Глен Кук
Мрачни времена (52)

51

Разбира се, че се загубих. Беше неизбежно. Бъдещият Аз в мен не помнеше нищо друго, но си спомняше, че ще се загубя, а после ще се намеря на място, където не съм искал да стигна. Досетих се, след като разбрах, че нямам понятие как да стигна до никоя позната ми част от двореца. Спрях да си го изясня.

В този миг разполагах с достатъчно спомени почти за настоящия момент на други Мъргъни от други времена и бях готов да се доверя на всеки спомен от всяко време, въпреки че те изникваха без никакъв подкрепящ ги контекст.

Този спомен, за загубването, имаше аромата на вълнението от неочаквано откритие и мощни обертонове на болка. Ехото ми каза, че не искам да намеря пътя си отново.

Някъде по пътя, докато продължавах упорито да се мъча да изляза, попаднах на мрачен коридор, който сякаш миришеше на стара магия. Малко по-нататък една разбита врата бе увиснала на една-единствена панта.

Откритието ме зовеше. Тръгнах безстрашно напред.

Един поглед вътре ми каза, че съм открил тайната библиотека на Пушека — мястото, където единствените оцелели копия на първите няколко Анали бяха събрани и запечатани, за да не остане никаква възможност ние, типовете от Черния отряд, да се натъкнем някога на тях. Толкова много исках да ги прочета! Но не бях дошъл, за да чета. Нямах време да отсявам зърното от плявата на още няколкостотин книги. Трябваше да се върна при семейството си.

Дерзаех, ала не можех да се добера дотам. Със замаяна глава се опитах да проследя обратно стъпките си. Май щеше да ми се наложи да чакам с Пушека, докато Едноокия или Стареца не дойдат. Те можеха да ме изведат по лесния начин и може би да ми кажат защо не съм искал да си тръгна, защото това не ми се изясняваше. Лесно се върнах при Пушека, без да объркам никъде пътя. Бях започнал да подозирам, че в тази част на Двореца са вградени магии, поставени така, че никой натрапник да не може да се ориентира в лабиринта без благословията на Едноокия. Може би всички пътеки водеха до едно и също място. Или пък всичките се отклоняваха, ако не си тръгнал от Пушека.

Това не беше изненада за мен, въпреки че нямах представа дали Едноокия има достатъчно сили и умения да го постигне. Нито пък би ме изненадало да разбера, че той изобщо не помни да е слагал тези магии и затова не ми е осигурил възможност да ги заобиколя.

Когато се върнах, Измамникът се гърчеше. Стъпвах толкова тихо, че той не усети веднага присъствието ми, но щом го усети, замръзна на място. Упорит човек си беше, признавам му го.

Настаних се на празния стол и зачаках. Никой не идваше. Сякаш изминаха часове, но сигурно бяха само няколко дълги минути. Станах и се разтъпках напред-назад. Поизмъчих Удушвача, но и това ме накара да се чувствам зле. Покрих го и пак седнах.

Загледах се в Пушека. Замислих се за Черния отряд и неговите мъки. Спомних си на какво беше способен придворният магьосник.

Защо не? Просто да си убия времето? Но къде да отида? Какво да видя? И кога?

Защо не отново Големия враг?

Този път беше лесно. Нищо работа. Все едно да затворя очи и да се унеса в блян.

Не го направих без неохота. Прекарвах прекалено много време отвъд границите на нормалното против волята си. Защо да се обърквам още повече, като сам тръгвам да скитам?

И почти изневиделица усетих, че се рея край крепостта Наблюдателницата. Лудият магьосник Дългата сянка стоеше на върха на една от високите си кули сред отразената светлина, на няма и десетина крачки от мен. Обзе ме лека паника. Той гледаше право в мен.

Право през мен.

