Глен Кук
Мрачни времена (43)

42

— Имам нещо за теб, хлапе.

Сепнах се и се събудих.

— Какво…? — Какво бе станало? Аз не се унасям така.

Едноокия се беше ухилил, все едно яде лайна, но когато ме огледа по-внимателно, усмивката му се изпари. Той се стрелна в стаята, награби ме за брадичката и извърна главата ми наляво и надясно.

— Някой от твоите припадъци ли?

— Припадъци?

— Знаеш за какво говоря.

Не точно. Само те ми бяха казали, че понякога ми става нещо шантаво.

— Имаш някакво психично излъчване. Може би съм те хванал тъкмо навреме.

Двамата с Гоблин постоянно говореха, че трябвало да направят някакви опити, за да разберат какво става, но като че никога не оставаше време да се предприеме нещо.

— Какво имаш за казване?

— Работните отряди са нахлули тази сутрин в старите катакомби.

— Лонго ми каза.

— Всички там се суетят и се вълнуват.

— Представям си. Намериха ли вече съкровище?

Едноокия изглеждаше обиден. За такъв жабок с черна душа е доста впечатляващ, когато демонстрира засегнато достойнство.

— Доколкото разбирам, не.

— Намерихме книги. Цял куп. Всичките грижливо запечатани. Като че са останали още от първото идване на Господарите на сенките.

— Връзва се, те винаги са горели книгите и свещениците. Намерихте ли долу спотайващи се свещеници?

— Никакви. Виж, трябва да се връщам. — Да не би някой да му измъкне някое съкровище под носа, несъмнено. — Накарах двама да натоварят книгите за теб.

— Да пазят боговете ти да вдигнеш нещо!

— Имаш сериозен проблем с отношението към възрастните, хлапе. Стар съм вече. — И Едноокия се разтвори във въздуха. Има го тоя навик, когато не може да защити позицията си.

Разглеждах откритите книги и бях толкова заинтригуван, че зарязах задълженията си. Бяха написани на джайкури, но писмената му форма е почти идентична на писмения талиански.

Дойде Гоблин.

— Добре ли ти е? Вече не ти се вие свят, нали?

— Не. Много се тревожите.

— Не е много. Виж, носят се някакви нови слухове. Към нас идвали подкрепления, начело с Кинжала — точно той ли!

— Кинжала ли? Той не е… Никога не е бил начело на нещо, по-голямо от намаляла рота. Преди изобщо да стигнем тук. Водил е партизанска война срещу необучени…

— Не съм го назначил аз. Само докладвам. Освен това се справял добре.

— Уилоу Лебеда и Бесния Корди също. Но онова, което тези тримата постигнаха, се дължеше най-вече на случайността, късмета и глупостта на сенчестите. Защо командва цяла войска, да му се не види?

— Предполага се, че той е заместник-командир на Господарката. Вече няма съмнения, че тя е оцеляла. И освен това е вбесена и събира нова армия.

— Бас държа, че Могаба подскача от радост, търчи насам-натам и крещи: „Спасени сме! Спасени сме!“

— Да, подскача, би могло да се каже.

През следващите дни чухме хиляди най-невероятни истории. Ако поне една десета от тях бяха верни, в света се извършваха някакви твърде шантави промени.

— Чу ли последното? — попита ме Гоблин една вечер, когато се откъснах от книгите, което се случваше рядко, за да огледам външния свят от стената. — Господарката не е Господарка, в края на краищата, а превъплъщение на някаква богиня на име Кина. Явно голяма гад, при това.

— Нищо чудно. Тай Дей, ти нали познаваш Кина? Разкажи ни за нея. — Тай Дей нямаше достъп до нашите бърлоги, но когато излезех да подишам въздух, той винаги се появяваше.

Той забрави и трите думи на талиански, които си признаваше, че знае. Името на богинята изтри всичко от мозъка му.

— Така става, когато споменеш Кина на всекиго — отбелязах аз. — Дори пленниците не мога да накарам да говорят за нея. Да речеш, че е била в Черния отряд!

— Сигурно е голяма чаровница — заключи Кофата.

— О, да, точно такава е. Още една — имах предвид падаща звезда. Брояхме ги. Брояхме и вражеските постови огньове. Южняците наскоро се бяха пръснали на малки лагери из равнината. Сигурно ги беше страх да не им се измъкнем.

— Значи знаеш нещо за нея? — попита Гоблин.

— От книгите, които намерихте. — Мъжете бяха сърдити. Книгите и няколко запечатани делви с жито бяха единствените съкровища, които изкопаха. Гуни бяха най-разпространената религия в Джайкур, а те не погребват мъртвите си. Изгарят ги. Малцинството ведна също изгаря мъртъвците, но без вещи за задгробния живот. Когато мъртвите отидат отвъд, багаж не им трябва. В рая им осигуряват всичко. В ада също.

