Глен Кук
Мрачни времена (80)

79

Толкова дълго бяхме живели в мизерия, че тази нощ беше просто поредната рутина. След време вече имаше калпав подслон, лоша храна и слаба топлина за всички ни. Но вече беше започнало да се съмва, а дъждът само проръмяваше. Сахра, То Тан и аз се промъкнахме в палатката ни и се увихме в одеялата. Почувствах се почти щастлив.

То Тан беше забележителен. Мълчеше през повечето време, почти като Сахра, макар че, когато поискаше, можеше да вдигне голяма патардия. В момента блажено спеше. За пръв път от седмица коремчето му беше пълно.

И моят корем също.

Четири часа чуден сън, преди нещастието да го прекъсне.

Първоначално то прие формата на Кай Гота. Не бях виждал майката на Сахра, откакто чичо Дой я придума да се изнесе от жилището ми. Не ми беше мъчно за нея.

Тъй като бях заспал, не бях свидетел как тя е отворила палатката. Когато се събудих, баба Трол плюеше и кряскаше на смесица от Нюен Бао и много развален талиански. Сахра вече седеше с отворена уста, а в очите й напираха сълзи.

То Тан се разплака.

Кай Гота не беше равнодушна към детските сълзи. Под цялата й лошотия наистина дремеше душа на баба. Но много дълбоко под нея. Тя каза нещо на мъника. Нежно!

Дотича Червенокосия.

— Да хвърля ли тая обратно в езерото, Мъргън?

— Какво?

— Преди малко изпълзя от водата. Твърдеше, че някой искал да я убие. Бил я бутнал от сала, на който пътувала. Струва ми се, че май си го е изпросила.

— Сигурно. — Сахра ме погледна учудено, въпреки че плачеше. — Но аз трябва да съм любезен с нея. Тя ми е почти роднина.

— Леле, човече — рече Червенокосия и се отдалечи, клатейки глава. Сахра заръкомаха отчаяно срещу майка си. То Тан се взираше в баба си, налапал палец. Усетих миризма.

— Иди при баба — пошепнах му. — Покажи й колко хубаво ходиш! — Той не схвана, но пък тя ме разбра и протегна ръце.

Доколкото виждах, То Тан беше единственият човек на света, който обичаше Кай Гота. Той защъпука и баба му веднага забрави, че е мокра, премръзнала и вбесена.

Сахра ме погледна укорно. Свих рамене, ухилих се и изрекох безгласно:

— Пак трябва да му се сменят пелените.

Червенокосия ме завари да оглеждам града. Над нашия квартал се виеше дим.

— Бъбаду току-що залови патрул, Мъргън.

— Мамка му. Защо не докладват?

— Той каза, че знаели, че сме тук. Промъквали се. Оня тип Лебеда е с тях.

— Значи Едноокия е прав. Някой пострада ли?

— Още не.

— Това е добре. Огледаха ли лагера? — Нюен Бао бяха успели да го прикрият сравнително добре. Виждаше се къде е лагерът, но не и колко е голям.

— Мисля, че са видели само пушека. Много се изненадали, че ги засекли, според Бъбаду.

— Видяха ли го?

— Да.

— Жалко. Може би не са го познали. — Свих рамене. — Някои неща не можеш да ги избегнеш. Аз ще се оправя с тях. Дръж се. — Отидох при Сахра и майка й. — Тихо! — сопнах се, щом дъртата отвори уста. Имаме неприятности. Кой може да говори от името на Нюен Бао? Не знаех кого другиго да попитам. Тези странни хора правеха каквото им кажа, ако това можеше да подобри положението ни, но не говореха.

Старата остави бебето и стана. Присви очи — не виждаше добре.

— Тари Дак! — излая тя.

Дойде един слабичък, стар-престар човек. Въпреки възрастта си той мъкнеше голям вързоп съчки. Кай Гота му кимна властно. Старчето се запъти към нас, тътрейки забързано нозе.

Отидох да го посрещна.

— Поздрави, бащице. Аз съм този, който разговаряше с Говорителя. — Говорех високо и бавно.

— Още не съм оглушал и ослепял, момче — отвърна той на талиански, по-добър и от моя. — Знам кой си.

— Добре, тогава ще говоря по същество. Войниците са ни намерили. Не знаем какво е отношението им към вашия народ. Ако са ви сърдити, не мога кой знае колко да помогна. Воините ви отидоха на разузнаване. Можете ли да изчезнете?

Той ме гледа десетина секунди. И аз го гледах. Сахра дойде и застана до мен. Зад нас, То Тан играеше с баба си и се кискаше. Старецът отмести очи към Сахра. За миг той сякаш се вгледа в миналото. Потръпна, а изражението му стана още по-непроницаемо.

— Можем.

— Добре. Изчезнете, докато се занимавам с тях. — Посочих с палец нагоре по хълма. Ще кажа на Дой, той ще те намери.

Тари Дак продължаваше да гледа хладно. Не враждебно, никак даже, а просто неразбиращо. Аз не се държах като истински чужденец.

— Успех. — Върнах се при Червенокосия. — Ето какво правим. Нюен Бао се покриват. Аз ще отида с Лебеда. Като стигнем в лагера му, ще се помотая там. Ти се погрижи Нюен Бао да се изнесат, а после докарай тия съборетини така, все едно ги приготвяме за хората, които ще дойдат довечера.

Старецът подслушваше всяка дума.

— Ако някой пита — тези хора никога не са съществували.

— Ама…

— Действай. И им дай по-голямата част от храната. Ние можем да смучем бандата на Господарката. — Надявах се.

Червенокосия погледна Сахра. Явно всички смятаха, че го правя заради нея. Той сви рамене.

— Ти си шефът. Вероятно няма нужда да разбирам. Как ще й го обясниш?

— Никак. — И поех нататък, където бяха наобиколили патрула на Лебеда.

Сахра спря да вземе То Тан на ръце и ме последва.

— Стой тук — наредих й. Тя ме погледна безизразно, поразена от внезапна глухота. Направих няколко крачки. Тя също. — Трябва да останеш със своя народ.

По устните й заигра усмивчица. Тя тръсна глава.

Хон Трей не беше единствената вещица в това семейство.

— Кай Гота…

Бум!

— Ти! Войнико на мрака! Ти нея съсипал, това на теб не стига? Жестока вещица мойта майка била, но… — По-нататък никак не й се разбираше, но пък се развряска още повече. Погледнах Тари Дак. Той оставаше непроницаем, но главата си залагам, че му идеше да прихне от смях.

— Майната му! Червенокос! Разбери кои вещи са на Сахра и се погрижи да не излизат от палатката ни. Хайде, жено.