Глен Кук
Мрачни времена (45)

44

Гоблин ме хвана отнесен над джайкурските книги.

— Мъргън!

Сепнах се.

— А?

— Крайно време беше, да му се не види.

— Какво? За какво говориш?

— Седя тук и те гледам десет минути. Дори не прелисти страницата. Дори не мигна с око. Не си личеше дори дали дишаш.

Започнах да се оправдавам.

— Няма да мине. Четири пъти ти креснах и те плеснах по тила, за да ти привлека вниманието.

— Бях се замислил. — Но не си спомнях и една-едничка мисъл.

— Хубаво. Могаба иска да си завлечеш мършавия задник в цитаделата.

— Мнозина южняци се промъкнаха да посрещнат подкрепленията — съобщих на Могаба. — Отначало си помислих, че искат да ни изхитрят, да се оттеглят и да ни ударят, щом се опитаме да се възползваме. Но Гоблин и Едноокия ме уверяват, че просто са вървели напред. Ала не може да има подкрепления. Откъде ще се вземат войниците? Кой ще ги поведе? — Дали Могаба щеше да повярва, че не съм чул по-интересните слухове? Той ги беше слушал повече от мен и оцеляването на Знахаря вероятно фигурираше в много от тях.

Какво ли щеше да прави той, ако Стареца се появеше, жив?

Бях почти убеден, че Могаба много мислеше за това.

Благодариха ми и ми казаха да се върна при хората си без повече забележки. Така и не разбрах защо ме беше извикал.

Могаба постъпи точно както се боях — предприе разузнаване с бой, може би в опит да намери нови слаби места, и използва само хората, на които имаше най-голямо доверие. А аз бях доволен да си стоя върху моята част от стената, да наблюдавам и да се чудя защо Могаба е толкова убеден, че ще дезертираме, ако излезем навън.

Тук като че пренебрегвам Могаба. Той присъстваше много повече във всекидневието ми, отколкото го описвам. Той си беше живо нещастие. Заради моята неприязън към този човек ми е невъзможно да пиша разумно за него и затова го засягам само когато е наложително.

От всички Нар по онова време само Синдаве полагаше някакви усилия да се държи учтиво.

Както и да е, Могаба смяташе, че има възможност да удари Господаря на сенките, но онези навън бяха започнали да схващат начина му на мислене. Той не позволи на неуспехите да го обезсърчат. Такъв си беше Могаба — никога не се обезверяваше. Никаква пречка не можеше да разклати убеждението му, че е непобедим. Когато плановете му се проваляха, той просто преизчисляваше.

Войниците му започнаха да дезертират, без да могат да избягат от града — криеха се при приятели от нашите талианци. Оплакваха се, че Могаба пилее нашироко живота на хората си.

Могаба отговори, като уреди специални дажби и привилегирован достъп до проститутките на най-преданите си войници.

Открихме запечатаните делви със зърно, останали от първата обсада на Господарите на сенките. Въпросът дали да ги споделим с тях породи значителни спорове. Едноокия настояваше, че Могаба няма да се задоволи само с делбата, а ще иска да разбере всичко за нашата находка и да я види с очите си. Дали искахме той да обикаля из нашите бърлоги?

Не.

И какво направи това малко лайно? Обърна се на другата страна и почна да продава пресен хляб двайсет пъти по-скъпо, отколкото струваше един самун преди обсадата!

През един мързелив следобед намерих едно хубаво закътано местенце само за мен и Едноокия горе на стената. Бяха се разнесли пресни слухове за някаква битка на север, но не това беше темата на разговора ни.

— Какво ми каза ти, защо не бивало да делим с Могаба откритите от нас запаси? — попитах.

— А? — Не точно тази кавга очакваше.

— Беше крайно убедителен. Всичките онези приказки, че не бивало да допускаме тоя в скривалището си.

Той се ухили, горд от себе си.

— Е, и?

— Държиш ли на думата си?

— Естествено.

— Тогава защо продаваш на войниците му хляб, мамка му, като се предполага, че нямаме и зрънце жито?

