Глен Кук
Мрачни времена (93)

92

Докато вървяхме, Знахаря не говореше много, макар и да ръмжеше на хората, дръзнали да зяпат шадара и спътника му бял дявол. Ние, северняците, сме толкова малко, че дори и след толкова години малцина тукашни са виждали някой от нас. А и разбира се, направили сме твърде малко за опровергаването на лошата ни слава.

Някои учени хора сред жреците твърдят, че дружбата с днешния Черен отряд е толкова смъртоносна за Талиос, колкото е била и враждата с далечните му предци.

Жалбите им са основателни.

Вървяхме към Двореца. Знахаря продължаваше да си мърмори, най-вече заради твърде малкото, постигнато от експедицията. Те му бяха любимци и надеждите му бяха попарени.

— Колко време ще се мотаят тук роднините ти по сватовство? — попита той.

Нямаше да го зарадвам.

— Колкото останем и ние. И те искат своя дял от Нараян Сингх. — Стареца все още нямаше доверие на чичо Дой.

— Знаят ли за Пушека?

— Не, разбира се! По дяволите!

— Нека това си остане така. Намери ли пак библиотеката му?

Бях му споменал, че съм се натъкнал на нея.

— Още не. — Всъщност, не бях и положил усилия. Твърде много други грижи си имах.

— Бъди по-упорит. — Той знаеше. — Не прекарвай толкова време с Пушека. Мисля, че би било полезно да прегледаме старите Анали, преди да се отправим на юг.

— Как така сам ти никога не си потърсил библиотеката? Имал си на разположение години!

— Чух, че е била унищожена в нощта, когато претрепаха Пушека. Явно е била някоя друга стая. Радишата не би ме подлъгала за такова нещо. Дали?

Спряхме, докато един кавалерийски полк ведна се изниже пред Двореца. Бе дошъл от горните части на страната и отдаваше чест, преди да поеме към полето. Одеждите и тюрбаните на войниците бяха чисти и натруфени. Копията им — до едно украсени със знамена в ярки цветове. Остриетата блестяха. Конете им бяха красиви, възхитително обучени и идеално натимарени.

— Жалко, че хубавците не печелят войните — забелязах. В Черния отряд не сме хубавци.

Знахаря изсумтя. Погледнах го и се изненадах — това в ъгъла на окото му май беше сълза.

Той знаеше какво чака всички тези храбри младежи.

Минахме зад конниците, като пристъпвахме внимателно.

Едноокия ни посрещна в коридора пред покоите на Знахаря.

— Какво разправят?

Знахаря поклати глава.

— Няма магически отговори.

— Все се налага всичко да правим по трудния начин.

— Аз трябва да потърся библиотеката, която открих онази нощ — казах му. — Имаш ли нещо, което ще ме опази от объркване?

Той ме погледна така, сякаш му възлагах твърде тежка задача.

— Вече съм ти дал нещо. — Той посочи преждата на китката ми.

— Тя е за твоите магии. Но сигурно са останали доста и от тези на Пушека.

Завързакът се замисли.

— Може и така да е. Дай ми това. — Щом свалих преждата, погледът му падна върху амулета ми. — Нефрит? — И той задържа ръката ми.

— Мисля, че да. Беше на бабата на Сари, Хон Трей. Ти не си я виждал. Жената на стария Говорител.

— Носил си я толкова години и аз не съм забелязал?

— Не бях я слагал, преди Сари… Преди по-миналата нощ. Но Сари я слагаше понякога, когато искаше да се издокара.

— Аха, да, спомням си. — Той се намръщи, все едно се мъчеше да се сети нещо, после сви рамене, отиде в тъмното и помърмори на преждата. Върна се и заяви:

— Това би трябвало да те прекара през всичките магии за объркване. Освен може би твоите собствени.

— Какво?

— Да си получавал припадък напоследък?

— Не. Поне не си спомням. — Поправих се, защото преди ми се беше случвало да имам, без да го осъзная. Очевидно.

— Нещо ново да ти е хрумнало за причината им? Или с кого си се сблъсквал постоянно, когато се връщаше в Деджагор?

— Бягал съм от мъката по Сари.

Едноокия се взря в мен напрегнато, точно както се взираше, когато помагаше да ме измъкнат от миналото. Явно не беше убеден.

— Изведнъж това пак стана важно ли? — попитах.

— Никога не е преставало да бъде важно, Мъргън. Но нямаше време да го разследвам.

И сега нямаше.

— Ние просто искаме да си наред, така че да не се издъниш в решителния момент.

Едноокия да говори напълно сериозно? Страшничко си е.

Знахаря бе загубил интерес и отново се бе заел със своите таблици и цифри. Но пак повтори:

— Искам да прегледам тези книги, преди да поемем на път.

Понякога успявам да схвана намека.

— Тръгвам, шефе!