Глен Кук
Мрачни времена (58)

57

Домът на болката. Отидох там, но не помня нито пътуването, нито посещението.

Клечах на четири крака върху разрушен паваж. Дланите и коленете ме боляха. Вдигнах ръка. Дланта ми беше разранена и кръвта бликаше от десетина охлузвания. Съзнанието ми бе вцепенено. Вдигнах и другата си ръка и започнах да вадя от нея парченца от тухления паваж.

На петдесет крачки оттам стената на някаква сграда сияеше в маслинено и пулсираше. Един кръг от зидария отхвръкна от нея и в мрака наизскачаха сенки. С оголени оръжия те се измъкваха от дупката. Отвътре се носеха викове и дрънчене на метал.

Станах и се отправих нататък — изпитвах смътно любопитство, но не знаех защо го правя, дори не можех да подредя мислите си.

— Хей! — една сянка се вгледа в мен от дупката. Не извиках аз, значи трябва да е била сянката. — Ти ли си, Мъргън?

Продължавах да вървя, виеше ми се свят. Залитнах надясно. Сблъсках се с някаква сграда. След това вече имах сигурен ориентир — като пияница, тръгнах покрай стената, като се подпирах на нея.

— Ето го! — посочи ме сянката.

— Свещар?

— Аз съм. Добре ли си? Какво са ти сторили?

Имах слаби болки в цялото тяло. Чувствах се така, сякаш са ме намушквали, рязали и горили.

— Кой? Никой нищо не ми е сторил… — Дали беше така? — Къде се намирам? В кое време?

— Ъ?

Някакъв мъж се наведе през дупката. Беше завързал кърпа върху лицето си. Само очите му се виждаха. Той ме поогледа и се прибра. Някой вътре се провикна.

Хората изскачаха на улицата. Някои носеха окървавени оръжия. Всичките бяха маскирани. Двама ме сграбчиха за ръцете и побягнаха.

Тичахме по тъмните улици в нощния град и никой не отговаряше на задъханите ми въпроси, затова известно време нямах никаква представа нито къде се намирам, нито по кое време. После прекосихме едно открито пространство и оттам мярнах цитаделата на Деджагор.

Това отговори на най-належащите ми въпроси.

Но изникна нова реколта от тях. Защо бяхме извън квартала на Черния отряд? Как бях попаднал там? Защо нямах никакъв спомен за това? Спомнях си, че седяхме с Кай Дам и аз тайно заглеждах похотливо внучката му…

Придружителите ми махнаха покривалата и маските си. Бяха от Отряда. Тук бяха и чичо Дой и две духчета Нюен Бао. Шмугнахме се в една уличка, която водеше към територията на Нюен Бао.

— По-бавно — изрекох задъхано. — Какво става?

— Някой те отмъкна — обясни Свещаря. — Отначало си мислехме, че е Могаба.

— А?

— Тъкача на сенки натири цялата войска да преследва Господарката. Можехме да се махнем, ако искаме. Решихме, че иска да вземе заложници.

Не вярвах, че Тъкача си е отишъл.

— Чичо Дой, последното, за което си спомням, беше как пия чай с Говорителя.

— Започна да се държиш странно, Каменни войнико.

Изръмжах. Той не ми се извини.

— Говорителя реши, че сигурно си пил, преди да дойдеш, и нареди на Тай Дей да те отведе у дома. Беше обиден. Ти се оказа такова бреме, че Тай Дей не успял да се защити, когато са те нападнали. Пребили го, но смогнал да се добере до вкъщи и да съобщи. Приятелите ти започнаха да те търсят веднага, щом им казахме. — По тона му личеше, че се чуди защо ли са си направили труда. — Явно са по-умели, отколкото изглеждат. Бързо те откриха. Ти не беше в Цитаделата, където би те затворил Могаба.

— Как съм успял да мина през града? — Сгърчих се. В добавка към другите болки главата ме цепеше като от махмурлук. Бяха ме опили.

Никой не можеше да ми отговори.

— Това същата нощ ли е, чичо?

— Да. Но много часове по-късно.

— И със сигурност не ме е отвлякъл Могаба?

— Не. На онова място нямаше Нар. Всъщност, скоро след като те отвлякоха, някой нападнал и Могаба. Може би са крояли да го убият.

— Джайкури? — Сигурно местните искаха да се доберат до сърцевината на проблема.

— Може би. — Но не прозвуча убедено. Изглежда, трябваше да хванем пленници.

— Къде е Едноокия? — Само Едноокия би могъл да пробие онази дупка в стената.

— Замита следите ни — отвърна Свещаря.

— Хубаво. — Вече бях в почти нормално състояние. Което означаваше, че бях объркан, както винаги, предполагам. Който и да ме беше отвлякъл, явно много се беше ошлайфал, щом бе успял да се промъкне незабелязан през територията на Нюен Бао.

Чичо Дой прочете мислите ми.

— Не сме разбрали как злодеите са успели да те причакат, нито как другите са се промъкнали толкова близо до Могаба. Онези четиримата платиха с кръвта си.

— Той ги е убил?

— Според всички описания битката е била епична — четирима срещу един.

— Браво на Могаба. Дори и той заслужава малко щастие в живота. — Приближавахме къщата, която бяхме замаскирали като главен щаб на Отряда. Поканих всички вътре. Момчетата запалиха огъня. Когато Едноокия дойде, му предложих да провери дали не можем да измъкнем отнякъде бира — бях чул, че някаква бира се мотае наоколо, а едно питие щеше да ни дойде добре.

Като мрънкаше, Едноокия потъна отново в нощта, и съвсем скоро двамата с Гоблин се върнаха, помъкнали едно буре.

— Аз черпя — съобщих на всички. Едноокия изхленчи.

Съблякох се и се пльоснах на масата. За това ни трябваше огънят — да пообърне въздуха. — Едноок, как ти изглеждам?

Отвърна ми с тон на човек, който отговаря на глупав въпрос:

— Като някой, който е бил подложен на мъчения. Не знаеш ли как си попаднал на улицата?

— Предполагам, че са ви чули да идвате и са ме изхвърлили, за да ви отвлека вниманието, докато се измъкнат.

— Ама не стана. Обърни се настрана.

Забелязах някакво лице да наднича през една отворена врата.

— Влез. Пийни една бира с нас.

Синдху, външният човек, пристъпи при нас. Пое халбата, но явно му беше много притеснено.

Забелязах колко внимателно го наблюдава чичо Дой.