Глен Кук
Мрачни времена (32)

31

Семейството на жена ми не полага почти никакви усилия да подобри хорското мнение за Нюен Бао. Майка Гота в частност е върховна досадница. Старата бойна секира едва ме понася, и то само защото другата възможност е да загуби напълно дъщеря си. Тя се отнася много гадно към Стареца.

Но все пак Знахаря държеше на нас със Сахра достатъчно, че когато техните цъфнаха преди месец, изплували от великолепните си блата, да настоява да си разменим жилищата. Но ако майка Гота не внимава какви ги дрънка на улицата, те няма да се върнат в онзи рай.

Стареца никога не откликва на постоянното й мрънкане.

— Трийсет години търпя Гоблин и Едноокия — каза ми той. — Една свадлива баба с подагра и артрит нищо не е! Ти нали каза, че ще стои само няколко седмици?

Да, точно така казах. Чудя се какъв ли е вкусът на тия думи със соев сос. Или може би с много къри.

Сега, когато Господарката почти през цялото време е на юг и излива своя рог на изобилието, пълен с гняв, върху Сенчестите земи, Знахаря нямаше нужда от голямо жилище. Старият ни дом беше малко по-голям от монашеска килия. Има място колкото за него, за Господарката, когато му гостува, и за люлката, подарена й от един мъж на име Рам, който по-късно умря, докато се мъчеше да опази нея и бебето й от Нараян Сингх. Рам сам бе направил люлката. Умря най-вероятно защото, като почти всеки мъж, прекарал много време с Господарката, беше хлътнал по неподходящата жена.

Да, Знахаря ми даде жилището си, но то си имаше своите ограничения. Не можех да го превърна в новия дом на Нюен Бао. Сахра и Тай Дей живееха тук. Майка Гота и чичо Дой бяха добре дошли. Но никакви братовчеди, племенници и прочие хрантутници повече!

Онези, които обвиняват капитана, че използвал положението си, за да обзавежда своето гнезденце, трябва да разгледат по-внимателно това гнезденце. Освободителят, Господин Военния деспот на всички талианци, видите ли, с всичките им многобройни завоевания и колонии, живее така, както е живял и по времето, когато беше само лечител и Летописец на Отряда.

А и ме трогна с това, че ми осигури нормално работно пространство. Той отдава голямо значение на тези Анали.

Книгите ми не се получават достатъчно хубави. Не винаги описвам нещата по най-добрия начин. По негово време, когато Знахаря се е занимавал с това, е бил много добър. Не мога да не сравнявам моите писания с неговите. Когато се опитал да бъде капитан и Летописец едновременно, това не се отразило добре на неговата работа. А начинът на писане на Господарката ме поразява — прекалено прям, твърде лаконичен и понякога леко самодоволен. Никой от двамата не е бил през цялото време откровен и никой не е правил опити да съгласува с другия, с предшествениците си и дори със себе си, какъвто е бил по-рано. Ако прочетеш внимателно и двамата и забележиш някои неточности, никой от тях няма да си признае, че той е оплескал работата. Ако Знахаря каже, че от Талиос до Капана за сенки разстоянието е осемстотин мили, а Господарката ги посочи като четиристотин, то кой е прав? И двамата заявяват, че са написали истината. Господарката твърди, че несъответствието се дължи на това, че са израснали в различно време и по различни места, където са се използвали различни мерки и теглилки.

Ами героите? Тях също несъмнено ги гледат с различни очи. Никога няма да хванете Знахаря да описва Уилоу Лебеда да не мърмори за нещо. Господарката го изкарва енергичен, приказлив и много по-мек. А разликата може би е, че и Знахаря, и Господарката бяха наясно, че чувствата на Лебеда към Господарката не са точно братски.

Погледнете и как виждат Пушека. Дори няма да се досетите, че пишат за едно и също животно — по толкова различен начин гледат на този предател. После идва Могаба. И Кинжала. И двамата — предатели с черни души. В Аналите на Знахаря не се споменава нищо, защото той вече не пишеше, когато Кинжала го изостави, но в ежедневието той постоянно ви показва, че направо се е засинял от омраза към Кинжала без никакво разумно основание. Междувременно изглежда почти склонен да прости на Могаба. Господарката гледа на тези двамата по съвсем противоположен начин. Могаба би го сварила в едно и също гърне с Нараян, но Кинжала сигурно би го пуснала. И Кинжала беше същият случай като Рам и Лебеда. Предполагам, че за да сте любовници, няма нужда да се разбирате за всичко. Те и са писали различно. Знахаря е водел Аналите си в хода на събитията, а после се е връщал към тях, когато научавал нещо от други източници. Също е имал склонност да разкрасява гледната си точка към по-второстепенните неща, така че неговите Анали не винаги са чиста история.

