Глен Кук
Мрачни времена (91)

90

През нощта, в която се опитах да намеря обратния път от скривалището на Пушека, се бях двоумил дали Едноокия не е наслагал там магии за объркване. Разбрах, че е било точно така и че е разпръснал напосоки „джобове“ със заблуда из всички пустеещи части на Двореца, така че нито една критична точка да не бие на очи. Даде ми един амулет от омагьосана вълнена прежда — сплетени нишки с няколко цвята, който трябваше да нося на китката си. Той щеше да ме пропуска през магиите, без те да ме объркват повече от обичайното ми състояние.

— И да внимаваш — предупреди ме той. — Сега, когато редовно юркаш Пушека, аз променям магиите всеки ден. Не искам никой да се набутва там, докато си извън тялото си, особено Радишата.

Това бе разумно. Пушека нямаше цена. Никога досега не бе съществувал толкова ценен инструмент за шпионаж. Не смеехме да рискуваме да го злепоставим.

Старецът ми даде списък на редовните проверки, които искаше да се правят. Те включваха и внимателно следене на Кинжала. Но той не ползваше тези сведения веднага. Предполагам, че отлагаше, оставяше Кинжала да натрупа увереност. А и понякога му позволяваше да се разправя вместо нас с нашите „трудни деца“ — служителите на религията.

Не съм го питал, но съм убеден, че политиката му беше хладнокръвна и целенасочена. Жреческите съсловия създаваха най-големите политически предизвикателства за нас. На мен също ми изглеждаше разумно да ги използваме, за да пречим на Кинжала да стане твърде силен.

Самият аз си имах личен списък с разследвания — някои за удовлетворяване на собственото ми любопитство, но повечето целяха да огледам непосредствено събитията, които трябваше да бъдат записани в Аналите. Прекарвах по десетина часа на ден само в работа по книгите.

Ставам, пиша, ям, пиша, посещавам Пушека, поспивам, ставам и почвам отначало. Не спя нито много, нито добре, защото не ми се ще да се мотая из дома на болката.

Чичо Дой реши да не се връща в своето блато. Майка Гота също. Не ми се пречкат много-много, но винаги са тук и неизменно бдят. Имат си своите очаквания.

Войната навлезе в нов етап и те решиха да играят роля в него. Искат жестокостта на Нюен Бао да отмъсти за жестокостта на Измамниците.

Открих, че една от големите трудности в шпионажа е да прецениш къде да търсиш нужните ти сведения. Когато трябва да науча нещо за Аналите, обикновено имам представа кога се е случило това, къде и кой е участвал. Това е шанс да прехвръкна и да сверя паметта си, за която открих, че е смайващо ненадеждна.

Явно никой от нас не си спомня точно така, както се е случило всичко. И често разликите са пропорционални на самомнението и самозалъгването, което сме вложили.

Едноокия, разбира се, има своите си проблеми със самолюбието. Може би затова не ми позволява да скитам из неговата фабрика за оръжие, но може и да пази ведомостите си от външно наблюдение. Мисли скоро да я затвори и затова смятам да шпионирам и него.

Едноокия мъкне голямо бреме на стария си гръб. Сред нещата, които върши, е и това, че е един вид министър на въоръжаването. Укрепил е цяла част от града, където ръководи производството на всичко, от остриета за стрели до чудовищни обсадни машини.

Голяма част от производството му се опакова и се праща право на пристанището, за да бъде натоварено на шлепове и изпратено надолу по реката към делтата, където по поредица от грубо прокопани канали шлеповете се прекарват до река Нагир, вливаща се в същата делта. После те поемат нагоре по Нагир и притоците му към граничните гарнизони. Не се и съмнявам, че част от материала не стига до крайната си цел. Предполагам, че Едноокия извлича някаква изгода, и се надявам да има достатъчно здрав разум и да не продава на врага. Ако Знахаря го излови да прави такова нещо, на Едноокия ще му се стори, че с Кинжала се държат като с непослушно малко братче.