Зад него, същинска подигравка, стоеше онзи нещастник Нараян Сингх с детето на Знахаря, тленната плът на Кина, Дъщерята на нощта, Предречената, тази, която щеше да донесе на Измамниците Годината на черепите, която щеше да завърши с пробуждането на тяхната богиня. Сингх никога не изпускаше детето от очи. Сингх беше опасно оръжие, но Дългата сянка имаше нужда от всеки съюзник, изявил желание да го подкрепи.

Като че онези, които искаха да се изправят срещу Черния отряд, бяха твърде малко.

Една фигура излезе от един коридор, привидно тъмен, но само заради мощната светлина около лудия магьосник. Този мъж беше висок, с абаносов цвят, гъвкав като пантера. Но не изпитах никакъв гняв, защото в царството на Пушека чувствата избледняват — въпреки че това беше Могаба, най-опасният от генералите на сенчестите.

Подозирам, че Дългата сянка ценеше Могаба не толкова заради способностите му, колкото заради това, че можеше да му има доверие. Могаба нямаше къде да отиде. Отрядът е преградил всички пътища за бягство.

Не разбирам защо Знахаря не мрази Могаба. По дяволите, той оправдава този човек, дори го жали. Много по-присърце приема враждата си с Кинжала.

— Оплаквача донесе новини — рече Могаба. — Защитата против бури вече не работи.

Дългата сянка изсумтя.

— Видях. Малките ми сенки продължават да вършат работа. Спомням си, предсказах, че те бързо ще наваксат. Да ти хрумва как тази жена Сенджак е успяла да възстанови силите си, когато според самата природа на тези неща тя би трябвало да зависи от милостта на всеки, който знае Истинското й име?

Имах чувството, че всъщност той иска да разбере как е оцелял Оплаквача, след като Господарката е възстановила силите си, а старите й зловещи знания бяха останали непокътнати. Дългата сянка виждаше света през лупата на параноята.

И аз самият се чудех за силите на Господарката. Знахаря предполагаше, че е свързано по някакъв начин с прекосяването на Екватора. Но това не звучеше приемливо. Нито Едноокия, нито Гоблин смееха да изказват предположения. Самата Господарка отказваше да го обсъжда. Нямах представа в какво вярваше тя. Никой не я притискаше. Не бива да правиш това, ако искаш да останеш в дружески отношения с някой като Господарката. Ако не те харесва, тя може да е много неприятна.

— Нямам представа — рече Могаба. — Това не го разбирам. — Могаба не разбираше много неща, включително и никой от родните езици в тази област. Той общуваше с Дългата сянка на своя подобрен, но все още развален талиански. — Може да си е сменила името.

Дали това беше възможно?

Разбрах, че забележката на Могаба беше опит за шега. Но Дългата сянка заразмишлява над нея, сякаш това в някакъв определен смисъл бе възможно.

Мигът отмина. Дългата сянка се обърна към Сингх.

— Измамнико, защо си дошъл? В какви интриги те е заплел този път Оплаквача?

Вместо Нараян отговори Могаба:

— Черния отряд ги нападна в тяхната свещена горичка и изби всички освен него и момичето. Вашите тъкачи на сенки едвам имаха време да извикат Оплаквача, преди да умрат. Оплаквача намери тези двамата скрити на няколко мили оттам и ги подбра, като изпревари потерята само с няколко крачки.

Значи, това се случва съвсем скоро след нашето нападение. И ето ти на теб изненада. Бях убеден, че Нараян е получил предупреждение от Господаря на сенките, но не беше така. Как тогава бе отхвърлил магията за сън?

Споменаването на тъкачите на сенки разтърси Дългата сянка. Стори ми се, че ще изпадне в един от прочутите си пристъпи на гняв с пяна на устата. Тези странни дребни старци бяха средства, които той не смееше да пропилява. Цял живот ги бе обучавал и се бе грижил за доста от тях през годините.

Той пое продължително дъх, задържа го, сдържа лудостта си.