Господарката е написала цялата си книга след като всичко се е случило, по памет, докато е лежала и е чакала да роди. Материалът, представен от нейната гледна точка, са предимно вторични слухове. Подменям по-съмнителните й писания с данни, които смятам за поточни, докато се мъча да подредя всички объркани разкази в някакво единство.

„Господарката не винаги е доволна от моите усилия“ — изразява се той прекалено меко.

Основният ми недостатък е, че се увличам в сложни отклонения. Имам проблем с изключването на разни събития. Общувах известно време с официалните историци в кралската библиотека на Талиос и тези хора ме увериха, че истинският ключ към историята са подробностите. А също и че цялостният курс на историята може рязко да смени посоката си заради някой мъж, уцелен от случайна стрела по време на маловажни междуособици.

Стаята ми за писане е петнайсет на двайсет и две стъпки. Така има място за всички източници, за копия на старите Анали и за голямо стъкмено от подръчни материали писалище, върху което работя по няколко проекта едновременно. Остава и обширно пространство на пода за Тай Дей и чичо Дой.

Докато пиша, изучавам и редактирам, тези двамата тракат с дървени тренировъчни мечове или пищят, ритат и отскачат от стените. Когато някой от тях се приземи в моето пространство, го подхвърлям обратно. Невероятно добри са в това, с което се занимават, и няма как да не са, при толкова тренировки. Но ми се струва, че по-скоро биха си навредили един на друг, отколкото на някой по-едричък мъжага като нашите от Старата банда.

Работата ми харесва. Много повече, отколкото да си знаменосец, макар че все още ми се налага да правя и това. Знаменосецът винаги първи го набутват между шамарите и едната му ръка винаги е вързана, щото трябва да държи грамаданския прът да не падне.

Тревожа се, че няма да уловя подробностите, както го умее Знахаря. И му завиждам за естествено жлъчния тон. Той твърди, че се е справил добре единствено защото е разполагал с време. В онези дни Черния отряд е бил само дрипава шайка, промъкваща се покрай събитията, и не е ставало кой знае какво. Сега непрекъснато сме затънали до гуша в лайната. Това никак не ми харесва. Нито пък на капитана.

Не мога да си представя някой по-недоволен от властта, тупнала в скута му, защото е нямало кой да я поеме. Той продължава да я държи и да я използва единствено защото не вярва, че някой друг ще отведе Отряда там, където той е убеден, че е длъжен да стигне.

Успях да изкарам няколко часа, без да пропадна в кладенеца на миналото. Сахра беше в отлично настроение въпреки всичко, с което майка й можеше да ни съсипе деня. Аз бях потънал в работа и се чувствах уютно в съществуването си, доколкото мога.

Някой спря пред вратата.

Сахра покани капитана в жилището. Чичо Дой и Тай Дей продължаваха да тракат с мечовете. Знахаря ги наблюдава една минута.

— Необикновено — отбеляза той, но като че не беше впечатлен.

— Това не е военна дисциплина — обясних му. — Това е фехтовка за самотници. Нюен Бао много си падат по героите-единаци. — Не и Стареца, обаче. Убеждението му, че имаш нужда от братя, които да ти пазят гърба, си беше направо религия.

Фехтовъчната техника на Нюен Бао се състои от кратки, но мощни, резки атаки и защити, разделени от периоди на бездействие, по време на които бойците замират неподвижно в странни пози и се движат почти незабележимо, докато се опитват да предугадят какво ще предприеме другият.

Чичо Дой е много добър.

— Грациозни са, Мъргън, признавам. Почти като танцьори на хутч.

След като се ожених за Сахра, аз се залових с бойните изкуства на Нюен Бао. Всъщност нямах избор. Чичо Дой настоя. Не ми е кой знае колко интересно, но си трая — мир да има. А и са полезна гимнастика.

— Всичко е стилизирано, капитане. Всяка позиция и всеки удар си имат име. — Което аз смятам за слабост. Всеки боец с установени навици е лесна мишена за новатора.

От друга страна, видях и как чичо Дой се разправя с истински врагове в Деджагор.

Минах на другия език.

— Чичо, ще позволите ли моят капитан да се запознае с Пепелния жезъл? — двамата отдавна си бяха взели мярката.

Пепелния жезъл е мечът на чичо Дой. Той го нарича своя душа и се отнася с него по-добре, отколкото би се отнесъл с любовница.

