Глен Кук
Мрачни времена (92)

91

Мускуса и Хагоп се върнаха след многобройни неприятни задържания по последното разклонение на реката, което трябваше да е най-лесната част от пътуването им. Бяха се укрили в същия крайбрежен шадарски склад, където аз държах пленниците от Свещената гора. Едноокия ме взе от жилището ми. Тримата — аз, той и кафявата ми сянка, се запътихме към реката. Стареца ни беше изпреварил. Когато искаше, той можеше да зареже всичко.

— Добре ли си, Мъргън?

— Справям се.

— Прекарва твърде много време с Пушека — обади се Едноокия.

— Това не ми звучи здравословно. Погледни ги тези! — Имаше предвид Мускуса и Хагоп, въпреки че и останалите от тяхната експедиция бяха също затворени в склада и това, че ги държаха разделени от семействата им, не ги въодушевяваше особено. Бяха минали почти три години.

И Мускуса, и Хагоп не се бяха изменили особено.

— Почти ви бях отписал — казах на Хагоп. Стиснахме си ръцете. После се ръкувахме и с Мускуса. — Бях решил, че късметът най-сетне ви е изневерил.

— Без малко, Мъргън. Много сме скапани.

— Е — рече Стареца. — Защо се забавихте толкова?

— Всъщност няма много за разказване. — Хагоп погледна Знахаря малко особено, все едно искаше да се увери, че говори с истинския Старец. Знахаря беше предрешен като шадар. — Отидохме, направихме, каквото можахме, и се върнахме. — Все едно беше нещо обикновено да пропътуваш четиринайсет хиляди мили. В Отряда ние не се фукаме с тези неща. — Не сме разглеждали забележителности много-много.

Докато Хагоп говореше, Мускуса обиколи вратите и прозорците.

— Трябва ли да се тревожим за шпиони? — попита той.

— Тук е Талиос — отвърна Знахаря, с което искаше да каже, че всеки постоянно следи всеки, че да е по-интересно.

— Мислехме, че за това време вече сте оправили всичко.

— Много има за оправяне. Да, шпионите на Сенчестия вече не създават проблеми. Господарката, Гоблин и Едноокия се погрижиха за тях.

— Но още се разправяме с жреците — додадох.

— А напоследък си имахме малко неприятности с Измамниците.

Изражението ми предупреди Хагоп да не ме разпитва за това. Не сега.

— И как върви войната?

— Бавно — отвърна Знахаря. — Да поговорим за това по-късно. Свършихте ли ни някаква работа там?

— Не много, честно казано.

— Проклятие!

— Взехме това-онова за Аналите. Мъргън, сигурно ще искаш да го попрегледаш. Отнася се за това какво са вършили другите, за да ни подпомогнат. Сигурно ще можеш да го вмъкнеш между написаното от Знахаря. Така онези, които ще дойдат след нас, може да видят и двете гледни точки. Хм-м-м?

— Може би ти трябва да го поемеш — отвърнах кисело.

— Научи ме да чета и пиша. Твърде съм стар за други глупости.

— Става. — Погледнах Знахаря. — Стига да не редактираш.

Стареца се ухили.

Хагоп се изкиска.

— Опазили ме боговете, Мъргън. В никакъв случай! Научих всичко, което се е случило, след като ние сме си тръгнали оттам. Няма да повярваш колко е интересно. Хромия се върнал още веднъж. Спокойно, вече са се оправили с него. В днешно време в Империята е скучно.

— Направо ми се прииска да се върна у дома.

— Успяхте ли да влезете в Кулата? — попита Знахаря.

— Шест месеца изкарахме там. Отначало предимно ни размотаваха.

— И?

— Най-сетне ги убедихме, че Господарката възвръща силите си, и тогава почнаха да ни съдействат. На тия хора, дето сега са в Кулата, им харесва, че нея я няма там.

— Леле, направо ще й сломи сърцето — забелязах.

Хагоп се ухили.

— Да. Не желаят да ни пращат помощ. Разправят, че не щели да се сдобиват с нови врагове. Според мен — главно защото не искат Господарката да я хване носталгията по доброто старо време и да се върне на север.

— Така и предполагахме — рече Знахаря. — В техен интерес е единствено да държат Господарката далече. Какво получихте?

— Отвориха си архивите. Дадоха ни преводачи. Дори отваряха гробове, когато поискахме.

— И за тях би било интересно кого са погребали там.

— И още как, да му се не види! Наложи се да си сменят гащите, когато им казахме кои са се появили живи там, долу. Когато Хромия се върнал и без малко не ги попилял, страшно се уплашили.

— Тоя ни се точеше повече и от Ловеца на души — казах аз. Нямаше нужда да прибавяме към списъка с враговете си и Хромия. — А моите семена от ряпа?

