Глен Кук
Мрачни времена (26)

25

Играех играта така, както според мен искаха Нюен Бао. Още от малък подозирах, че се разбираш по-добре с хората, ако уважаваш обичаите и желанията им — независимо от очевидните ти относително силни страни.

Това не значи да позволяваш на хората да те тъпчат. Нито ти да им поемаш ядовете. Трябва да изискваш уважение и към себе си.

Страничните улички на Деджагор са тесни и зловонни. Типично за град крепост. Стигнах до едно забутано кръстовище, където при нормални обстоятелства бих очаквал да бъда забелязан от наблюдателите на Нюен Бао. Те са предпазлив народ. Непрекъснато дебнат.

— Искам да се срещна с Говорителя — обявих. — Към него идва опасност. Искам да му съобщя каквото знам.

Не виждах никого, не чувах никого. Нищо друго и не очаквах. Всеки, навлязъл в моята територия, също нямаше да види и да чуе нищо, но смъртта щеше да дебне наблизо.

Единствените звуци, които се чуваха, бяха от шумотевицата на боя през няколко преки.

Зачаках.

Изведнъж точно в мига, когато вниманието ми най-сетне се отклони, пред мен изникна синът на Кай Дам. Не вдигна повече шум от молец, пристъпващ на пръсти. Беше нисък, набит мъж на неопределена възраст. Носеше необикновено дълъг меч, преметнат през гърба му — но мечът си остана в ножницата. Той се втренчи в мен. Отвърнах му със същото. Нищо не ми струваше. Мъжът изсумтя и направи знак да го последвам. Изминахме не повече от стотина крачки. Той ми посочи една врата.

— Не спирай да се усмихваш — казах му. Не можах да устоя. Той винаги беше някъде наблизо и дебнеше. Никога не бях го виждал да се усмихва. Бутнах вратата.

Две стъпки по-навътре бяха окачени завеси. През една дупка в тях се процеждаше много слаба светлина. След като разбрах, че ще вляза сам, затворих предпазливо вратата и чак тогава дръпнах завесите. Не беше уместно да оставя светлината да огрее улицата.

Мястото се оказа толкова приятно, колкото може в този град.

Говорителят седеше на едно чердже на мръсния под до свещ, от която идваше светлината. Виждаха се около десетина души от всякаква възраст и пол. Забелязах четири деца — всичките малки, шестима възрастни на подходяща възраст да им бъдат родители и една стара жена, която ме гледаше толкова кръвнишки, сякаш ми е запазила специално легло в ада, макар и да не ме беше виждала досега. Не забелязах никого, който би могъл да е мъжът й. Може би беше онзи навън. Имаше и една жена на възрастта на Кай Дам, крехко цвете, което времето бе стопило до покрити с кожа клечки, ала в очите й все още гореше буден разум. Нищо не можеш да скриеш от тази жена.

Не забелязах кой знае какво имущество освен дрехите на гърбовете им, няколко дрипави одеяла, две-три глинени чаши и гърне, което може би ползваха за готвене. И още мечове, почти толкова дълги и изящни като носения от сина на Говорителя.

В мрака отвъд светлината на свещта някой изстена — стон на човек, изпаднал в треска.

— Седни — покани ме Кай Дам. До свещта беше постлано още едно чердже. На мъждивата й светлина старецът изглеждаше по-крехък, отколкото при посещението си на стената.

Седнах. Въпреки, че не бях свикнал и сухожилията ми не бяха достатъчно гъвкави, се опитах да скръстя крака.

Зачаках.

Кай Дам щеше да ме подкани да заговоря, когато му дойдеше времето.

Опитах се да се съсредоточа върху стареца, а не върху втренчените в мен хора или миризмата на прекалено много народ, натикан прекалено натясно, на странните им храни, дори не и на вонята на болест.

Една жена донесе чай. Не знам как го беше сварила — огън не видях. Но в момента дори не се сетих за това, толкова бях поразен. Беше красива. Дори мръсна и дрипава, тя беше невероятно красива. Поднесох горещия чай към устните си и се опарих. Шокът отново ме върна към задачата.

Мигом ме обзе жал. Тя щеше скъпо да си плати, когато южняците превземат града.

По устните на Кай Дам заигра лека усмивка. По лицето на старата жена също забелязах, че се забавлява и разпознах в него същата красота, само че времето й беше изменило. Те не се учудиха на моята първоначална реакция. Може би това беше някакво изпитание — да ми я покажат на светло. Почти нечуто старецът каза:

— Красива е, наистина.

И додаде:

— Мъдър си не за годините си, Войнико на мрака.

Какви бяха тия дивотии за Войника на мрака! Всеки път, когато се обръщаше към мен, ми лепваше ново име.