— Грешката е моя. Не биваше да ги пращам. Имаш ли представа как нашите врагове са могли да се появят по време, толкова благоприятно за тяхната кауза?

Никой не посмя да му съобщи новината, че можехме да застанем зад гърба му по всяко време, когато ни се прииска.

— Това не е хубаво — отбеляза Дългата сянка. — Всеки ден те разработват нови средства. И с всеки ден нашите се топят. — Той изгледа сърдито Сингх. — Какво получаваме от тези Измамници?

Могаба отвърна:

— Те шпионират. Много скоро ще предприемат избрани убийства. Врагът не показва тази програма да му е известна. Ако убийствата са успешни, постигнатото ще е по-ценно от всичко, освен решителния сблъсък на бойното поле.

Той прикани с поглед Сингх да каже нещо, но Нараян си държеше езика зад зъбите.

— За съжаление надеждността на разузнавателните данни, които събират Измамниците, намалява с всеки доклад — продължи Могаба. — Врагът постигна значителен успех в усилията си да унищожи култа.

Отново никой не каза нищо.

— Господарката и Знахаря станаха много агресивни към шпионите — продължи Могаба. — Убеден съм, че това означава, че предстои неизбежен важен ход.

— Зима е — отбеляза Дългата сянка. — Моите врагове не бързат. Стига им да ме уморят, като ме гризат по малко. Така нареченият Освободител никога няма да реши, че има достатъчно войска и оръжия.

За това беше прав. Знахаря се стремеше да натрупа все повече и повече.

Оплаквача се присъедини към групата, потискайки писък.

— Вражеските трудови батальони построиха павирания път, свързващ Талиос и Стормгард — изрече дрезгаво той. — Подобен път, свързващ Стормгард със Светлосянка, е почти завършен.

Светлосянка се намира близо до сърцето на най-гъсто населената и най-преуспяваща област в Сенчестите земи. Там върховен господар бе Тъкача на сенки. На думи градът и околностите му все още дължаха вярност на Дългата сянка, ала нашите войници строяха необезпокоявано път там.

Чудех се защо ли. Стратегическият план на Знахаря не го изискваше. Той нямаше намерение да обсажда Светлосянка. Това би обвързало твърде много хора за твърде много време.

— Натискат ни навсякъде — оплака се Могаба. — Не минава ден да не чуем за падането на някой следващ град или село. На много места местните вече изобщо не оказват съпротива. Глупаво ще е да предположим, че Знахаря и Господарката ще уважат годишните сезони.

Дългата сянка обърна страшната си маска към Могаба и той трепна.

— Ти предприе ли нещо да затрудниш провеждането на голяма кампания, генерале?

Когато една армия е толкова далеч от дома, трябва да се прехранва от земята. Не можеш да носиш достатъчно храна и фураж, за да я изхранваш дългосрочно.

— Много малко. — Могаба не показа нито грам разкаяние. — Дадох заповеди. И враговете ни явно са осведомени за тях.

— Какво? — тросна се Дългата сянка.

— Те очакват от мен да стоя на място — Могаба посочи Сингх и той кимна с неохота. — Тяхната стратегия предполага, че аз ще защитавам една определена точка. Вашите заповеди не ми дават възможност да воювам така, че да им се налага да разделят силите си, отблъсквайки атаки от всички възможни направления. Селата се предават без бой, защото знаят, че помощ няма да дойде. Бих могъл да разбия тези глупаци поотделно и навсякъде, ако стратегията ни веднага се промени.

„Не съм убеден“ — помислих си, докато се реех там, доволен, че разполагаме с Пушека.

— Не! — Дългата сянка принуди разтрепераната си плът да се обърне на юг и се загледа в равнината от блестящи камъни. — Ще обсъждаме военните въпроси само насаме, генерале.