Той набърчи чело. Връзката между двете му убягваше.

— За да печеля?

— Наистина ли смяташ Могаба за толкова тъп, че няма да забележи хляба? И че няма да задава въпроси?

— Твърде много си почнал да се спичаш, хлапе.

— Ако продължаваш с тия глупости, ще се спечеш и ти. Ако заради тебе ме убият, призракът ми ще преследва твоя задник цяла вечност!

— Сигурно. Понякога ми се струва, че вече си се превърнал в призрак.

— Това пък какво значи?

— Тия твои припадъци — като те прихване, през очите ти сякаш гледа някой друг. Сякаш някакъв по-стар дух се вие около теб.

— Не съм забелязал. — А можех ли да забележа?

— Ако имахме подръка умел некромант или разговарящ с духове, можеше да се изненадаме от находката си. Нали не си роден близнак? — гледаше ме свирепо.

По гръбнака ми пропълзя студена тръпка. Космите по врата ми настръхнаха. Понякога и аз се чувствах като преследван от призраци. Но той просто се опитваше да смени темата.

Гоблин се присъедини към нас неканен.

— Мъргън, нещо става със сенчестите.

Един гарван наблизо се разкиска. Попитах:

— Да не би да готвят нова голяма атака? Нали уж Могаба прецака основните им сили?

— Не можах да се приближа достатъчно, че да забележа подробности. Могаба стои на видно място. Но според мен е имало битка и гадовете на Тъкача на сенки са изяли боя. Може навън да имаме приятели, готови да ни извадят оттук.

— Успокой се. Недей още да си стягаш багажа — изкикоти се Едноокия. — Тоя завързак си е такъв, брои си пилците още преди да е откраднал яйцата.

— Помниш ли за какво говорехме преди малко? За тъпите ходове? — измърморих аз. — И смееш да се заяждаш с Гоблин? — Смееше, разбира се. Това му беше великата мисия в живота.

— Какво става? — попита Гоблин. Чичо Дой изникна от въздуха. Присъствието му сложи край на спора. Този мъж беше по-призрачен от всяка сянка, толкова бързо и безшумно се движеше.

— Говорителя каза да ти кажа, че южняци, понесли сечива вместо оръжия, се събират южно от града.

— А какво е онова там? — По-голямата част от ставащото не се виждаше от нашето място, затулваше го извивката на стената, но като че голяма строителна група бе започнала да се събира и на север. — Виждате ли там пленници или роби?

— Хм? Какво е това?

„Това“ бяха отблясъци от слънчеви лъчи по метал сред хълмовете. И отново проблесна. Там се придвижваха хора и не внимаваха достатъчно.

Хората на Тъкача на сенки нямаше нужда да се прикриват. Казах на Гоблин:

— Предай на всички. Пълна готовност преди залез.

Чичо Дой огледа хълмовете.

— Добро око имаш, Кокален воине.

— Знаеш ли какво, набития? Силно предпочитам да ме наричат Мъргън.

Пълният мъж пусна тънка усмивчица.

— Както искаш, Мъргън. Дойдох от името на Говорителя. Той каза да ти предам, че идват тежки времена. Каза да подготвите душите и умовете си.

— Тежки времена?

Едноокия се разсмя.

— Празникът свърши, хлапе. Сега ще трябва да си платим за това, че се мотахме и дебелеехме тук и хуриите ни се натискаха.

— Запомни го за другия път, когато се изкушиш да припечелиш от войната.

— Ъ?

— Парите не се ядат, Едноок.

— Все ще ми развалиш настроението!

— Такъв съм си. Кажи на Хриптящия да отиде в цитаделата и да каже на Синдаве, че южняците са наумили нещо. — Синдаве се траеше. Можех да разговарям с него, без да ми се налага да потискам желанието си да го стисна за гърлото. Това щеше и да ме оправдае, че не съм предупредил Могаба.

Какво щеше да стане, ако Господарят на сенките просто се разкараше оттук и ни оставеше да се прецакаме помежду си?

Така комай би постъпил най-умно.