Глен Кук
Мрачни времена (14)

13

Призоваха ме. Не можах да устоя. Борих се, но скоро осъзнах, че една силна част от мен не искаше да победи.

Почувствах се объркан. Нямах представа какво става. Спеше ми се… Дали причината за това не беше, че вечно не си доспивах?

Един глас ме извика по име. Стори ми се смътно познат.

— Мъргън! Ела на себе си, Мъргън!

Усетих силно разтърсване — вероятно се дължеше на удар, който не почувствах.

— Хайде, Мъргън! Трябва да се бориш!

Какво?

— Той се връща. Връща се!

Изстенах. Голямо постижение, очевидно, защото стонът ми предизвика нови вълнения.

Отново изстенах. Сега вече знаех кой съм, но не и къде се намирам, нито пък защо, нито на кого принадлежеше този глас.

„Ставам! — опитах се да го кажа. Сигурно беше някакво учение. — Ставам, по дяволите! — Опитах се, но мускулите ми не можеха да ме повдигнат.“

Бяха вцепенени.

Някакви ръце ме задърпаха за лактите.

Един нов глас произнесе:

— Изправете го. Накарайте го да върви.

— Трябва да намерим начин да прогоним припадъците, преди да са започнали — рече първият глас.

— Приемам предложения.

— Лекарят си ти.

— Това не е болест, Гоблин. Ти си магьосникът.

— И магия не е, шефе.

— Но какво е тогава, по дяволите?!

— Никога не съм виждал или чувал подобно нещо.

Вече ме бяха изправили. Коленете ми се прегъваха, но тези двамата нямаше да ме оставят да падна.

Отворих едното си око. Видях Гоблин и Стареца. Но Стареца беше мъртъв. Пробвах се да кажа нещо.

— Май дойдох на себе си.

Този път успях. Вярно, завалях думите, но се разбираха.

— Той дойде на себе си — обяви Гоблин.

— Не му давай да спира да се движи.

— Не е пиян, Знахарю. Той се свести. В съзнание е. Може да остане тук. Можеш да останеш тук, нали, Мъргън?

— Да, тук съм и няма да се отнеса наникъде, докато съм буден. — Но къде беше това „тук“? Огледах се. Ох. Там. Пак ли.

— Какво стана? — попита Старецът.

— Пак ме издърпаха в миналото.

— Деджагор?

— Винаги в Деджагор. Така бе в деня, когато ти се върна. И когато срещнах Сари.

Знахаря изсумтя.

— Всеки следващ път боли по-малко. Пътуването не беше тежко. Но освен болката губиш много повече. Не видях и половината от ужасите, които знам, че ги е имало.

— Може би е за добро. Може би, ако успееш да отхвърлиш всичко това, ще се освободиш.

— Не съм луд, Знахарю. Не си го причинявам сам.

— Вместо да става по-лесно, става все по-трудно да го връщаме — отбеляза Гоблин. — Този път нямаше да успее без нас.

Мой ред е да сумтя. Можех да попадна в плен на цикъл и да преживявам отново и отново най-голямото пропадане в живота ми.

Гоблин не се бе досетил за най-лошото. Още не се бях завърнал. Бяха ме извлекли от дълбините на вчерашния ден, но още не се бях завърнал. Да, това беше и моето минало, само че този път осъзнавах своето объркване. И знаех какви злини ме дебнат за в бъдеще.

— Как беше? — Гоблин всеки път се пулеше насреща ми така, все едно някой мой лицев тик е ключът, който ще му помогне да разреши загадката и да ме спаси. Знахаря се облегна на стената, какъвто навик си имаше, доволен от думите ми.

— Същото като всеки друг път. Но не толкова болезнено. Само че този път, когато започнах, не бях наистина аз. Беше по-различно. Бях само безплътен глас, гледна точка, изричаща напътствени слова към безлик гостенин.

— Също безплътен? — попита Знахаря. Този вариант го заинтересува.

— Не. Там имаше някой. Цял човек, но без лице.

Гоблин и Знахаря се спогледаха тревожно. По това време Мускуса и Хагоп все още бяха далече.

— От какъв пол? — попита Знахаря.

— Не стана ясно. Но не беше Безликия. Не мисля, че беше някой от миналото ни. Може и да е плод на собственото ми въображение. Идеше ми да се разкъсам на парчета, та да не ми се налага да понасям толкова много болка на такива мощни пристъпи.

Гоблин тръсна глава — тия не минаваха пред него.