Чичо Дой се изтръгна от Тай Дей, поклони се леко и излезе. Само след миг той се върна, понесъл чудовищен меч. Беше три стъпки дълъг. Извади го внимателно и го поднесе на Знахаря, положен върху лявата му предмишница — там стоманата нямаше да се допре до влажна или мазна кожа. Докато го поднасяше, се поклони леко.

Искаше да му вярваме, че не говори талиански. Напразни преструвки. Познавам го още от времето, когато говореше гладко този език.

Знахаря поназнайваше нещичко за обичаите на Нюен Бао. Той пое Пепелния жезъл с нужното внимание и любезност, сякаш за него това бе висока чест.

Жестът му мина пред чичо Дой.

Знахаря хвана несръчно дръжката на двуръчния меч. Нарочно, подозирам. Чичо Дой веднага се стрелна, за да покаже как се държи — по същия начин, както и с мен при всяка тренировка. Старият е много пъргав. Води на Знахаря с десет години, но се движи по-леко и от мен. И притежава забележително търпение.

— Чудесен баланс — капитанът го каза на талиански. Но не бих се изненадал, ако разбера, че е понаучил и Нюен Бао. Езиците много му вървяха. — Ала щеше да е по-добре, ако стоманата бе по-качествена. — Защото острието беше тънко и тясно.

— Той казва, че мечът е на четиристотин години и може да разрязва броня — обадих се аз. — Гарантирам ти, че чудно си съсича хора. Виждал съм неведнъж как го използва.

— По време на обсадата. — Знахаря огледа острието близо до дръжката. — Да.

— Знакът на Дин Лук Док.

Изведнъж присвил очи и отхвърлил от изненада обичайното си невъзмутимо изражение, чичо Дой бързо си прибра любовницата обратно. Това, че Знахаря може би знае това-онова за ковачите на мечове от Нюен Бао очевидно го безпокоеше. Знахаря може би не беше чак толкова тъп, колкото се очакваше от чужденците.

Чичо Дой изскубна снопче от рядката си коса и го прокара по острието на Пепелния жезъл. Резултатът беше предвидим.

— Човек може да се пореже и да не разбере — отбеляза Знахаря.

— Случва се — отвърнах. — Ти искаше ли нещо? — Сахра донесе чай. Стареца прие, макар и да не обича чай. Гледаше ме как я гледам аз и се забавляваше. Когато Сахра е в стаята, ми е трудно да обръщам внимание на каквото и да било друго. Всеки път, когато я видя, тя става все по-красива. Не мога да повярвам на късмета си. Непрекъснато ме е страх, че все някога ще се събудя. Студени тръпки.

— Определено си ударил голямата печалба, Мъргън — така ми казваше Знахаря преди. Той одобряваше Сахра, но семейството й го тревожеше. — Как стана така, че се ожени за цялата тайфа? — Заради това той мина на езика на Защитника. Никой от другите не говореше този северняшки диалект.

— Трябваше да бъдеш там — за Деджагор друго не можеш да кажеш. Живият кошмар сля в сплав Нюен Бао и Старата банда.

Появи се Майка Гота. Метър и половина жлъч. Тя изгледа сърдито капитана.

— О, самият велик човек! — Талианският й е отвратителен, но тя отказва да повярва. Онези, които не я разбират, го правят нарочно, за да й се подиграват.

Тя заобиколи Знахаря с кривокраката си походка. Колкото висока, горе-долу толкова и широка, но без да е наистина тлъста, грозна, клатушкаща се като патка, тя приличаше на миниатюрен трол. Собственият й народ я нарича Трола зад гърба й. И по характер си приличат. Би могла да изкара и камък от търпение.

Тай Дей и Сахра бяха много късни деца. Моля се жена ми да не заприлича по-късно на майка си — нито по характер, нито физически. Но нямам нищо против да заприлича на баба си.

Студено е тук, вътре.

— Защо ти много толкоз юркаш на Сахра мъжа, о, господине Тъй Велик и Могъщ Освободителю? — Тя се изхрани и плю настрани. Значението на жеста за Нюен Бао не беше по-различно, отколкото за всички други. Задърдори все по-бързо и по-бързо. И колкото по-скорострелно дърдореше, толкова по-бързо щъпукаше. — Ти мислиш той може би роб? Воин не! Няма време мене баба да направи, вечно той далече по твои работи? — и тя отново се прокашля и плю.

Тя вече си беше баба, но децата не бяха мои и никое от тях вече не беше живо. Не й го напомних. Няма нужда да й привличам вниманието.

Един час по-рано тя ми се беше качила на главата, защото съм бил тъпак и твърдоглавец, който не става за нищо, само се подмотва и си губи цялото време в писане и четене, което надали било занимание за големи мъже.