Първото ми нахлуване в арсенала беше бърз психически набег. Той представляваше бъркотия от постройки, някога нямащи нищо общо и никаква връзка една с друга, а сега свързани в налудничав лабиринт. Всички прозорци и повечето врати бяха зазидани. Мъже, избирани по ръст, лош нрав и липса на въображение, вардеха малобройните входове. Не позволяваха нито да се влиза, нито да се излиза. Улицата, на която се намираше товарният вход, беше денонощно оживена. Върволици от фургони и каруци, теглени от изтощени волове, пълзяха нататък, за да бъдат разтоварени и после натоварени от изнурени работници, злостно надзиравани от мъжете без въображение, които се запенваха дори и от един разменен поглед между каруцарите и работниците. Около и между каруците се щураха безбройни бегачи, понесли дълги прътове, от които висяха десетки паници с топла храна за работниците. Стражите проверяваха всяка паница. Дори се редуваха да се проверяват един друг.

Талиос притежава богата и разнообразна, и тясно специализирана икономика на труда. Хората си изкарват прехраната по един или друг начин и за всичко се намират клиенти. До Двореца има пазар изцяло за грижи за външния вид, обслужващ главно двора на владетеля. Един се занимава само с подстригване на космите в носа. До него, на място, широко няма и четири стъпки, с масла и сребърни инструменти, подредени на малка масичка, един дядка чисти уши от ушна кал и не върши нищо друго, освен дето разнася клюки. Семейството му се препитава с този занаят от поколения и той тъгува, защото няма син, на който да го завещае.

Когато той си отиде, семейството му ще изгуби мястото си на пазара.

Всичко това говори за ужасна пренаселеност и че е отчайващо трудно да оцелееш на дъното. Не бих искал да съм талианец от низша каста.

За мой късмет нямаше нужда да си имам работа с главорезите на Едноокия. Като че нямаха защити от магически шпионаж. Стрелнах се вътре. Едноокия сигурно не се тревожеше, защото Дългата сянка вече не можеше да праща толкова надалече своите домашни любимци. Ами Оплаквача? Той можеше да се промъкне вътре когато си поиска.

Да проследявам Оплаквача беше едно от редовните ми задължения.

Работниците от арсенала вършеха най-обикновени неща. Ковяха остриета за стрели. Заточваха ги. Поставяха ги на пръчки. Слагаха им пера. Подготвяха материал за обстрел. Опитваха се да произвеждат масово леки ватени доспехи за обикновените пехотинци, които без съмнение щяха да ги захвърлят, защото беше жега, не им бяха удобни и им беше досадно да ги мъкнат.

Само надувачите на стъкло ме изненадаха.

В този цех работеха около двайсетина души и повечето от тях произвеждаха тънички бутилчици. Един взвод чираци поддържаше огъня, нагряваше кварца, който се стопяваше в стъклена маса и отнасяха подносите с изстинали бутилки при дърводелците, които ги нареждаха в сандъци с трици. Някои от сандъците биваха товарени в дълги товарни фургони, но повечето отиваха на пристанището.

За какъв дявол?

В кабинета на Едноокия имаше една голяма плоча, на която на езика на Защитника бяха изписани, очевидно, производствените цели. Петдесет хиляди бутилки. Три милиона стрели. Петстотин хиляди копия. Десет хиляди кавалерийски пики. Десет хиляди саби. Осем хиляди седла. Сто и петдесет хиляди къси мечове за пехотата.

Някои от тези цифри бяха абсурдни и нямаше начин арсеналът на Едноокия да ги постигне сам. Но производството беше разпръснато по всички талиански територии — най-често в прости селски ковачници. Основно задължение на Едноокия беше да го следи, което на мен ми изглеждаше все едно да пратиш лисицата да брои кокошките в курника.

