Глен Кук
Мрачни времена (44)

43

Семейството на Кай Дам живя в същата онази мизерна, мръсна, задимена, воняща дупка, докато наводнението не ги изгони. Привилегиите на властта не блазняха Говорителя. Нали имаше къде да се скрие от дъжда, това му стигаше.

Сигурно беше повече от онова, което бе имал в блатото.

И го делеше с цяла войска потомци, които спираха да се заяждат само когато дойдеше външен човек. А и тогава децата се въздържаха само в началото.

Дни наред Кай Дам ме викаше следобед, за да се съветва по най-обикновени въпроси. Срещахме се на чай, поднесен от красивата внучка, а децата бързо загубиха страхопочитанието си към мен и продължиха кавгите си. Разменяхме си сведения за приятели и врагове. Трескавият човек в сянката охкаше и пъшкаше.

Това не ми харесваше. Той умираше, но твърде много протакаше с тая работа. Щом почнеше да вика, красавицата отиваше при него. Болеше ме от състрадание. Тя изглеждаше толкова измъчена.

При второто си посещение изразих с няколко слова съчувствието си — от онези, които подхвърляш, без много да му мислиш. Жената на Кай Дам, която вече знаех, че се казва Хон Трей, стреснато вдигна поглед от чашата си и каза на мъжа си три тихи думи.

Старецът кимна.

— Благодарим ти за съчувствието, Каменен войнико, но то е неуместно. Дан прие дявол в душата си и сега си плаща за това.

От тъмното последва картеч от думи на Нюен Бао, бърз и без никакво прекъсване. Една пълна старица се изтъркаля на светло. Беше кривокрака, грозна като крастава жаба и в злобно настроение, и се разлая срещу мен. Това беше Кай Гота, дъщеря на Говорителя и майка на моята сянка Тай Дей — мрачна легенда сред собствения си народ. Нямам представа за какво ми говореше, но имах чувството, че стовари всички световни злини право върху гърба ми.

Кай Дам тихо й каза нещо, но тя го пропусна покрай ушите си. Хон Трей повтори думите му още по-тихо, шепнешком. Мигом настана тишина, а Кай Гота се шмугна в мрака.

— Цял живот ни спохождат и успехи, и провали — заговори Говорителя. — Дъщеря ми Гота е моята голяма мъка. Отвътре я разяжда ракът на агонията, който тя не може да победи, но настоява да сподели с всички нас. — По устните му трепна усмивка. Това бе самопренебрежителен хумор, целящ да ме осведоми, че говори метафорично. — Големият й провал, изворът на мъка за всички нас, бе прибързаният й избор на Сам Дан Ку за съпруг на дъщеря й. — Той посочи прекрасното цвете. Цветето издайнически се изчерви, когато коленичи да напълни чашите ни. Нямаше никакво съмнение, че всички тези хора разбират идеално талиански.

— Това е голяма грешка, която Гота не може да отрече — додаде Кай Дам. — Връх на слабостите, който е като клеймо. Тя овдовя млада и уреди брака с надеждата да се радва на старини на богатствата на рода Сам. — Говорителя отново пусна онази усмивчица. Вероятно усещаше недоверието ми. Богатството и Нюен Бао са взаимно несъвместими. Старецът продължи. — Дан излезе умник, скри това, че е лишен от наследство заради своите жестокост, поквара и коварство. Гота бързаше твърде много и не провери грозната мълва, а след сватбата проклетията на Дан само нарасна още повече. Но стига вече за моите работи. Извиках те тук, защото искам да държа под око фигурата на водача на Кокалените воини.

— Защо ни наричате така? Това означава ли нещо? — Нямаше как да не попитам.

Кай Дам се спогледа с жена си. Въздъхнах.

— Разбрах. Пак същото празнословие по адрес на Черния отряд като при всички — въздъхнах аз. — Мислите, че сме същите, каквито се предполага, че са били нашите предци преди четиристотин години, само че сигурно и те не са били такива, защото устните предания преувеличават нелепо всичко. Слушай ме, Говорителю. Черния отряд е просто банда разбойници. Наистина. Ние сме най-обикновени стари наемни войници, притиснати от обстоятелства, които са непонятни за нас и никак не ни харесват. Само минаваме оттук. Дойдохме насам, защото нашият Капитан нещо се е побъркал на тема историята на Отряда, а повечето от нас не можаха да измислят нищо, което им се прави повече. — Разказах им за Мълчаливия, Глезанка и останалите, които бяха предпочели раздялата с братството пред опасностите на дългото пътуване на юг. — Обещавам ти, че каквото и да е онова, от което се плашат всички, а на мен ми се ще някой да ми обясни какво е, то изисква много повече усилия, отколкото съм склонен да вложа в каквото и да било.

Старецът ме огледа, после отправи взор към жена си. Тя си кротуваше и не казваше нищо, но нещо премина между тях. Кай Дам кимна.

Чичо Дой изникна от нищото. Говорителят ми каза:

— Вероятно преценката ни за вас е грешна. Дори и аз понякога се подвеждам по предразсъдъците. Има вероятност следващия път, когато говорим, да съм на друго мнение.

Чичо Дой ми даде незабележим знак. Време беше да си тръгвам.