Оплаквача нададе ужасен вик с подигравателни нотки. Сингх буквално се шмугна в капандурата. Презрението му към Господаря на сенките бе очевидно за всички, освен за самия Дългата сянка — макар че вероятно на самия магьосник не му пукаше. За Господаря на сенките този Удушвач не беше нищо повече от полезен термит. В съзнанието му никой от нас не беше нещо повече от вредно насекомо.

Детето си тръгна последно. То огледа студено Дългата сянка. Очите й изглеждаха стари и коварни като самото време. Страшничка си беше, несъмнено.

Зачудих се какво ли си е помислил Стареца, като я е видял.

Ако изобщо е посмял да я погледне.

— Според тях аз не зная какво върша — рече Дългата сянка.

— Войниците ми само си губят времето — отвърна Могаба. — Пропиляват и малкото предимства, които имаха.

— Може и да си прав. Но за да нападнеш в която и да било посока, ще трябва да изоставиш всякаква защита, която бих могъл да ти осигуря. Без загубените си другари аз не мога да достигам толкова далече като някога. Ще рискуваш ли да излезеш срещу техните магии без подкрепата на моята? — Могаба изсумтя и се загледа в сияйната равнина. — Смяташ ме за страхливец, защото се боя от това ли, генерале?

— Признавам опасността. Оценявам закрилата ти. Но мога да предприема много неща. На Кинжала му бе позволено да действа в ограничен мащаб и той постигна много. Без съмнение Кинжала многократно доказа как тези талианци ще рухнат, ако атакуваш слабото им място.

— Имаш доверие на Кинжала?

— Повече от останалите. И той като мен няма къде да бяга. Но на никого нямам пълно доверие, а най-малко на съюзниците ни. Нито Оплаквача, нито Измамника се присъединиха към нас от любов към нашата кауза.

— Така си е. — Очевидно развеселен, Дългата сянка като че се поотпусна. — Трябва да обясня, генерале. — Изненадата на Могаба ми подсказа, че се случваше нещо необикновено. — Не стоя затворен тук заради равнината. Мога да напускам Наблюдателницата за кратко. И ако е неотложно, ще я напусна. Стражите на Портата на сенките са свежи, силни и надеждни, и напълно в моя власт. Но ако изляза навън, ще трябва да е незабележимо. — Могаба отново изсумтя. — Причината да стоя тук е, че в тази игра участват и играчи, които не бият толкова на очи.

Могаба се намръщи. И на мен ми прозвуча тъпо.

— Оплаквача произхожда от рода, наричан някога Десетте, които били покорени.

— Знам.

— Сянка на бурята също е учила в това училище за роби. Друга негова възпитаничка е сестрата на Сенджак. Наричали я Ловеца на души.

— Мисля, че сме се срещали.

— Да, тя те унижи при Стормгард. — Всъщност тогава това беше Господарката. Нали така?

Могаба кимна. Бях изненадан. Времето като че го бе надарило със способността да овладява гнева си.

— Преди няколко години обстоятелствата заблудиха Оплаквача и мен. Взехме в плен Ловеца на души, убедени, че сме пленили сестра й. По онова време тя се маскираше като Сенджак, така че за грешката беше виновна по-скоро тя, отколкото ние. Тя избяга в една суматоха, възникнала впоследствие. Въпреки че не се държахме зле с нея, тя неоснователно таи злоба към нас. И преди ни е правила бели и чака възможност да ни нанесе голяма вреда.

— Мислиш, че ако напуснеш Наблюдателницата, тя може да се самопокани вътре и да забрави да заключи вратата?

— Точно така.

Ха! Представете си, да завземеш тази невероятна крепост!

Могаба въздъхна.

— Значи, независимо дали ми харесва или не, това ще се реши на Равнината на Чарандапраш.

— Да. Ще победиш ли?

— Да. — На Могаба никога не му е липсвала самоувереност. — Ако Знахаря е останал такъв, какъвто го познавам, белязан с мека жилка.

— Ако?

— Той се крие зад сто маски. Меката му жилка може да е поредната от тях.

