Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Черният отряд: Блестящият камък (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bleak Seasons, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 10гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон(2011 г.)
Разпознаване и корекция
TriAM505(2012 г.)

Издание:

Глен Кук. Мрачни времена: Първа книга за Блестящия камък

Американска, първо издание

Превод: Светлана Комогорова

Редактор: Персида Бочева

ИК „Лира Принт“, София, 2009 г.

ISBN: 954–8610–71–0

История

  1. —Добавяне

99

Прекъснах връзката с Пушека.

— Време е, Едноок. Няма я.

Дребният магьосник подхвърли дружелюбно бухалче в мрачния коридор. Неподвластно на магиите за объркване, то се отправи към онази част от града, където си въобразяваше, че гнезди. Не търсеше точно определен човек — не това беше мисията му. Но много хора го търсеха, и когато изпърха покрай двайсетина ветерани от Черния отряд и техните телохранители Нюен Бао, те се втурнаха в една сграда, която заслужаваше събаряне няколко поколения, преди Господарите на сенките да нахлуят в тази част на света.

Бях проследил Ловеца на души до тази сграда, след като бе оплячкосала библиотеката на Пушека. Там тя се чувстваше толкова сигурна, че се бе отнесла с презрение към мерките за сигурност. Бе живяла там необезпокоявано години наред.

Но щеше да бъде нещастна, когато откриеше, че не владее толкова играта, колкото си въобразява.

Наблюдавах доволен как войниците от Черния отряд превзеха сградата за броени секунди и толкова професионално, че нито един командир не би имал причини да се оплаква.

Тези мъже дори успяваха да си свършат работата, без да се препъват в Нюен Бао, които, що се отнася до завирането под краката ви, са по-лоши и от котки. Човек трябваше да се отнася към тях като към своя сянка.

Надали някой от онези, които не бяха пряко замесени, забеляза моите хора. Те влязоха вътре, разпръснаха се, навлязоха надълбоко, намериха онова, което ми трябваше, събраха го и излязоха далеч преди Ловеца на души да открие, че са я надхитрили.

Мускуса и Хагоп ръководеха нападението. Възлагането на тази задача бе моят начин да ги приобщя отново към семейството. Добри войници са те, изпълниха указанията ми и не само прочистиха скривалището на Ловеца на души, но и хванаха любимия й бял гарван, изскубнаха няколко пера и ги оставиха на мястото на книгите, завързани с кичур от главата й, взет много отдавна и донесен на юг от Мускуса и Хагоп заедно с другата им плячка.

Това щеше да я поразтърси.

Може би трябваше да уведомя Знахаря и Господарката за моя план. Аз в някакъв смисъл правех заявление от тяхно име. Но въпросът бе станал личен за мен. Трябваше да направя изявление от името на Мъргън и нямаше време за обсъждане и съвещания.

Двамата с Пушека наблюдавахме отгоре момчетата, докато те мъкнеха плячката си към Двореца. Смятах да дам книгите на Знахаря още щом ги донесат, а той можеше да прави с тях каквото си иска. Което сигурно означаваше, че пак щяха да подскочат и да тупнат в скута ми, за да изчезнат от погледа на всички злодеи и злодейки — вероятно също толкова успешно, колкото бях скрил доспехите на Създателя на вдовици.

Чудех се дали няма да стана прекалено близък със значението на думата „самонадеяност“. Ловеца на души щеше да знае кой й е навредил. Тя беше може би само година по-млада от Господарката, което означаваше, че е безброй векове по-хитра и по-гадна от мен.

Но какво имах да губя? Единственото, което някога бях обичал, вече го нямаше. Можех да танцувам с бедата и да се усмихвам докрай. Ловеца на души не можеше да ми причини по-голяма болка от загубата на Сахра.

Дали?

Понякога човек се лъже адски тъпо.