Глен Кук
Мрачни времена (54)

53

Знахаря така и не се върна в тайната стая. Нито пък Едноокия, нито дори Радишата, за да измъчва нашия пленник. Никой не ме разбуди.

Върнах се там почти неволно, може би призован от тялото си. Дълго време ме нямаше. По-дълго от времето, което лично аз бях прекарал отвън. Вглъбяването ми сигурно се е проточило повече, отколкото си мислех.

Стомахът ми ревеше като звяр. Но печените камъни на Майка Гота бяха свършили.

Удушвачът пак беше бутнал кърпата и ме гледаше с опулени очи. Имах чувството, че се е готвил да стори нещо, за което щях да съжалявам.

Открих, че е успял да освободи едната си ръка.

— Непослушно момченце! — Отпих продължителна глътка от каната с вода и пак се втренчих в него. После се опитах да реша дали да вляза още веднъж в лабиринта и да пробвам да се докопам до още от смъртоносните печива на Майка Гота, или да остана тук и да хвърля още един поглед върху широкия свят през очите на Пушека, докато чакам да дойде помощ.

— Вода…

— Извинявай, приятел, но няма да стане. Освен може би ако не искаш да ми разкажеш каква са я намислили твоите приятелчета. — Коремът ми отново се оплака.

Удушвача не отговори. Колкото и да беше отпаднал, волята му оставаше непреклонна. Дори и да пренебрегнех собственото си присъствие, ми се струваше, че някой трябва да дойде и да го нахрани.

Беше късно. Майка Гота може би спеше и Сахра щеше да ми приготви вечерята. Тя не готвеше така, сякаш ти отмъщава за нещо.

Стоях на прага и се опитвах да взема решение. Дали имаше някакъв начин да отбелязвам пътя си? Някакъв начин да проследя отпечатъците от краката си в прахта? Но нямаше светлина. Тази част от Двореца не се използваше редовно. Никой не се грижеше за свещи и факли. Лампата в стаята зад мен бе единственият източник на светлина. Освен ако не изчаках да се съмне — тогава слънчевите лъчи се промъкваха през разни пукнатини и през малките прозорчета.

Погледнах лампата. Отдавна гореше. Никой не беше дошъл да й налее масло. Трябваше да се погрижа и да й налея, преди да предприема каквото и да било.

Някъде далече, много далече издрънча метал — звукът заобиколи стотина ъгъла и се спусна надолу по отекващите коридори. Почувствах хлад, въпреки естествената горещина и влага на Талиос.

— Вода…

— Млъкни. — Намерих една чаша с масло за лампи и започнах да наливам, килнал глава настрани. Издрънчаването не се повтори.

Не бях покрил отново Удушвача. Когато го погледнах, открих, че неговото лице-череп е изкривено в усмивка. Усмивката на Смъртта.

Изскочих от стаята, като разливах масло подире си.

И пак се загубих. Много бързо.