Глен Кук
Мрачни времена (84)

83

Статутът ми в лагера рязко се промени. Изведнъж все едно изобщо не съм бил пленник и бях свободен да върша всичко, което може да допринесе за общото благо.

Единственият проблем беше, че в палатката ми беше студено. От Сахра и Нюен Бао ми беше останал само нефритеният амулет, който тя бе взела от Хон Трей преди да изнесем децата след клането.

— Приключи ли? — попита ме Знахаря. Завари ме да седя пред палатката и да поправям знамето.

Показах му какво правя.

— Става ли?

— Идеално. Готов ли си?

— По-готов не мога да бъда. — Докоснах нефритената гривна.

— Ти май държиш на нея?

— Много.

— Искам да ми разкажеш всичко за нейния народ.

— Някой ден.

Минахме през хълмовете и слязохме към брега. В езерото вече плуваше доста голяма лодка. Войниците на Кинжала я бяха пренесли по суша, след като не успяха да я прекарат по канал от най-близката река до езерото. Двамата със Знахаря се разположихме на една могилка. Сложих знамето на видно място. От града щяха да го видят, дори и да не познаят мен и Стареца.

Могаба искаше да знае къде е знамето. Сега сам можеше да види.

Докато лодката прекоси езерото и се върна, ние със Знахаря размишлявахме какво ли кара и Могаба, и Господарката толкова силно да жадуват властта.

— Лебеда май постига някакъв резултат. Можеш ли да видиш какво става?

— Май някакъв чернокож се качва в лодката.

Този някой се оказа Синдаве. Съобщих го на Стареца.

— Този винаги е бил честен с нас, доколкото е възможно, когато Могаба ти е шеф. Очиба, Иси и още неколцина също не бяха лоши. Но не могат да престъпват заповеди.

Синдаве слезе на брега. Знахаря му отдаде чест. Той откликна несигурно и ме погледна, за да му подскажа нещо. Свих рамене. Да си решава сам. Нямах представа накъде върви всичко това.

Синдаве се увери, че стои лице в лице с истинския капитан. След като остана доволен, той предложи:

— Да се отделим някъде и да поговорим.

С незабележим жест старецът ми показа, че трябва да ги оставя да разговарят на четири очи. Те минаха зад могилата и седнаха на къс скала. Разговаряха дълго, без да повишават тон. Най-сетне Синдаве стана и се върна на лодката. Приличаше на човек, притиснат под тежко бреме.

— Какъв е случаят? — попитах Знахаря. — Изглежда така, сякаш изведнъж върху умората от обсадата му са се трупнали двайсет години.

— Душевни години, Мъргън. Когато се чувстваш морално задължен да предадеш най-добрия си приятел от детинство, става така.

— Какво?

Той не каза нищо повече.

— Отиваме там. Ще се срещна с Могаба очи в очи.

През ума ми минаха цял куп аргументи срещу това. Но не ги изтъкнах — той изобщо нямаше да ме слуша.

— Без мен. — Потръпнах. По гръбнака ми лазеше студената тръпка, за която разправят, че я получаваш, когато някой стъпи на гроба ти.

Знахаря се втренчи в мен. Забих знамето енергично в земята, сякаш казвах „Не мърдам оттук“. Той изсумтя, обърна се и слезе при лодката. Онази твар Синдху се измъкна от нищото и се присъедини към тях. Чудех се каква част от разговора между Синдаве и Знахаря е подслушал. Може би нито дума. Стареца сигурно е използвал наречието на Градовете на скъпоценните камъни.

Когато лодката навлезе навътре в езерото, седнах до знамето, вкопчих се в пръта и се опитах да проумея какво правеше връщането ми там невъзможно.