Глен Кук
Мрачни времена (50)

49

Дълго, дълго време измина в мрака без сънища. Време без моето „аз“. Време нито топло, нито студено, време, в което нямаше нито щастие, нито страх, нито болка на място, което никоя измъчена душа не би искала да напусне. Но една игла проби дупчица в обвивката. Тъничък лъч светлина проникна вътре и докосна едно въображаемо око.

Движение.

Втурване към една точка, която се разшири и се превърна в проход към един свят, в който съществуваха времето, и веществото, и болката.

Проумях кой съм и залитнах под съкрушителната тежест на множество сходни спомени, изплували едновременно на повърхността.

Един Глас ми заговори, но не разбирах какво ми казва. Реех се като воал над златни пещери, а в тях покрай пътя седяха старци, застинали във времето, безсмъртни, ала неспособни да помръднат и клепач. Бяха луди. Някои от тях бяха покрити с ефирни ледени паяжини, сякаш хиляди зимни паяци бяха изпрели нишки от замръзнала вода, а отгоре надолу, от тавана на пещерата, растеше омагьосана гора от ледени висулки.

Тъй като имах спомени за спомените в спомена, си припомних, че съм чел думи, много подобни на тези, някъде в нещо, което бях убеден, че още не е написано.

— Ела!

Мощта на призива бе като удар от гръм.

Падна мрак. Пропаднах, престанах да бъда Аз. Но въпреки това, преди да изчезна от тази пещера, усетих нечие смаяно присъствие да се пробужда и да се мъчи да насочи вниманието си към мен.

По някакъв начин бях попаднал на място, откъдето за смъртните не бе прието да се връщат, след като попаднат там.

Спомените избягаха! Но болката пое с мен по пътя.