Списъкът включваше и животни, каруци и дървен материал — стотици товари за шлепове. Голяма част от това ми беше понятна. Но пет хиляди сандъка, готови за сглобяване, дванайсет на три стъпки? Във всеки — хиляда стъпки връв? Сто хиляди метра коприна на топове, високи по шест стъпки?

Може би нямаше да се стигне до тях.

Бродех, за да огледам какво още готвят на Могаба и приятелите му.

Видях лагери за обучение, където специални отряди се подготвяха за всички достъпни за въображението терени и мисии. Надолу, на юг, Господарката изпълняваше собствената си програма — създаваше войски, способни да водят нападение на бойно поле, на което се използва магия.

Тя бе прочесала талианските земи, за да изнамери всеки, притежаващ и най-малката дарба за магия, и ги беше обучила, колкото да вършат работа за програмата, която нито можех да проумея, нито се опитвах да разнищя. Както бе забелязал Дългата сянка, Господарката прочистваше талианските територии от бамбук, който нарязваха на еднакво дълги пръчки, а после прокарваха през него нажежени железни пръти, за да прогорят преградите. Така получените тръби тя пълнеше с порести цветни топчета, създавани от нейните батальони от чираци магьосници.

Поредната игра, с която да озадачи Господаря на сенките? Половината от това, което вършехме, бяха фокуси с цел да объркаме противника и да го накараме да хаби ресурси. Но аз бях още по-озадачен, отколкото вероятно бе учуден Дългата сянка.

Господарката спеше по-малко и от Капитана. Знахаря рядко спеше повече от пет часа на нощ. Ако само устремът можеше да покори Могаба и Господаря на сенките, ние бяхме сигурни победители.

И Господарката, и Стареца са толкова затворени, че дори и след толкова години не проумявам напълно начина им на мислене. Между тях има силна любов, но те рядко я показват.

Те искат да си върнат дъщерята и да отмъстят на Измамниците, но никога не говорят за детето си пред хора. Знахаря е решен да отведе Отряда до тайнствения Катовар, да изрови корените му, но вече изобщо не го споменава.

Повърхностно погледнато, изглежда, че тези двамата живеят единствено заради войната.

Върнах се във фабриката на Едноокия. Не ми се искаше да напусна Пушека. Знаех, че ако се забавя още, при завръщането ми ще намеря тялото си изтощено, прегладняло и изключително жадно. Умният начин за използване на Пушека беше да предприемаш кратки пътувания и често да правиш почивки, за да хапнеш и пийнеш. Но там, навън, бе трудно да си го спомня, особено когато в моя дял от реалността ме чакаше толкова много болка.

Този път открих една стая, която не бях забелязвал преди. В нея работници ведна лениво се движеха между десетина керамични корита. Някои носеха кофи, от които изливаха в коритата течност — чаша след чаша. Гребяха я от една каца, която един човек непрекъснато разбъркваше или добавяше вода и някакъв бял прах.

Коритата не бяха забележителни с нищо. Наливаха разтвора от единия край, от другия през една стъклена тръба течността се изливаше в големи глинени кани. Пълните кани внимателно бяха отнасяни и подреждани на едни много далечни лавици. За разлика от виното ги подреждаха прави. Любопитно беше, че лампата в тази стая гореше необичайно ярко.

Огледах едно от коритата и забелязах, че в онзи край, където работниците наливаха течността, непрекъснато се надигат мехурчета. В другия край, ниско под повърхността, имаше десетки къси пръти, покрити със сребристобяло вещество. На дъното на коритото имаше няколко стъклени чаши без дръжки. С керамичен инструмент работник с ръкавици избутваше всяка чаша под някой от прътите и изстъргваше веществото в чашата. След това с дървени щипци вадеше чашата от коритото. Доста внимаваше, но въпреки това взе, че се спъна.

Веществото, изстъргано от пръта, при допира с въздуха засия с яростен блясък.

Трябваше да се върна в плътта си. Налагаше се да ям. Скоро трябваше да си събирам багажа, защото не след дълго всички щяхме да отпътуваме на юг. Следващият етап на войната набираше скорост.