— Значи този човек те тревожи въпреки желанието ти да не го вземаш под внимание.

— Продължаваме да угаждаме на силите му, не да атакуваме слабостите му. Даваме му време да мисли, да планира, да маневрира и няма нужда той да прилага тънкости. Войските му напредват навсякъде. По границата хората се страхуват повече от Черния отряд, отколкото от теб. По чиста злоба нищо не може да се сравни с войната му срещу групата на Сингх. Знахаря, който помня аз, би взел пленници. Той би опростил Удушвачите, склонни да се откажат от своята религия.

„Да, бе“ — помислих си присмехулно аз, но после се замислих. Могаба можеше и да е прав. Знахаря прощаваше — някога.

— Може би Сенджак иска да се даде пример.

— Да, тя е корава. Но нейното влияние не обяснява защо Знахаря затри седем хиляди живота в опитите си да докопа Кинжала.

Какво? Това беше новина.

— Кинжала го предаде.

— И аз го предадох. А бях член на Черния отряд. Кинжала беше само авантюрист, не беше брат. А мен той не ме е преследвал по този начин. С Кинжала води лична война.

Свадата с Кинжала и последвалото бягство и предателство на последния озадачаваше мнозина, особено приятелите му Корди и Уилоу. А моето име оглавяваше списъка на озадачените. Шушнеше се, че Знахаря бил надушил, че между Господарката и Кинжала наистина има нещо. Каквото и да е било то, нямаше съмнение, че той е обсебен от Кинжала по същия начин, както и от Нараян Сингх.

Господарката не се намесваше във вендетата на Знахаря. Нито пък му помагаше.

— Това тревожи ли те?

— Знахаря ме обърква. В някои отношения е станал опасно непредсказуем. Същевременно все повече и повече се превръща във върховния жрец на култа към Черния отряд и не признава никакви други богове, освен безценните му Анали.

Това не беше вярно. С времето Знахаря се интересуваше все по-малко от всичко това. Но нека позволим на Могаба да преувеличава — нали искаше да пробута нещо.

— Боя се, че може дотолкова да се е променил, че ще нападне по начин, толкова новаторски, че няма да се усетим, докато не е станало късно.

— Само да опита. Очакват го само нещастия.

— Ще дойде. Но дали крайният изход е толкова сигурен? — Имах чувството, че и двамата хранят големи съмнения, но всеки от тях се съмняваше главно в другия.

— Ти отново се върна към моите ограничения. Въздържай се. Страх ли те е от него?

— Той ме ужасява! Повече, отколкото ме ужасява Господарката. Господарката е пряма в омразата си. Тя те напада направо, с всичко, с което разполага. Знахаря с всички сили се старае да те забаламоса да погледнеш нанякъде, докато той забива нож в гърба ти. И той те напада с всичко, с което разполага — но как ли ще го използва? Той не е човек на честта.

Могаба всъщност не искаше да каже, че Знахаря е безчестен, а че не е благородник в смисъла, който означаваше толкова много за него, въпреки че и той вече не можеше да бъде смятан за кавалер.

— Изгубил е разсъдъка си — продължи Могаба. — Не съм убеден, че самият той е наясно какво прави. Тези дни ще му се наложи да се изправи срещу много неща, които нямат прецедент в неговите Анали.

Пак сбърка, приятелче. След четиристотин години все някъде в Аналите има прецедент за всичко. Номерът е да знаеш как да търсиш.

— Той си има ограничения, генерале.

— Разбира се. Тези талианци са метежни разколници.

— И точно това може да го довърши. Политически той няма да има друг избор, освен скоро да си опита късмета при Чарандапраш. И там ще го смажем.

— А ако аз го направя? Трябва да обмислим какви възможности предлага животът, освободен от заразата, наречена Черния отряд.

— Така ли?

— Една спечелена битка няма да е достатъчна. Ако и един от тях оцелее и Копието на страстта остане негова собственост, нови армии ще въстанат срещу нас. Господарката го доказа.