Опитах се да му се поклоня официално.

— Благодаря за комплимента, Говорителю. — Надявах се да разбира, че не можех да владея тънкостите на доброто държание според разбиранията на Нюен Бао.

— Усещам в теб голяма тревога, сдържана единствено от веригите на волята. — Пиеше чая си спокойно, но ме разглеждаше с поглед, който ми подсказваше, че би приел припряност от моя страна, ако сметнех, че наистина е необходима.

— Големи злини бродят из нощта, Говорителю — казах. — Нечакани чудовища са се изтръгнали от нашийниците си.

— Така и предположих, когато бе така любезен да ми позволиш да се кача на твоята част от стената.

— Нов звяр броди на свобода. Никога не съм очаквал да го видя. — Спомняйки си случката, разбрах, че сме говорили за две различни неща. — И не зная как да се справя с него. — Стараех се да произнасям ясно думите на талиански. Хората, разговарящи на език, който не е роден на никого от тях, страшно изкушават дяволите на недоразумението.

Той изглеждаше озадачен.

— Не те разбирам.

Огледах се наоколо. Целият му народ непрекъснато ли живееше така? Наблъскани тук, беше им много по-тясно, отколкото на нас. Разбира се, ние можехме да подкрепим претенциите си за повече пространство с мечове.

— Знаеш ли за Черния отряд? Познаваш ли най-новата ни история? — Вместо да чакам отговор, започнах да описвам най-близкото ни минало. Кай Дам бе от рядко срещаните люде, които слушаха с всяка частица на тялото си.

Завърших. Старецът рече:

— Времето може би ви е превърнало в сенки на Воините на мрака. Толкова дълго ви е нямало и толкова далече сте стигнали, че сте се отклонили напълно от вашия Път. Следовниците на принца воин Могаба също не са по-близо до верния път, ни най-малко.

Не успявах да скрия добре мислите си — Кай Дам и жена му отново се забавляваха с мен.

— Но аз не съм един от вас, Знаменосецо. Моите знания също са се отклонили далеч от истината. Може би днес няма реална истина, защото вече никой не я знае.

Нямах представа за какво говори той, по дяволите.

— Дълго и надалече скита ти, Знаменосецо. Но все още можеш да се завърнеш у дома. — Изражението му помрачня за миг. — Въпреки, че ти се иска да не беше така. Къде е твоето знаме, Знаменосецо?

— Не знам. Изчезна по време на битката в равнината навън. Забих дръжката му в земята, когато реших да си сложа доспехите на Капитана, за да се престоря, че той не е повален и войските да се съберат, но…

Старецът вдигна ръка.

— Мисля, че тази вечер ще сте много близо до това.

Много мразя тия неясни приказки, които дъртите и магьосниците обичат да приказват. Убеден съм, че го правят единствено защото им внушава чувство за власт. Майната му на изчезналото знаме. Не му беше времето тази вечер да приказваме за него.

— Вождът на Нар иска да стане Капитан на Черния отряд — казах аз. — Той не одобрява обичаите на тези от нас, дошли от далечния север.

Млъкнах, но старецът беше приключил. Изчакваше. Продължих:

— Могаба е безупречен воин, но като водач си има някои недостатъци.

Тогава Кай Дам доказа, че не е онзи съвсем неразгадаем и вечно търпелив старец, както бихте очаквали в подобни положения.

— Дойде да ме предупредиш, че той е решил да си съкрати проблемите, като пусне южняците, за да му свършат работата с ножовете ли, Знаменосецо?

— Ъ?

— Един от внуците ми е подслушал как Могаба е обсъждал тазвечершните действия с лейтенантите Очиба, Синдаве, Ранджалпиринди и Чал Ганда Ган. Тъй като присъствали и талиански конспиратори, Нар не можели да се карат на родния си език, въпреки че Могаба показвал ограничени познания по талиански.

— Моля? Господине?

— Това, което честта ти те задължава да ми съобщиш, въпреки че в момента е само подозрение, е много по-лошо, отколкото се страхуваш. Отхвърлил силните възражения на своите лейтенанти Нар, Могаба е задействал план за тази вечер, който ще позволи на южняците, преминали стените, да не се мотаят там и да нахлуят в града. Талианските легионери ще ги разубедят да нападат във всяка друга посока освен през нашия квадрал към вашия.

— Вече знаеш? Това ли ми казваш? Преди да стигна дотук, ти вече си имал свидетел?

— Тай Дей.

Един младеж стана. Беше кльощав дребосък с неприятен вид и държеше пеленаче в ръце.

— Той не говори талиански, но го разбира доста добре — поясни Кай Дам. — Чул как подготвят заговора. Чул аргументите на тези, които го смятали за безчестен. Видял как сърдитият Могаба стигнал дотам, че продължил и по време на посещението на мъж, за когото се вярва, че е инструмент на Господарите на сенките.