— Този път са се погрижили да се отърват от Хромия — рече Хагоп. — Съвсем сигурно! Нося ти семената. Ряпа, пащърнак и дори картофи за семе, ако не са загнили.

— Щеше да е странно, ако не бяха — рече Знахаря. Наблюдаваше как Мускуса дебне. Нямаше мира, нещо го глождеше. — Значи ви оставиха да се ровите и дори ви помогнаха. Какво научихте? — Това беше най-важното — да се разбере дали горе на север не знаят нещо, което би ни влязло тук в работа.

— Не много. Не изглежда вероятно Дългата сянка някога да е бил един от Покорените.

В това бях сигурен. Бях убеден, че досега щеше да се издаде на Оплаквача, ако в миналото са били съюзници.

— За картофите — точно онзи вид ли взе, който аз…

Хагоп ме изгледа на кръв и се обърна към Стареца:

— Има една твърде слаба вероятност той да е бил Безликия, Лунния хищник или Нощна сянка, въпреки че всички горе бяха сигурни, че тия тримата наистина са пукнали. Но просто не можахме да намерим тела.

— Ами някой от по-късните Покорени? — попита Знахаря.

— Петима всъщност са оцелели. Пътешественика, Шепота, Мазола, Дебнещия и Учения. Но Господарката лиши и петимата от силите им. Пред свидетели.

— Но силите на Господарката се възвръщат — възразих.

— Това е аргумент. Но, от друга страна, знаем в кой точно ден се появиха Господарите на сенките. Дори и часът, мисля. Всички по-късни Покорени тогава все още са си имали работа на север. Всъщност повечето от тях дори още не са били Покорени.

Спогледах се със Стареца. Той закрачи насам-натам.

— Когато Ловеца на души ме държеше в плен, тя ми каза, че един от Господарите на сенките, загинал в Деджагор, никога не е бил Покорен.

— Тъкача на сенки също — додадох.

— Всичко, което те всъщност можаха да ни кажат, беше, че нямат понятие дали Дългата сянка навремето е бил някой от старата тайфа — рече Хагоп. — Писмените архиви ги подкрепят.

Знахаря продължаваше да крачи и едва не се сблъска с Мускуса, но гледаше да е по-далеч от тумбата нещастни талианци, очакваща неговата благословия за желанието им да се приберат вкъщи. Дали след толкова време можеха да го разпознаят, предрешен като шадар?

Вероятно.

Бях сигурен, че той смята, че тази война с Господаря на сенките не е обикновена борба, че залозите са много по-високи от простото оцеляване.

— Свалихме трима от копелетата — рече той. — Но Дългата сянка е най-лошият. Той е най-смахнатият. Работи денонощно по Наблюдателницата…

— Все още?

— Все още. Клетият малоумник е живото доказателство за това, че всичко отнема повече време и струва повече от планираното, и дори магията не може да ти помогне да го избегнеш. Но е много по-близо до завършването, отколкото когато тръгнахте. И ако приключи, преди да го докопаме, остава ни да се наведем и да се цункаме отзад за сбогом. Това ще е краят на света. Планът му е да отпуши дупката зад гърба си и да пусне кучетата адови, а после да дойде и да събере парчетата от онова, което е останало.

— И преди съм го чувал — измърморих аз. Никога не съм го приемал съвсем насериозно въпреки онези, които бяха забъркани в това. Но прозвуча така, сякаш Знахаря смяташе Дългата сянка за способен да го осъществи. Може би приключенията му с Пушека му бяха показали нещо, което засега пропусках.

Значи краят на света бе неизбежен — или от ръката на Кина или нейните Измамници, или от ръката на Дългата сянка. И в двата случая единствено Черния отряд можеше да предотврати трагедията.

Да. Много ясно.

Исках да кажа на Знахаря „Стари друже, ние сме само Черния отряд. Просто банда неудачници, които могат да се оправят в живота единствено като наемни войници. Вярно, бяхме се включили в страшна надпревара с някакви смахнати гадове, но след сто години на никого нямаше да му пука. Заплели сме се в някаква история, въпрос на чест, заради разни дадени обещания и други работи, като например това, че Удушвачите ти отмъкнаха детето. Но не се опитвай да пробуташ на никого тия за спасяването на света“.

Страх ме беше, че Стареца е взел да се големее, също като Дългата сянка, Могаба, Оплаквача, Кина, всички дяволи на нашето време. Едно от задълженията на Летописеца е да напомням на Капитана, че не е полубог. Но бях загубил форма. По дяволите, не можех да смъкна на земята и чичо Дой, когато се надуеше.

— Хагоп, трябва ми нещо, за което да се захвана — рече Знахаря. — Много ми трябва. Кажи ми, че сте открили нещо. Каквото и да е.