— Едната беше сборник с легенди на гуни, с варианти от най-различни места. Онзи, който ги е записал, е бил учен богослов. Книгата му не е била предназначена да се разпространява сред обикновените хора, за да не обърква ума им.

— Не съм объркан и в мен няма нищо обикновено — забеляза Кофата.

— И какво печелим, Мъргън? Защо те не искат да ни разкажат за тая кучка? Я! Видя ли онази? Избухна!

— Вижте, религията гуни е най-разпространена тук — започнах.

— Мисля, че с това сме наясно, Мъргън — отвърна Гоблин.

— Само за да обясня. Повечето хора тук, на юг, вярват в Кина. И да не са гуни, пак вярват. Ето легендата. Гуни имат Господари на светлината и Господари на мрака, които господстват, откакто свят светува.

— Стандартно ми звучи.

— Стандартно е. Само че ценностните системи са по-различни от познатите ни у дома. Тук равновесието между мрака и светлината е по-динамично и не е натоварено с чувства като нашата борба между доброто и злото. Нещо повече, Кина е един вид самоиздигнала се външна сила на гнилостта и покварата, която напада и мрака, и светлината. Била създадена от Господарите на светлината, за да им помогне да разгромят орда от много гадни демони, с които не можели да се справят по друг начин. Тя им помогнала, като изяла демоните. И, естествено, надебеляла. Но явно е искала и десерт, защото се опитала да изяде и всички останали.

— Била е по-силна от боговете, които са я създали?

— Хора, това не съм го измислил аз, не искайте от мен разумни обяснения. Гоблин, ти си ходил навсякъде. Да си виждал някога религия, която всеки невярващ с достатъчно акъл, че да може да си връзва връзките на обувките, да не може да разкатае?

Гоблин сви рамене.

— Същият циник си като Знахаря.

— Така ли? Браво на мен. Както и да е, има ги типичните мрачни митове за майки, бащи и порочни, отвратителни, вероятно кръвосмесителни истории между другите богове, докато Кина ставала все по-силна. Голяма подлярка била. Това е един от атрибутите й — измамата. Но после главният й създател, или баща, я измамил и й наложил заклинание за сън. Тя все още хърка някъде, но може да докосва нашия свят чрез сънищата си.

Има си почитатели. Както и всичките божества на гуни. Големи, малки, добри, лоши, равнодушни, всички те си имат храмове и жреци. Не мога да науча кой знае колко неща за последователите на Кина. Наричат се Измамниците. Войниците не желаят да говорят за тях. Отказват направо, все едно само споменаването на името й може да я събуди. Което, доколкото схващам, е свещената мисия на нейните поклонници.

— Това ми се вижда много смахнато — измърмори Кофата.

— То обяснява защо когато Господарката се накипри, всичките се насират от страх — отбеляза Гоблин. — Ако наистина си мислят, че се е превърнала в тази богиня.

— Мисля, че трябва да изнамерим всичко, което можем, за тази Кина.

— Силен план, Мъргън. Как? Като никой не иска да говори? — Да, дори и най-дръзките талианци заплашваха, че ще се изпарят, ако настоявам. Явно беше, че не само тази богиня им внушава ужас. И от мен ги беше страх.

 

 

Едноокия донесе насърчителна новина.

— Това за подкрепленията е злато, шефе. Всяка нощ Тъкача изнизва войски през хълмовете, все едно си мисли, че щом е тъмно, няма да ги видим.

— Дали не се отказва от обсадата?

— Всички войски се отправят на север. Домът им не е на север.

Не предложих друго обяснение. Едноокия нямаше да дойде, ако не беше сигурен.

Разбира се, това, че Едноокия е сигурен, изобщо не значеше, че е прав. Нали ставаше дума за Едноокия.

Благодарих му, пратих го да свърши една дребна работа, намерих Гоблин и го попитах какво мисли. Дребничкият магьосник изглеждаше изненадан, че ме интересува.

— Едноокия да не би да е пелтечил?

— Не, ама той е Едноокия.

Гоблин не можа да сдържи широката си жабешка усмивка. За него това беше съвсем разумно.

Никой не предаде новината на Могаба. Мислех, че ще мине по-леко за всички, ако той не знае. Но и Могаба беше чул слуховете.

Деджагор беше кошмарен град, изпълнен с групи, обединени в твърде хлабав съюз за защита от обсадата. Войските на Могаба бяха най-силни. Джайкурите оставаха най-многобройни. Ние, Старата банда, заедно с нашите помощници бяхме по-малобройни и по-слаби. Но силата ни беше в нашата правота!

А освен това ги имаше и Нюен Бао. Нюен Бао оставаха загадка.