Глен Кук
Мрачни времена (95)

94

Знахаря вдигна поглед, озадачен, когато поставих пред него бялото перо и му съобщих:

— Книгите ги няма. Там, долу се спотайват Измамници. Има поне двама мъртви и един жив.

— Няма ги? — Той вдигна перото от документите, които изучаваше.

— Някой ги е взел.

Безпокойството му пролича само по разтреперилата се ръка.

— Как?

— Просто са влезли от улицата и са ги отнесли. — Дори за миг не се замислих за възможността някой вътре в Двореца да е посетил книгите на Пушека.

Той се умълча.

— Идеално са улучили времето.

И пак мълчание.

— Какво е това перо?

— Може би е послание, а може би е просто загубено перо. Намерих същото като това, когато открих, че доспехите на Създателя на вдовици са изчезнали от скривалището в Деджагор.

— Бяло перо?

— От гарван албинос — и му описах подробно срещите си — истински и въображаеми.

Ръката му отново затрепери.

— Ти никога не си я срещал в действителност. Но си я разпознал? Била е тук през нощта, когато са нападнали Измамниците? И не си ми казал нищо?

— Забравих. Това беше най-ужасната нощ в живота ми, Капитане. Тази нощ преобърна всичко в мен…

Той ми махна да млъкна и се замисли. Никак не приличаше на Знахаря — лечителят и Летописецът на Отряда, когато аз се присъединих към него. След малко измърмори:

— Това трябва да е.

— Кое?

— Гласът, който си чувал винаги, когато си пропадал обратно в Деджагор. Помисли. Несвързано ли говореше?

— Май не разбирам.

— Струвало ли ти се е, че непрекъснато говорят различни хора?

Сега разбрах.

— Не, не мисля. Но понякога произношението и интонацията бяха различни.

— Кучка такава! Подлата му кучка! Вечно играе различни игри. Мъргън, не мога да ти се закълна, но мисля, че главната мистерия, криеща се зад пропаданията ти във времето, сигурно са игричките на Ловеца надуши.

Тази теория не беше кой знае колко оригинална. И в собствения ми списък на заподозрените Ловеца на души заемаше челна позиция. Но мотивът й беше големият препъникамък за мен. Не можех да проумея „Защо Мъргън“. За всекиго, включително и Ловеца на души.

— Къде се намира тя сега? — попита Знахаря.

— Нямам ни най-малка представа.

— Можеш ли да разбереш?

— Пушека се дърпа всеки път, когато тръгна към нея.

Знахаря се замисли.

— Пробвай пак.

— Ти си шефът.

— Докато това устройва всички. Сигурен ли си, че твойте роднини няма да се приберат?

— Те ще ме следват навсякъде, където отида.

— Кажи им, че потегляме до края на тази седмица.

— Очаквам го с такова нетърпение, сякаш се надявам на хемороиди! — Взех си бялото перо и се запътих на сеанс с началника на противопожарната охрана.