Глен Кук
Мрачни времена (37)

36

Знахаря ме беше предупредил. Бъди точен, каза той. Всъщност, предупреди ме няколко пъти.

Дърпаха ме насам, влачеха ме натам, напред-назад през място, подгизнало от кръв и пламтящо от пожари, хартии покафеняваха, почерняваха, сбръчкваха се съвсем бавно. Имаше цял вир от кръв там, където лежах в собственото си повръщано. Шляпането на тичащи крака ми звучеше като бавните тътнещи стъпки на великани.

Чух писъци, които нямаха край.

Знахаря ме предупреди. Не мислех. Онова, което не ми беше казал, или може би не го разбираше, беше, че понятието за „дом“ в съзнанието на някого би могло да се определя от болката.

Разкъсан на парченца. Пушека ме върна в Талиос в онзи миг от реалността, който прилича на края на всички времена. Въртях се, мятах се, мъчех се да се махна оттам с такава погнуса, че хвърлих и себе си, и омразните отломъци, и напълно объркания Пушек право в ада.

Той нямаше нито воля, нито самоличност, затова не се засмя, а и не можеше, докато аз потъвах в езерото от болка.

Адът си има име. Името му е Деджагор. Но Деджагор е по-благоприятното лице на ада.

От по-големия ад аз избягах. Отново.

Нито самоличност, нито воля.

Вятърът вее, но нищо не помръдва в равнината от блещукащ камък. Пада нощта. Вятърът утихва. Равнината излъчва топлина, а сенките се пробуждат. Лунна светлина огрява мълчанието на камъка.

Равнината се простира на изток и на запад, на север и на юг, отвътре краят й не се вижда. Въпреки че границите й са размити, тя има точно определен център. Това е епично здание, изградено от същия камък като колоните и равнината.

Сред тази грамада също нищо не помръдва, макар навремени мъгли от меко сияние да се процеждат отвъд портата на съня. В ъглите се спотайват сенки. А далеч надолу, в сърцето на крепостта, тупти неуловимо сърцето на мрака, има нещо, което в някакъв смисъл е живо.