Никога нищо не може да накара майка Гота да се почувства доволна. Знахаря твърди, че е такава, защото непрекъснато нещо я боли. Той се престори, че не разбира разваления й талиански.

— Да, времето наистина е прекрасно. За този сезон. Селскостопанските специалисти ми казват, че тази година сме щели да приберем две реколти. Мислите ли, че ще успеете да съберете две реколти ориз?

Изхрачване и плюене, а после яростна реч на Нюен Бао, щедро подправена с изобретателни епитети, не всички от които присъщи на родния й език. Майка Гота повече от всичко на света мразеше да бъде поднасяна или пренебрегвана.

Някой задумка по вратата ми. Сахра беше заета някъде с нещо, което я държеше достатъчно надалеч от майка й, за да не се посрамва. Отворих аз. Пред вратата Едноокия овоняваше коридора. Малкият магьосник попита:

— Как я караш, хлапе? Дръж! — той тикна в ръцете ми смрадлив, изпокъсан, груб сноп хартия. — Стареца тук ли е?

— Що за магьосник си ти, като не можеш да си отговориш?

— Мързелив магьосник.

Пристъпих напред.

— Каква е тая бъркотия? — Вдигнах вързопа.

— Документите, за които толкова време ме преследваш. Моите бележки и Анали. — И той отиде при капитана.

Вторачих се в бъркотията, която държах в ръце. Някои листове бяха мухлясали, други — с петна от вода. Такъв си беше Едноокия. С четири години закъснение. Надявах се малкият плъх да не остане дълго тук. Щеше да пръсне въшки и бълхи. Къпе се само ако се напие и падне в канала. И тая проклета шапка… Някой ден ще я изгоря.

Едноокия пошушна нещо на капитана. Капитанът също му пошушна нещо в отговор. Майка Гота се опита да подслушва. Минаха на непознат за мен език. Тя всмука един бушел въздух и се залови за работа.

Едноокия млъкна и се вторачи в нея. Това бе първата им среща, отблизо и лично.

Той се ухили.

Тя не го вълнуваше. Той беше на двеста години. Бе превърнал противното в изящно изкуство поколения преди майка Гота да се роди. Вдигна й палци, притича до мен, ухилен като хлапе, ударило пръста на крака си в гърнето злато в края на дъгата, и попита на талиански:

— Хлапе, няма ли да ме запознаеш официално? Обичам я! Страхотна е! Отговаря на всичко, което съм чувал за нея. Идеална е. Дай ми целувка, любима.

Може би защото Майка Гота беше единствената жена в Талиос, по-ниска от него.

Тогава за пръв и единствен път видях тъща ми да си глътне езика.

Тай Дей и чичо Дой като че също бяха поразени. Едноокия тръгна из стаята подир майка Гота. Тя най-сетне избяга.

— Съвършена! — изграчи Едноокия. — Тя е абсолютно съвършена! Жената на мечтите ми. Готов ли си, капитане?

Да не би да беше друсан с нещо?

— Да — Знахаря се отдели от едва опитаното чайче. — Мъргън, искам да дойдеш с нас. Време е да те научим на някои нови номера.

Исках да поклатя глава. Незнайно защо, Сахра промуши ръката си и ме прегърна. Беше се върнала и избегнала майка си, като бе застанала до мен. Усещаше нежеланието ми и ми стисна ръката. Погледна ме с онези свои разкошни бадемови очи и ме попита защо се тревожа.

— Не знам. — Смятах, че ще разпитваме червеноръкия Измамник. Работата никак нямаше да ми допадне.

Чичо Дой ме смая с питането:

— Може ли да ви придружа, съпруже на племенницата ми?

— Защо? — изтърсих.

— Искам да удовлетворя любопитството си с какво се занимават вашите хора. — Говореше ми бавно, като на идиот. Наистина, по негово мнение страдам от тежък дефект по рождение — не съм се родил Нюен Бао.

Но поне не ме нарича повече Кокаления воин и Каменния войник.

Това никога не го проумях.

Преведох на Стареца. Не му мигна окото.

— Разбира се, Мъргън. Защо не? Но да се задействаме, преди да сме умрели от старост.

Ама какво ставаше, по дяволите? Това беше човекът, убеден, че Нюен Бао за нищо не стават.

Погледнах купчината хартии, които Едноокия ми връчи. Миришеше на мухъл. По-късно можех да се опитам да направя нещо с тях. Ако изобщо стават за нещо. Доколкото познавам Гоблин, може би беше написано на език, който след това е успял да забрави.