— Не си ти, Мъргън. Някой го прави. Освен, че искаме да разберем кой е, искаме да знаем и защо, и защо точно теб. Забеляза ли нещо, което би могло да ни подскаже? Как мина всичко? Потърси подробности. Дреболиите ще ни подскажат какво да правим.

— Когато започна, бях напълно откъснат. Навлязох постепенно. После станах Мъргън от миналото — преживях всичко отново, опитвах се да запиша всичко в Аналите, съвсем не знаех какво бъдеще ме чака. Помниш ли как си ходил да плуваш като малък? И как някой изскача от водата точно зад теб, за да те потопи? Подскача във въздуха, затиска главата ти с ръка и се отпуска с цялата си тежест, за да те вкара под водата? Ако водата е дълбока, вместо да потънеш, само се измяташ и изскачаш на повърхността? И това беше същото. Но като изскочих на повърхността, не се задържах на нея. Забравих, че съм правил това и преди почти по същия начин кой знае колко пъти. Може би, ако тогава успея да си спомня бъдещето, бих могъл да променя хода на събитията или поне да направя още копия на книгите ми, за да не се…

— Какво? — Знахаря застана нащрек. Само споменете Аналите, и цялото му внимание е ваше. — Какво беше това?

Дали той разбираше, че аз си спомнях бъдещето? В настоящето моите томове от Аналите все още са цели и невредими.

И тогава страхът и болката ме заляха. Последва ги и отчаянието. Защото въпреки всичките завръщания назад и посещенията тук, не мога да предотвратя нищо. Никаква сила на волята не може да отклони реката от ужас.

Не можех да кажа нищо, защото имах страшно много за казване. После успях да промълвя уклончиво:

— Дошъл си тук заради Свещената гора, нали? — Добре помнех тази вечер. Достатъчно често идвах тук, за да науча пътя. Пейзажът всеки път е леко променен, но после времето отново се превръща в същата неумолима река.

Ако присвиех очи, щях да видя призраците на другите варианти, разиграващи по-различни разговори.

Знахаря се изненада.

— Гората?

— Искаш да отведа Отряда в Свещената гора, нали? Време е за декемврийския празник. Мислиш, че на този празник може да се появи самият Нараян Сингх. Мислиш, че има шанс да го заловиш — него или пък някой, който да знае къде е скрил твоето детенце. В най-лошия случай си мислиш, че ще имаш възможността да избиеш мнозина от тях и да ги смачкаш, както никога досега.

Знахаря бе непоколебим в желанието си да изтреби Измамниците. Дори още повече и от Господарката, мисля, а тя бе по-оскърбената от двамата. Навремето той искаше с неговото наследство да завърши историческия цикъл на Черния отряд. Искаше да бъде капитан, когато Отрядът се завърне в Катовар. И още мечтае за това, но един кошмар изтласка мечтата. И кошмарът настоява за удовлетворение. И докато не се разплете паяжината от нишките на ужас, болка, жестокост и мъст, Катовар ще бъде единствено оправдание, но не и цел.

Знахаря ме огледа неуверено.

— Откъде знаеш за гората?

— Върнах се знаещ. — Вярно си беше, но двамата можеше да разбираме това „връщане“ по различен начин.

— Ще заведеш войниците там?

— Не мога да не ги заведа.

Сега и Гоблин ме изгледа странно.

Щях да го направя. И знаех как ще мине всичко, но не можех да им го кажа. В главата ми имаше два разсъдъка. И този, който мислеше така, не беше онзи, който дърпаше въжетата и свиваше платната.

— Вече съм добре — казах им. — Мисля, че има начин да избегна пристъпите или поне да не се връщам толкова назад. Но не мога да го обясня. — С радост бих го споделил с тях. Не исках постоянно да се препъвам в ръба на времето и да пропадам отново в онова твърде мрачно царство на миналото на Деджагор. Дори ако бях само наблюдател, почти сляп за ужаса и жестокостите, които тогава царяха навсякъде.

Знахаря понечи да каже нещо.

Прекъснах го:

— След десет минути идвам на щабен съвет.

Не можех да кажа нищо пряко, но може би нещо щях да обясня с намеци.

Ала знаех, че нищо няма да се промени. Най-големият ужас ни очакваше в бъдещето и бях безсилен да го променя.

Но все пак в горичката щях да направя всичко възможно. За всеки случай, да не би този път да излезе по-различно — ако можех да запомня бъдещето достатъчно добре, че да предприема правилните ходове.

Ти. Който и да си. Където и да си. Постоянно ме влачиш обратно при изворите на болката. Защо? Какво искаш? Кой си ти? Какво си?

Както винаги, не ми отговаряш.