Глен Кук
Мрачни времена (42)

41

— Къде беше, по дяволите? — изръмжах на Едноокия. — Отрядът току-що води най-гадния си бой от… е, само от дни, а теб те нямаше никакъв, във всяка една смрадлива секунда! — Не, че присъствието му щеше да промени нещата.

Едноокия се ухили. Моето недоволство ни най-малко не го трогна. Беше надживял и надвил с ината си цяло шествие от сополанковци като мен.

— Мамка му, хлапе, трябваше да си прибера пръта за Господари на сенките, нали? Много труд съм вложил в него… Какво има?

— Ъ? — за миг видях как една малка черна точка лети през сивия пейзаж на височина, каквато в Деджагор нямаше — дори покривът на цитаделата, където хора от Старата банда вече не бяха добре дошли, беше по-нисък.

— Карай да върви, дребен. Ще ми се да ти наритам задника, но сега няма смисъл. Значи си бил навън. Какво стана със Създателя на вдовици и Отнемащия живот? — Докато уреждах на нашия предводител спокойствие, тези двамата бяха изчезнали безследно.

Зачудих се как ли Могаба би описал всичко това, ако той водеше Аналите.

— Едноок?

— Какво? — Звучеше раздразнително.

— Ще ми отговориш ли? Какво стана със Създателя на вдовици и Отнемащия живот?

— Знаеш ли какво, хлапе? Нямам ни най-малка представа. И не ми пука. Мислех само за едно — исках си копието, за да го ползвам следващия път, когато тоя бунак не гледа. После ми се наложи да се тревожа как да отблъсна банда сенчести парцаливци, която се опита да ме нападне. После се скатаха някъде. Ясно?

Никой от нас не можеше да го проумее, защото бяха изчезнали точно когато увереността на сенчестите беше най-разклатена. Тъкача на сенки бе подвил опашка между краката си и момчетата му бяха под дали.

— Ако са били Стареца и Господарката, щяха да продължат да се връщат, докато разбият целия този цирк, нали? — измрънках. После изгледах сърдито гарвана албинос, кацнал на няма и двайсет стъпки от нас. Беше килнал глава и се взираше в мен със зла умисъл.

Тази вечер имаше много гарвани.

Преследваха се други цели. Аз бях само пионка, попаднала сред вълните на интригите. Но ако действахме внимателно, не беше задължително да пометат Отряда.

Могаба, хората от Нар и техните талиански войски вече дни наред бяха заети. Може би Господарите на сенките бяха решили да накарат военачалника да си плати, задето не изпълни своите задължения в негласната уговорка.

Което бе само поредният пример как хората тук, на юг, откачат, когато си имат работа с Черния отряд.

Човек се изнервя, ако си мисли, че всеки в разстояние на хиляда мили наоколо си мечтае никога да не се е раждал.

Моите хора се радваха на положението, в което беше изпаднал Могаба. И той нямаше защо да им мрънка за това. Дадохме му точно каквото поиска — отървахме му задника и го подредихме така, че на него му оставаше само да изгони няколко сенчести от града.

Налагаше ми се да го виждам почти всеки ден на събранията на командването. Отново и отново се показвахме пред войниците и се преструвахме, че сме братя и вървим рамо до рамо срещу злия враг.

Но тия не минаваха на никого, освен може би на самия Могаба.

Никога не съм го приемал лично. Заех позиция, която съм убеден, че Летописците от миналото биха одобрили — просто да описвам Могаба като човек, който не е един от нас.

Ние сме Черния отряд. Ние нямаме приятели. Всички останали са врагове или в най-добрия случай не може да им се има доверие. Подобни отношения със света не изискват нито омраза, нито каквито и да било други чувства. И открихме истината чак когато платихме с цели съкровища от болка.

Десет дни бяха нужни на Деджагор, за да се върне към нормалния живот, ако състоянието ни преди голямата атака можеше да се нарече нормален живот. И двете страни бяха тежко пострадали. Бях убеден, че Тъкача на сенки сега само ще си ближе раните, а нас просто ще ни остави да поогладнеем.