енергия, напомняща майчината му.

— Само не ми сваляй кожата.

— Раната ти оздравява бавно. Ще трябва да ми кажеш къде съм сбъркала. — Тя никога през дългото си битие не е била лечителка. Просто унищожителка.

Знахарят остана озадачен от интереса й. Той не беше ценен. Та кой е той? Просто един стар изхабен наемник, оживял много по-дълго, отколкото се очаква за такива като него. С писклив глас той зададе един въпрос.

Тя се разсмя — гласът й бе изпълнен с детинска наслада.

— Отмъщение, миличък. Просто, нежно, вероломно отмъщение. Няма и с пръст да я пипна. Ще я оставя сама да го направи. — Тя го потупа по бузата и прокара пръст по челюстта му. — Доста време мина, но аз си знаех, че този миг неизбежно ще дойде. Бе предначертан. Обладаването, размяната на магия, смъртоносните две думички. Предначертано. Усетих го още преди да се срещнете. — И отново онзи детински смях. — Цяла вечност тя търси, докато намери нещо тъй безценно. И моето отмъщение ще бъде да й го отнема.

Знахаря затвори очи. Все още не можеше да разсъждава свързано. Разбираше само, че не го заплашва непосредствена опасност. Заговорът бе лесен за разгадаване. Скоро той щеше да се превърне в счупено сечиво без никаква стойност.

Прогони тази мисъл от ума си. Първо трябваше да оздравее. После щеше да има достатъчно време да свърши онова, което трябва да бъде свършено.

Отново смях. Този път — на жена, живяла и патила.

— Помниш ли, когато воювахме заедно, Знахарю? Номерът, който изиграхме на Грапата? Колко ни беше забавно да тормозим Хромия?

Той изсумтя. Спомняше си. Всичко, освен забавното.

— Помниш ли, ти вечно подозираше, че аз ти чета мислите?

Да, определено. Спомняше си и какъв ужас му вдъхваше това. И старият страх го обзе отново.

— Спомняш си! — Тя пак се разсмя. — Толкова се радвам! Страшно ще се позабавляваме. Целият свят ни мисли за мъртви. Докато си труп, всичко може да ти се размине! — В смеха й се прокраднаха нотки на лудост. — Ще им се явяваме като призраци, Знахарю. Точно така!

 

 

Беше укрепнал достатъчно, че да ходи. С чужда помощ. Тази, която го държеше в плен, го караше да пристъпва, принуждаваше го да укрепва. Но той все още предимно спеше. И докато спеше, сънуваше ужасни сънища.

Мястото привличаше сънищата. Той не го знаеше. Сънищата му подсказваха, че това място не е добро, че самите дървета, пръст и камъни си спомнят сторените тук злини.

Усещаше, че тези сънища са истина, но докато беше буден, не можеше да открие доказателства за това. Освен ако не броеше зловещите гарвани. Те неизменно бяха там, десетки, стотици, хиляди гарвани.

Застанал на входа на тяхното убежище — полуразрушена каменна постройка, потънала сред растителност вдън тъмни гори — той попита:

— Що за място е това? Гората, из която те преследвах преди няколко месеца?

— Да. Това е свещената гора на тези, които се кланят на Кина. Ако разчистим лианите, ще видиш барелефите й. Някога тя бе важна за Черния отряд, който я завзе от поклонниците на Шадар. Земята е пълна с кости.

Той бавно се обърна и се взря в празната й качулка. Не погледна кутията, която тя носеше в ръце. Знаеше какво има в нея.

— Черния отряд?

— Тук те са правили жертвоприношения. Сто хиляди военнопленници.

Знахаря пребледня. Никак не му се искаше да чуе такова нещо. С историята на отряда го свързваше дълга любов и в нея нямаше място за позорно минало.

— Истина ли е?

— Напълно, любов моя. Виждала съм книгите, които магьосникът Пушека скри от вас в Талиос. Те включват липсващите томове от вашите Анали. Предшествениците ви са били жестоки. Мисиите им са изисквали жертвоприношението на милион души.

Стомахът му се сви.

— На какво? На кого? Защо?

Тя се поколеба. Той знаеше, че изобщо не е откровена, когато отвърна:

— Не е много ясно. Но лейтенант Могаба може и да знае.

Не беше заради казаното, а нещо в начина, по който го каза, заради гласа, който използва. Той потръпна. И повярва. Могаба се държеше странно и потайно още откакто се свърза с Отряда. Как ли постъпваше той сега с традициите на наемниците?

— Поклонниците на Кина идват тук два пъти годишно. След месец е техният Празник на светлините. Трябва да сме приключили преди това.

Обезпокоен, Знахарят попита:

— Но защо сме тук?

— Възстановяваме здравето си. — Тя се разсмя. — Тук няма да ни досаждат. Всички отбягват това място. Когато те излекувам, ти ще ми помогнеш. — Все така в добро настроение, тя отметна качулката си.

Нямаше глава.

Вдигна сандъчето, което винаги носеше със себе си — очукано, педя дълго и широко, и отвори една вратичка. От нея погледна лице. То бе красиво, като лицето на неговата любима, макар да не бе толкова повехнало от грижи и да му липсваше живецът.

Невъзможно.

Стомахът му пак се сви. Той си спомни деня, в който тази глава бе отделена от тялото си и лежеше в прахта, взряна в него и в Господарката. Нейната сестра. Ударът бе съвсем заслужен. Ловеца на души беше предала Господарката. Ловеца на души бе намислила да замести сестра си като владетелка на империята.

— Не мога да направя такова нещо.

— Разбира се, че можеш. И ще го сториш. Защото това ще запази живи и двама ви. Всички искаме да живеем, нали? Аз, защото искам тя да страда. Искам да живея, защото искам да я гледам как страда. Ти искаш да живееш заради нея, защото държиш на Отряда, защото… — Нежен смях. — Защото има ли живот, има и надежда.