— Тогава ще имаш удоволствието да ги разбиеш пак. — Могаба искаше да възрази, но избра да не лае срещу вятъра.

— След като Наблюдателницата бъде завършена, можеш да се втурнеш в каквито си искаш приключения с моето одобрение и пълната ми подкрепа.

— Приключения?

— Разбирам те по-добре, отколкото предполагаш. Ти беше най-великият воин на Геа-Ксле, но не можеше да го докажеш на себе си. В Черния отряд ти бе в сянката на своя капитан и на Сенджак. За теб беше важно да поемеш командването, за да проявиш своята мащабност и гениалност. И когато тази възможност ти се удаде, всичките ти усилия бяха подкопавани и осуетявани. Ти дойде при мен, защото Черния отряд не ти предоставяше възможността, от която имаше нужда.

Могаба кимна, ала не изглеждаше много доволен от себе си. И това ме учуди. Смятах го за твърде самомнителен, че да изпитва някакви нравствени угризения.

— Върви. Завладей света, генерале. С удоволствие ще ти помогна. Но първо трябва да съкрушиш Черния отряд. Трябва да спреш талианците. Защото, ако аз рухна, ти няма да имаш нищо. Дали Удушвачът наистина ще ни помогне толкова?

— Може би. Той говори големи приказки за своята богиня, която щяла да се намеси, но аз не бих разчитал на тях. Всъщност, никога не съм виждал богове да се месят в работите на смъртните.

Странно. Богът на Могаба беше богинята на Нараян, повече или по-малко. Дали Могаба бе загубил вярата си? Може би Деджагор бе всял дълбок страх и у него.

— Използвай ги. И не оставяй нито един, който да се обърне по-късно срещу нас. — В моето въображение Господарят на сенките винаги е бил огромно смрадливо въплъщение на самия дявол, колоритен луд от величината на най-лошите Покорени от севера. Но истинският Дългата сянка беше просто злобно старче, благословено с твърде голяма власт.

— Ако Годината на черепите дойде, искам тя да бъде нашата година, не тяхната — каза той на Могаба.

— Разбрано. Какво мислиш за детето?

Дългата сянка изсумтя раздразнително.

— Страшничка е, нали? Хилядагодишна. Досущ майка й в миниатюра, само че по-страшна. По-мощна, таяща в себе си по-дълбок мрак.

Можеше и да е прав. Детето определено изглеждаше странно и зло през призрачния ми поглед.

— Може да ни се наложи да побързаме да я пратим в прегръдките на нейната богиня — отбеляза Господарят на сенките.

Могаба сви рамене и се обърна да си върви.

— Искаш ли да видиш още някой насаме?

— Оплаквача. Чакай!

— Какво?

— Къде е Копието на страстта?

— Там, където е Знахаря, според мен. Или Знаменосеца. Предполагам, че това все още е онази змия Мъргън.

И аз те обичам, Могаба.

— Трябва да го завладеем. Това не е ли задача за Измамниците? Погледнато в дългосрочен план, дори и унищожаването на Черния отряд няма да е достатъчно. И още нещо за Измамниците. Накарай ги да разберат защо Сенджак иска всичкия този бамбук.

— Бамбук?

Дали тук имаше ехо?

— От месеци тя опосква талианските земи. Където и да отидат войниците й, плячкосват бамбук.

— Любопитно. Ще разбера. — Проследих Могаба. Щом се откъсна от перилата, той промърмори:

— Бамбук. Трябва да угаждам на тоя, смахнатия.

Опитах се да поема на юг от Наблюдателницата. Пушека измина съвсем кратко разстояние и се стъписа. Е, добре.

Скоро щях да разбера онова, което исках, предполагам. След като се оправим с Дългата сянка и Наблюдателницата, равнината беше следващата в списъка от пречките по пътя ни за Катовар.