Глен Кук
Мрачни времена (17)

16

Четиристотин души и пет слона се суетяха около недовършената ограда. Най-близкият наш пост беше на цял един тежък ден път в северна посока. Лопатите захапваха пръстта. Бумтяха чукове. Слоновете сваляха трупи от каруците и помагаха да ги изправят. Само запретнатите волове стояха наоколо и мързелуваха.

Този безименен пост беше на възраст само един ден — най-новата достигната точка в безмилостния талиански марш-наскок навътре в Сенчестите земи. Единствено наблюдателната кула бе завършена. Стражата на нея напрегнато се взираше в хоризонта. Въздухът бе наситен с напрежение, подобно на електричество — тежък като мириса на стара смърт, натегнал от предчувствия.

Всички войници бяха ветерани. Нито един не възнамеряваше да се поддаде на нервите. Всеки бе развил навика и очакването за победа.

Часовият внимателно се вгледа.

— Капитане!

Един мъж с нехарактерен за тези места цвят на кожата изпусна лопатата и погледна нагоре. Истинското му име беше Като Далия. Черния отряд го бе прекръстил на Кофата. Издирван за кражби в родния си град, той бе станал военен съветник и командир на батальон талиански гранични войски. Беше умел водач и му се носеше славата, че си върши работата и връща хората си живи.

Кофата се покатери с пухтене на наблюдателната платформа.

— Какво видя?

Часовоят посочи. Кофата присви очи.

— Помогни ми, синко. Очите ми не са като едно време. — Не виждаше нищо освен прегърбените гърбове на хълмовете Логра, над които се рееха разпокъсани облаци.

— Вгледайте се.

Кофата имаше доверие на хората си. Подбираше ги внимателно. Вгледа се.

Едно малко облаче се рееше по-ниско от другите и влачеше подире си полегата сянка. Този гръмотевичен разбойник не пътуваше в същата посока като останалите от неговата рода.

— Право към нас ли лети?

— Като че ли да, капитане.

Кофата разчиташе на интуицията си. Беше му служила добре в тази война без големи битки. И му подсказваше, че този облак е опасен.

Той слезе и разгласи новината, че се очаква нападение. Хората от строителния отряд, макар и да не бяха войници, не желаеха да се оттеглят. Понякога реномето на Кофата работеше против него. Неговите хора преуспяваха, грабейки граничните земи. И другите искаха своя дял.

Кофата направи компромис. Изпрати един взвод на север с животните — бяха твърде ценни, че да ги подлага на рискове. Другите работници останаха и преобърнаха каруците в дупките на недовършената ограда.

Облакът напредваше равномерно. В сянката и в опашката му от дъжд не се виждаше нищо. Предшестваше го хлад. Талианските войници се разтрепериха и заподскачаха, за да се стоплят.

На двеста метра от канавката двойки войници зъзнеха в скритите ями, осветени от специални свещи. Един от всяка двойка беше нащрек.

Дъждът и мракът връхлетяха. След първите няколко метра порой дъждът утихваше до ръмене. Появиха се мъже. Изглеждаха стари и тъжни, парцаливи и бледи, отнесени и безнадеждни, прегърбили се, за да се защитят от студа. Изглеждаха така, сякаш бяха прекарали цял живот под дъжда. Унило влачеха ръждясалите си оръжия. Приличаха на възкръснала армия от мъртъвци.

Колоната им подмина ямите. След тях идваха конници — и те бяха същите и напредваха като зомби. Следваше многобройна пехота. А след нея — слоновете.

Мъжете в ямите чакаха слоновете. За отровните стрели използваха арбалети. Слоновете нямаха брони на коремите. Отровата предизвикваше силна болка. Пощурелите животни стъпкаха собствената си войска. Сенчестите нямаха представа какво ги накара да се разбесуват.

Малки сенки откриха ямите и се опитаха да се вмъкнат вътре. Светлината на свещите ги отблъсна. Подире си оставиха още по-силен студ и мириса на смърт.

Сенките намериха една яма, в която дъждът бе угасил свещта и донесоха пищяща, разкривила лицата смърт във вече изкопания гроб.

Господарката посрещна работниците, отправили се на север. Разпита ги и огледа облака в далечината.

