Глен Кук
Мрачни времена (29)

28

— Стреляй — наредих аз. Балистата издаде характерния си тътен. Над стената падна тишина. Черното копие се стрелна в нощта. Зад него прехвърчаха искрици. Едноокия каза пет секунди полет. Истината беше, че по-скоро бяха четири, но сякаш се проточиха цяла вечност.

Сиянието на пламъците обилно осветяваше Господаря на сенките. Не след дълго той щеше да изчезне зад някоя кула от анфиладата. Яздеше, загледан назад, към хълмовете. Странните конници сега препускаха из равнината и предизвикваха всеки — който и да е — да отговори на предизвикателството им.

Ахнах.

Създателя на вдовици носеше Копието. Самото знаме не се виждаше, но това беше копието, към което то беше привързано от деня, в който Черния отряд е напуснал Катовар. Всеки отделен Летописец внимателно го бе следил, макар причината за това да бе забравена. Съсредоточих се върху Тъкача на сенки тъкмо навреме, за да видя как съкровището на Едноокия поразява целта.

По-късно Гоблин ми разказа, че Тъкача усетил опасността, когато оръжието се издигнало до най-високата точка на полета си. Каквото и да е направил тогава, постъпил е правилно. Или пък е извадил късмет. Или някоя по-висша сила бе решила, че той няма да умре точно тази нощ.

Копието промени курса си с няма и педя, и вместо да удари Тъкача на сенки, се заби в рамото на коня му и разкъса животното, сякаш то беше не по-плътно от въздуха. Раната засия в червено, запламтя. Червеното се разля. Тъкача на сенки изрева яростно, когато конят го хвърли. Строполи се на земята и лежа там, гърчейки се, достатъчно дълго Едноокия да кресне на Лофтус да го обсипе със залп от обикновени копия, а после запълзя заднишком като рак, за да избегне ударите на конските копита.

Тогава познах животното. Беше един от отгледаните с магия чудовищни коне, които Господарката бе довела на юг заедно с Отряда от старата си империя. Те бяха изчезнали по време на битката.

Конят цвилеше, ли цвилеше…

Загледах се в двамата конници в далечината. Те напредваха към града бавно, сякаш отправяха предизвикателство. Сега забелязвах, че и те яздят жребците на Господарката.

— Но аз видях как ги убиват — казах на Гоблин.

— Трябва да му прегледаме очите на това момче — изсумтя Едноокия.

— Казах ти вече, това не е Господарката — рече Гоблин. — Ако се вгледаш внимателно, ще забележиш различията в доспехите.

Войската ги забеляза. Сред талианците настъпи раздвижване.

— А за другия какво ще кажеш? Какво си говорят там?

— Не. Би могъл да е Старецът.

Блясъка отиде да провери защо талианците се развълнуваха така.

Конят на Тъкача на сенки се строполи, но продължи да цвили и да рита. Струи зеленикава пара се надигаха от раната му. Тя продължаваше да се разраства. Смъртта на звяра щеше да се проточи дълго.

Магьосникът щеше да умира още по-бавно и мъчително, ако острието на Едноокия бе поразило целта си.

Блясъка дойде и съобщи:

— Възбудени са, защото тези доспехи са досущ същите като на някаква богиня, Кина, в бойното й превъплъщение. Така я изобразяват винаги на картините на войната й с демоните.

Нямах представа за какво говори той — знаех само, че Кина е някаква богиня на смъртта по тези краища.

Зачудих се кога Тъкача на сенки ще отвърне на удара на Едноокия.

— Няма — увери ме Гоблин. — В мига, в който му обърне внимание, онези двамата ще му отрежат краката.

Наблюдавах как Тъкача на сенки се отдалечава с куцукане и изчезва от полезрението ми.

Срамът пришпори неговите войници отново да вложат усилия. Някой щеше да плати с болка за неговото посрамване. Обяснимо, те предпочитаха ние да платим тази сметка.

Някои от тях като че разпознаха и бронята на Отнемащия живот. Чух, че под стената изкрещяха името Кина повече от един път.

— Тай Дей, време е да предадеш съобщение на дядо си. Искам да прекарам част от войската си през неговата територия, за да помогна да прогонят южняците от града.

Нюен Бао излезе от сенките, колкото да ме изслуша, и се взря тревожно в конниците. После изсумтя, слезе на улицата и припна в нощта.

— Слушайте, хора. Трябва да спасим нашия безстрашен вожд, пишкоглавеца. Кофа…