Глен Кук
Мрачни времена (28)

27

Вече нямаше нощ. Огньовете горяха навсякъде. Горяха и в лагера на сенчестите, подпалени от обсадните машини на Могаба. Горяха и в града, подпалени от войниците на Господаря на сенките. Пожарите пламтяха по хълмовете и намекваха за изненадващи вулкани или сили с мощ, невиждана от времето, когато Отрядът се противопостави на мрачните господари от империята на Господарката. Светлината беше твърде силна за среднощ.

— Колко време има до зазоряване, знае ли някой?

— Твърде много — изсумтя Кофата. — Да не си мислиш, че някой тази нощ си прави труда да следи часовника?

Много отдавна, преди цели векове — вчера привечер, Едноокия, Гоблин или някой друг каза, че зазоряването е твърде далечна цел, за да й се надяваме. Общото равнище на оптимизма си оставаше ниско.

Дойдоха доклади — нито един не беше благоприятен. Безбройни южняшки войници бяха проникнали в града. Имаха заповед да дойдат при нас, да ни изтрият от лицето на земята и да продължат, да се изкачат отвътре на стената по дългия път и да стигнат там, откъдето бяха тръгнали. Но Нюен Бао не им съдействаха, нито пък моите хора. Така че нашествениците се лутаха и вредяха с каквото могат, докато някой не ги убиеше.

Южняците имаха известен успех сред джайкурите, които се спотайваха по къщите си с надеждата да ги пропуснат, въпреки целия им опит с Господарите на сенките.

Не можеше да ги виниш, че не се юрнаха да ни преследват. Нали и те не искаха да ги убият. И Могаба нямаше защо да се изненадва, когато някои от злодеите, които беше пуснал вътре, се обърнаха срещу него.

Нашите отстояваха позициите си. Двойниците и фантомите подлудяваха южняците. Не можеха да разберат коя от заплахите е истинска. Но основната причина нашите да се държат беше, че нямахме избор. Нямахме къде да избягаме.

Тъкача на сенки с нищо не помагаше на хората си. Той беше навън, сред хълмовете, с намерението да разгадае лично онази мистерия. И явно съжаляваше за своя избор на цел.

Отново долетя конен отряд — розовата светлина очертаваше силуетите им. Господарят на сенките явно не беше с тях.

— Гоблин! Едноок! Къде сте се дянали бе, лайненца? Случило ли се е нещо с Тъкача на сенки?

Гоблин изникна от нищото — лъхаше здраво на бира. Значи, двамата с Едноокия бяха люснали по няколко галона някъде наблизо. Той попари надеждите ми.

— Тъкача на сенки е жив, Мъргън. Но сигурно е оцапал гащите — и той се изкикоти.

— Мамка му — измърморих. Дребният жабок бе успял яката да се накваси. Ако и Едноокия беше на тоя хал, щях да си прекарам много интересно остатъка от нощта. Възможно беше тия двамата да забравят всичко и да подхванат караницата, която водеха от сто години. Последния път, когато се напиха и се погнаха, попиляха цял квартал в Талиос.

През цялото това време внукът на Говорителя се спотайваше в сенките и наблюдаваше като някой от онези проклети гарвани. Сега те бяха много повече.

Старият Хриптящ нахлу с пухтене от улицата. Трябваше да си почине, преди да се изкачи догоре. Кашляше, хриптеше и плюеше кръв. И той беше от същите краища, от които идваше и Едноокия, но нищо друго не ги свързваше освен любовта към бирата. Хриптящия също беше наобиколил бъчвата на няколко пъти. Той се изкатери догоре, докато аз оглеждах града, и се опита да прецени доколко зле беше положението. Точно тогава не ни притискаха много.

Хриптящия храчеше, кихаше и плюеше. Нова розова светлина избухна в подножието на хълмовете и очерта две сенки на фона на небето. Нямаше съмнение, че това са сенките на Създателя на вдовици и Отнемащия живот — ужасните превъплъщения, които Господарката бе създала за себе си и за Знахаря, за да изкарват ума на сенчестите.

— Не е възможно — рекох аз на кротналите се магьосници. Едноокия се беше върнал. С едната си ръка крепеше Хриптящия, който покрай туберкулозата си май беше получил и пристъп на астма. В другата стискаше нещо, подобно на прът, увито в парцали. Продължих: — Това не може да са Знахаря и Господарката, защото ги видях със собствените си очи как падат.

Шепа конници се носеше към града. Сред тях имаше тъмно петно, което трябваше да е Тъкача на сенки. Не се отказваше. Около него кръжаха розови светулки. Беше му трудно да ги отблъсква.

Южняците, все едно разбраха, че шефът им ще е в гадно настроение, като се върне, и внезапно усилиха атаката.

— Не съм убеден — заразмишлява Гоблин. Звучеше така, сякаш изведнъж бе изтрезнял от уплаха. — През ум не ми минава кой е този с доспехите на Отнемащия живот. Обаче ще се пръсне от сила.