— Може би е онова, което преследваме — каза тя на спътниците си. — Дий! — и тя пришпори жребеца си в галоп. Роден във вълшебните конюшни, когато тя бе императрица на севера, грамадният жребец исполин бързо изпревари нейния отряд. Докато препускаше, Господарката огледа облака. Бяха й докладвали за още три подобни странни облака близо до местата, за където бяха заминали разузнавателни роти. Тъкмо това беше дошла да разследва. Отне й само минути да проумее как са осъществени нападенията. Линии от тъмна сила бяха прокарани далеч преди сенчестите да се оттеглят от тази област. Чрез тях те управляваха нападателите. Докато тези линии властваха над тях, те щяха да се бият, неспособни да проявят свободна воля.

Сега, след като ги усети, тя лесно можеше да обърка линиите, но реши да не го прави. Нека нападението продължи. Тези неща струваха на сенчестите по-скъпо, отколкото на Талиос.

Дългата сянка трябваше да разбира това. Защо тогава бе решил, че си струва?

Тя влезе в лагера, като прескочи с жребеца си една прекатурена каруца и слезе на земята, а слисаният Кофа се втурна да я посрещне. Приличаше на осъден, помилван в последния миг.

— Мисля, че е Оплаквача — каза той.

— Защо? — Господарката свали багажа си от седлото и започна да се преоблича на място. — Какво се надява да постигне?

— Според мен работата не е в това какво, а върху кого, лейтенант. — Макар и да командваше войската, чинът на Господарката в Отряда си оставаше лейтенант.

— Върху кого? Да, разбира се. — Всяка изгубена рота бе предвождана от хора от Отряда. Седмина братя бяха паднали в боя. — Те ни изтребват един по един. — Убеждението, че Отрядът е непобедим, е гръбнакът на талианския военен морал и черният звяр на талианската политика. — Хитро. Сигурно е идея на Оплаквача. Той много обича да заслепява хората.

Кофата й помогна с доспехите. Бяха по готически живописни, черни и лъскави, прекалено красиви, за да има кой знае каква полза от тях в ръкопашен бой. Но нейната задача беше да се бори с магията, не с войниците. Върху доспехите й бяха положени пласт след пласт защитни заклинания.

Щом си сложи шлема, заваля дъжд. Огнени нишки се заизвиваха по улеите, издълбани в бронята й. Тя последва Кофата нагоре по наблюдателната кула.

Дъждът се заизлива с грохот. Звуците на битката се усилиха, идваха по-отблизо. Господарката не им обръщаше внимание и търсеше с подсилените си с магия сетива магьосника, известен като Оплаквача. Това древно зло същество не се издаваше, но беше някъде там. Тя го надушваше.

Възможно ли беше да се е научил да овладява своя вой?

— Ще те настигна, копеленце. А междувременно… — Тя посочи надолу. Възникна мъгла, която се сгъсти, заприплъзга се между дъждовните капки, доби цвят. Пастелните цветове се завихриха, станаха по-плътни, потъмняха. Скоро цялата буря грейна, все едно някой луд художник я бе полял с акварели.

Във вихъра й проехтяха викове.

Облаците замряха. Писъците на изгубени войници изтъняха и притихнаха. Силовите линии на Господаря на сенките, които се гърчеха и изменяха, бяха станали смъртоносни.

Господарката отново затърси Оплаквача. Откри го да се прокрадва на юг — летеше ниско и потайно, бягаше от пастелната смърт, загризала силовите линии. Тя метна подире му набързо скалъпено заклинание за убийство. Не успя. Преднината на Оплаквача бе твърде голяма. Но той заряза прикритието си, за да ускори ход.

Господарката изпсува като сержант.

Дъждът утихна. Оцелелите талианци се заизмъкваха един по един — отпървом те се стреснаха от масовото клане, а после се заоплакваха, че трябвало да копаят много гробове. Малцина от сенчестите бяха оцелели.

— Кажи им да го погледнат откъм светлата страна — каза Господарката на Кофата. — За заловените животни се полага парична награда. — Животните на сенчестите, освен слоновете, не бяха пострадали силно.

Господарката впери безжалостен взор на юг.

— Следващият път, стари приятелю.