— Намерих семената от ряпа на Мъргън.

— Да му се не види…

— Най-доброто им предложение беше да се опитаме да проследим оцелелите от Кръга на осемнайсетте. — Хм. Това беше интересно.

Знахаря се спря и ме погледна така, сякаш аз можех да му кажа нещо. Забелязах как съсредоточеността му се разсейва. Припомняше си битката при Чар.

Кръга на Осемнайсетте беше събрал огромни бунтовнически войски, за да свали Господарката. Върховната битка в Чар бе най-кървавата в писмената история.

Кръгът не победи.

— Убихме Коравия и Грапата. Господарката превърна Шепота в Покорен. Това прави трима — рече Знахаря.

— Много повече просто се загубиха, след като ги попиляхме — отбелязах. Множественото число, което използвах, предизвика усмивки у Мускуса, Хагоп и Стареца. По онова време съм бил към дванайсетгодишен и още не бях чувал за Черния отряд.

— Там се постарахме, шефе — рече Хагоп. — Тръгнахме да търсим ветерани от Бунтовниците, за да ги разпитаме, обаче не намерихме никакви! Не можахме дори да открием имената на седем от Осемнайсетте. Но в Кулата имаше хора, които тогава са били младши офицери и те твърдяха, че са били свидетели на смъртта на всичките Осемнайсет, без един на име Дрънкулката, на тези, които са били Покорени, и на един от онези, чиито имена не можахме да открием.

— Дрънкулката. — Знахаря отново закрачи и заразмишлява. — Помня го Дрънкулката. Но само името му. Бяхме на Стълбата на сълзите и чухме, че Дрънкулката бил обкръжен. На изток. Ние се занимавахме с Коравия. Не знам дали изобщо съм го споменал в Аналите.

Ха! Шанс да се изфукам!

— Споменал си го. В едно изречение. Но само толкова. Написал си, че Шепота е победила Ръждата, а Дрънкулката е бил обкръжен.

— Шепота. Да. Тя е била Покорена само за кратко време. — И той е бил там, за да помага за Покоряването. — Това е работа за Господарката. Тя ще знае дали някога е имало нещо между тези двамата.

— Дрънкулката е била жена — съобщи Хагоп. — Дългата сянка какво е?

Знахаря се намръщи.

— Той никога не се съблича напълно — обадих се, — но съм почти сигурен, че Дългата сянка е мъж. Физически.

Стареца ме прониза с поглед като кинжал. Проклятие! Но талианците бяха се свили нацупено в един ъгъл. Никой от тях не беше чул гафа ми. Хагоп обаче също не влизаше в списъка с посветените. Побързах да се поправя. — Но Пушека единствен го е виждал в плът и кръв. А той не говори.

— Той още ли е жив? — попита Хагоп.

— Почти не е — отвърна Знахаря. — Ние поддържаме живота му. Хора и друг път са излизали от кома. Това ли е всичко, Хагоп? Толкова много време и толкова много път, и само това ли сте ми донесли?

— Тъй е понякога, шефе — ухили се той. — О, за малко да забравя. Дадоха ми един ковчег, пълен с хартии и разни работи, който може да е принадлежал на някого от онези, които биха могли да се превърнат в Дългата сянка, ако той е бил някой от Осемнайсетте. Всичко е опаковано и надписано, в случай, че някой магьосник реши, че иска да го ползва.

Лицето на Знахаря грейна като лагерен огън.

— Тъпако лайнян! — кресна той ухилен. — Мускус, защо не отпратиш хората да си ходят? Бонхардж и останалите, какво се мотаете тук, по дяволите? Вашите искат да ви видят! — После се обърна към мен. — Май трябва да пратим тия работи на Господарката. Тя ще знае какво да ги прави.

Мускуса подкара талианците вън от склада. Те изглеждаха озадачени от внезапната щедрост на Освободителя. Аз също.

— А сега защо и вие не ни разкажете какво става тук? — попита Хагоп.

— Сума ти работи — отвърнах. — Но нищо голямо и драматично. Продължаваме да ги кълвем до смърт.

— Могаба наистина ли е началникът на войската на Дългата сянка?

— Съвсем вярно. Гадно копеле е, но Дългата сянка не го оставя да се развихри. Налага му се да си има работа с нас предимно от втора ръка и да оставя Кинжала да върши мръсната работа.

— Ами? Кинжала? Същия Кинжал от Кинжала, Бесния и Лебеда?

— О, да. — Погледнах Стареца, чието лице се беше вкаменило. — Да. Кинжала ни предаде, докато вас ви нямаше.

— Да се връщаме в Двореца, Мъргън — подкани ме Знахаря. — Имаме си работа.