— На Господарката не й бяха останали никакви сили — напомних му.

— Другият създава усещането за Знахаря.

Не можеше да бъде.

Хриптящия най-сетне изхъхри:

— Могаба…

При споменаването на това име неколцина се изплюха. Всеки си имаше мнение за безстрашния военачалник. Ако ги слуша човек, можеше да реши, че Могаба е най-желаният мъж в града.

Гърчеща се розова нишка достигна групата на Тъкача на сенки. Господарят на сенките я отблъсна от себе си, но тя изкла половината от хората му. Телесни части се разхвърчаха във всички посоки.

— Мамка му! — възкликна някой и с това до голяма степен изрази общото настроение.

— Могаба… иска да знае… дали можем да освободим няколкостотин души, … за да контраатакува врага, … проникнал в града! — изхриптя Хриптящия.

— Това копеле за колко тъпи ни мисли?! — измърмори Блясъка.

— Жената на оная камила знае ли, че сме го нарочили? — попита Гоблина.

— Защо да си мисли, че може да го подозираме? Има толкова високо мнение за собствения си мозък!

— Ама че смешно — изграчи Кофата. — Опита се да ни прецака и накрая сам си нахлузи задника на кола! И прекрасното е, че единственият начин да го извади, е да ни убеди ние да му свършим работата.

— Какво е наумил Едноокия? — попитах Гоблин. Едноокия като че се молеше над една от балистите заедно с Лофтус. Около краката им бяха пръснати парцали. В улея на машината лежеше злокобно черно копие.

— Не знам.

Огледах най-близката порта. Нар ни виждаха. Могаба щеше да разбере, че лъжа, ако кажех, че сме твърде съсипани и не можем да пратим помощ.

— Някой да се сеща за някаква причина да помагаме на Могаба? — попитах. За да удържа моята част, освен самите членове на Старата банда, разполагах с шест хиляди оцелели талианци от дивизията на Господарката и с непостоянен брой освободени роби, бивши военнопленници и амбициозни джайкури.

Всички отговориха отрицателно. Никой не искаше да помага на Могаба. Доближих се до машината и попитах:

— А какво ще кажете да му помогнем, само за да отървем собствените си задници? Ако оставим да стъпчат Могаба, накрая може сами да се изправим срещу остатъка от сенчестата тълпа. — Погледнах портата. — А и тези хора там виждат всичко, което вършим.

Гоблин също погледна и тръсна глава, за да я поизбистри от биреното замайване.

— Ще трябва да си помислим.

— Какво правиш, Едноок? — вече бях до него.

Едноокия посочи гордо копието.

— Нещичко, по което работех в свободното си време.

— Грозничко си е. — Хубаво беше да разбера, че може да свърши нещо полезно и без да му се казва.

Беше издялал черен дървен прът и го бе обработвал часове наред. Копието беше покрито с невероятно грозни миниатюри и надписи на непозната азбука. Острието му беше също черно като дръжката, а по потъмненото желязо бяха изписани изящни сребърни руни. По острието имаше и цвят, но толкова фино нанесен, че беше почти невидим.

— Много хубаво.

— Хубаво? — Въздишка. — Невежа такъв! — Той посочи. Лофтус погледна. Аз също.

Групата на Тъкача на сенки, тъжно оредяла, обкръжена от рояци розови искри и надаващи подигравчийски крясъци гарвани, се приближаваше.

Едноокия се изкиска.

— Това тук ми е Трепачът за Господари на сенки, копеле! — И нададе вой. Сума ти бира беше излочил, явно. — Той спокойно би го спрял в някой ленив следобед, но сега не е ленив следобед, нали? Лофтус стреля. Тая пръчка няма да лети във въздуха и пет секунди. Само с толкова време разполага той, за да схване какво му предстои и какво да прави, за да развали магиите, наложени, за да му пречат да го отклони. А я го гледай колко е зает тоя задник. Лофтус, мой човек, подготви се да ти издълбаят голяма победна резка върху това нещо!

Както би постъпил всеки човек, притежаващ поне малко разум, Лофтус не обръщаше внимание на Едноокия. Той нагласи оръжието с артистична грижливост.

— Повечето заклинания са разработени, за да пробият личната му защита — издърдори Едноокия. — Разчитам, че той няма да има време да предприеме нищо. Защото исках да се съсредоточа в пробиването на една точка по пасивен…

Затворих му устата.

— Гоблин, някакъв шанс това да свърши работа? Този дребосък не е точно тежка категория.

— Тактически, може и да свърши. Ако наистина се е трудил толкова упорито върху това. Да кажем, че Едноокия е един порядък по-слаб от Тъкача на сенки. Което в действителност означава само, че му отнема десет пъти повече време да свърши същата работа.

— Порядък? — Значи, това му беше проблемът на Едноокия.

— По-скоро два, предполагам.

Не ме разбра. А аз нямах време да му изтръгвам обяснения.

Лофтус бе доволен, че следи целта си идеално, или поне тя беше в обсега му.

— Време е — каза той.