Това ме порази. То означаваше, че от този миг нататък съществува негласно споразумение между Могаба и Тъкача на сенки, важащо до момента, в който аз и моите хора бъдем унищожени.

— Наистина жестоко предателство, Говорителю.

Кай Дам кимна, а после ми каза:

— Това не е всичко, Каменни войнико. Ранджалпиринди и Ганда Ган са приближени на Прабриндрах Драх. Говорейки с гласа на принца, те са уверили Могаба, че след като падне обсадата и твоята банда бъде отстранена, принцът ще обяви личната си подкрепа за това Могаба да заеме капитанския пост във вашия отряд. В замяна Могаба ще изостави похода на предишния ви капитан, за да стане главен военачалник на Талиос, с цялата мощ, нужна, за да се продължи войната срещу Земите на сенките.

— Леле, това се казва подслушване! — Тай Дей почти се усмихна.

— А и какво предателство само е спретнал брат Могаба.

Сега разбирах защо Очиба и Синдаве биха възразили. Това беше едно почти непонятно предателство.

Наистина, след Геа-Ксле Могаба бе претърпял мрачни промени.

— Какво има той против вас, хора? — попитах.

— Нищо. Политически той би трябвало да е безразличен към нас. Никога не сме били фактор в талианските работи. Но ние не сме нищо за него във всякакъв смисъл, и той няма търпение да ни похарчи, като намерена монета. Ако южняците ви нападнат, след като се сбият с войската му, а после и нас, огромен брой загинали от враговете му и от нас, нежеланите, които само гълтаме ресурси, ще бъде ликвидиран.

— Някога аз се възхищавах много от този човек, Говорителю.

— Хората се променят, Знаменосецо. А този — повече от всички. Той е актьор и една-единствена зла цел стои зад цялата му игра.

— Говорителю?

— Този Могаба е центърът и причината за всичко, което върши Могаба. Той ще принесе и най-добрия си приятел върху олтара в жертва на себе си, макар че сигурно дори и някой бог не би могъл да убеди приятеля, че това е възможно. Всяка зла заповед на Могаба отхвърля поредния воал върху черното петно, поглъщащо душата му. Той се е променил, както би прогнил и най-съвършеният плод на нара, ако мухълът проникне под кората му.

Хайде, пак почнахме да увъртаме по старовремски.

— Знаменосецо! Въпреки че знам вече за черната опасност, застрашаваща моя народ, за мен е чест, че ни сметна за достойни да ни предупредиш, колкото и належащи грижи да имаш. Това бе проява на щедрост и приятелство. Ние не забравяме онези, които са ни протегнали ръка.

— Благодаря ти. Доволен съм от твоя отговор. — По-добре повярвай. — И ако Могаба позволи да ви нападнат…

— Проблемът вече ни е засегнал, Каменен войнико. В момента южняци измират само на метри от нас. След като стана ясно, че сме заседнали тук, изучихме всеки оттенък на земята, върху която може да се бием някога. Това не е нашето блато, но принципите на битката си остават същите. Бяхме подготвени за тази нощ от седмици насам. Оставаше да се види само кои ще изберат да ни станат врагове.

— Ъ? — Мога да съм тъп като паве, когато се сблъскам с такава хладна пресметливост.

— Трябва да отидеш отново при онези, които те имат за свой водач. Върви, и бъди сигурен, че имаш приятелството на Нюен Бао.

— Това е чест.

— Или проклятие — усмихна се старецът.

— Това означава ли, че вашите хора ще разговарят с моите?

— Това ще е малко множко — той отново се усмихна. Жена му също. Ама че щур шегаджия беше! Направо можеше да те спука от смях. — Тай Дей, върви с този мъж — додаде той. — Можеш да говориш, ако те заговорят, но само като моя уста. Кокален воине, това е внукът ми. Той ще те разбере. Прати ми го, ако имаш нужда да общуваме. И не бъди лекомислен.

— Разбирам. — Опитах се да стана и се изложих — не успях да си разплета краката. Едно от децата се разсмя. Дръзнах да се огледам за реакцията на жената-мечта, която донесе чая, сигурен, че не мога да заблудя Кай Дам. В скута й спеше бебе, а под лявата й мишница дремеше малко детенце. Беше будна и гледаше. Изглеждаше уморена, уплашена, объркана и решителна. Също като нас, останалите. Когато в мрака се разнасяха стонове, тя трепваше и поглеждаше нататък. Болката беше част от нея.

Поклоних се и си тръгнах. Тай Дей от Нюен Бао ме поведе обратно към познатата територия.