Глен Кук
Мрачни времена (86)

85

Гарван изграчи над мен. Една ръка разтърси грубо рамото ми.

— Добре ли сте, господине? Нещо не е наред ли?

— Какво? — седях на каменно стъпало, вкопчен в прага на масивна дървена врата. Един гарван албинос се разхождаше напред-назад по стрехата над нея. Мъжът, който ме държеше за рамото, се опита да го пропъди със свободната си ръка и няколко остри ругатни. Изглеждаше едър и космат.

Беше посред нощ. Слабата светлина идваше от фенера, който мъжът бе поставил на калдъръма. През улицата, ниско над земята, блестяха чифт очи. За миг ми се стори, че забелязах нещо огромно, подобно на котка, да се промъква покрай нас.

Мъжът беше един от шадарските патрули, които Освободителят бе наел, за да обикалят улиците нощем, да поддържат реда и да се оглеждат за външни лица със съмнителен произход.

Откъм мрака отсреща се носеше смях. Патрулът не се справяше добре. Тук се предполагаше, че аз съм от добрите, а тя беше съмнителна непозната.

Намирах се в Талиос!

Усетих мирис на дим. Фенерът?

Не. Миризмата идваше от стълбището зад мен.

Сетих се, че съм изтървал лампа. Спомних си объркана какафония от места и времена.

— Добре съм. Зави ми се свят.

Смях от отсрещната страна на улицата.

Шадарът се огледа назад, но инак не прояви никакъв интерес. Не искаше да повярва в моята история. Искаше да изнамери нещо нередно тук и сега. Не обичаше чужденците. А ние, северняците, до един бяхме смахнати пияници. Но за съжаление се ползвахме от голямото благоволение на Двореца.

Станах. Трябваше да се раздвижа. Умът ми се проясняваше. Паметта ми се завръщаше. Имах отчаяна нужда да стигна до познатия стар вход на Двореца, защото трябваше бързо да се прибера.

Луната изведнъж обля със светлина улицата. Сигурно беше след полунощ. Видях, че жената отсреща ме гледа. Понечих да кажа нещо на шадара, но в далечината се чу рязко изсвирване — откъм посоката, в която ми се беше сторило, че върви чудовището. Друг патрул имаше нужда от помощ.

— Пази се, чужденецо — каза мъжът и се затича нататък.

И аз побягнах, като дори не спрях, за да затворя вратичката.

Стигнах до познатия ми вход. Нещо не беше наред. Тук трябваше да стоят на пост стражите на Бесния Корди.

Бях невъоръжен, без да броим ножа на пояса ми. Извадих го и се престорих на свиреп боец. Нямаше как бандата на Бесния да остави входа без надзор. Тия не можеше да ги подкупиш да се издънят.

Открих стражите в стаята им. Бяха удушени.

Значи вече нямаше нужда да разпитваме пленника. Но кой ли беше мишената? Стареца? Почти със сигурност. Радишата? Вероятно. И всички останали важни хора, до които успееха да се докопат.

Потиснах паниката и се удържах да не се втурна слепешката. Все пак Тай Дей и чичо Дой бяха там.

Съблякох ризата на един мъртъв страж и увих гърлото си. Това щеше да ме защити донякъде от кърпата на Удушвачите. После заприпках нагоре като планинска коза, отдавна не катерила скали. Стигнах до моя етаж толкова каталясал, че се наложи да се облегна на стената, като се мъчех да не повърна. Краката ми бяха като пихтия.

Вече навсякъде биеха тревога. Това се случваше, докато аз стоях там. Посъбрах малко сили, тръгнах по коридора и се препънах в един мъртвец.

Беше мръсен и недохранен. Разпорен от лявото рамо до десния хълбок. Дясната му ръка лежеше на десет стъпки от него и все още стискаше черен румел. Навсякъде беше оплискано с кръв, а трупът продължаваше да кърви.

Втренчих се в кърпата. Мъртвецът бе убивал много пъти, но сега Кина го бе предала.

Способността към предателство беше едно от най-умилителните качества на богинята.

Само Пепелния жезъл можеше да реже толкова чисто и дълбоко.

Пред моята врата лежеше още един труп. Трети — проснат през нея. И двата още кървяха. Мухите все още не бяха много.

Влязох в дома си с нежелание, готов да забия зъби във всичко, що мърда.

Надуших непознат мирис.

Завъртях се и замахнах с ножа, когато някакъв кльощав, кафяв, мръсен човек ме връхлетя, удари ме и ме хвърли назад. Черен румел обви врата ми, но превръзката му попречи да си свърши работата.

Отскочих назад и се блъснах в писалището. Остра болка прониза тила ми.

„Не пак!“ — изкрещях безгласно.

Обви ме мрак.

Събуди ме болката. Ръката ми гореше.

При сблъсъка с писалището бях обърнал една лампа. Ръкописите ми, моите Анали, горяха. И аз горях. Скочих с писъци, заудрях ръката си и когато успях да я угася, заподскачах насам-натам, като се мъчех да спася ръкописите. Не виждах нищо друго, не мислех за нищо друго. Животът ми гореше и отлиташе с дима. А отвъд дима бяха само домът на болката и мрачните времена.

Далече, много далече, сякаш в дълъг и безмилостен тунел видях чичо Дой, коленичил до Тай Дей. Между тях и мен лежаха трима мъртъвци. Подът не се виждаше от кръвта им. Двама от тях бяха прерязани от Пепелния жезъл — личеше си по точността. Третият бе разрязан на кръст и краищата на раната бяха малко по-неравни. Боецът с меча е бил обзет от неконтролируем гняв.

Чичо Дой притискаше главата на Тай Дей до гърдите си. Лявата ръка на младия мъж висеше като счупена, а дясната прегръщаше То Тан в скута му. Главата на петгодишното момче бе килната под странен ъгъл. Лицето на Тай Дей беше бледо. Съзнанието му не бе на този свят.

Чичо Дой стана, дойде при мен, погледна ме в очите, поклати глава, а после ме притисна в мощна прегръдка.

— Бяха твърде много и твърде бързи.

Строполих се.

Това бе настоящето. Днешният ден. Това бе новият ад, в който не исках да бъда.

… отломки…

… само черни отломки, които се ронеха между пръстите ми.

Покафенели ъгли на страници, по които са изписани пет-шест думи с неравен почерк, а контекстът им е вече изгубен.

Всичко, останало от два тома Анали. Хиляди часове труд. Четири години история. Изчезнали завинаги.

Чичо Дой иска нещо. Кара ме да пия някаква странна Нюен Бао настойка.

Отломки…

… навсякъде около мен — отломки от труда ми, живота ми, любовта и болката ми, разпръснати из тези мрачни времена…

Мрак. А сред мрака — отломки от време.

Хей, ти! Добре дошъл в града на мъртвите…