Сандра Браун
Бягство (6)

Глава 6

Караваната на ФБР, паркирана на бетонната площадка между магистралата и бензиновите колонки, беше оборудвана със свръхмодерна техника за разгръщане, наблюдение и комуникация. Подвижният команден пост беше изискан от Мидланд-Одеса и командирован тук, в Рохо Флетс. Пристигна минути след хеликоптера на Калоуей от форт Уърт.

В непосредствена близост до магазина нямаше особено много пространство, само колкото да се приземи някое самолетче от селскостопанската авиация. Денди отлетя с частния си джет до Одеса, а после до градчето стигна с чартърен. Когато се приземи, се настани веднага в караваната и поиска да му докладват с подробности какво е положението и по какъв начин Калоуей смята да се справи с него.

Денди вече бе станал нетърпим, а на Калоуей отдавна му бе дошло до гуша от милионера, още преди Денди да беше започнал да го пече на бавен огън заради маневрите, които се готвеше да предприеме.

Всички бяха вперили очи в монитора, където една камера предаваше директно какво става точно пред магазина. Видяха как Кейн влиза в магазина, как остава за малко с гръб към камерата и след това изчезва от обсега й.

— Ами ако не се получи? — запита Денди. — После какво?

— Всичко зависи от подхода.

— Искате да кажете, че нямате резервен план? Каква игра ми разигравате тук, Калоуей?

Кръстосаха гневни погледи. Другите в караваната застинаха напрегнато, очаквайки да видят кой ще избухне пръв, Денди или Калоуей. По ирония на обстоятелствата тъкмо забележката на шериф Марти Монтес отприщи събралото се напрежение.

— Мога да спестя нервите и на двама ви и веднага да ви съобщя, че нищо няма да стане.

Агент Калоуей беше поканил местния шериф на съвещанието „на върха“ в знак на учтивост, което можеше да се изтълкува и като умел дипломатически жест.

— Док не е глупак — продължи Монтес. — Навряхте се като патета в кълчища, като пратихте там оня с жълтото по устата.

— Благодаря ви, шериф Монтес — каза сковано Калоуей.

Тогава, сякаш шериф Монтес беше пророк, се чуха изстрели. Двата прозвучаха почти едновременно, третият след няколко секунди. Първите два ги накараха да замръзнат по местата си. От третия настръхнаха. Всички в караваната се размърдаха и заговориха в един глас.

— Исусе Христе! — изсъска Денди.

Камерата не им показваше нищо. Калоуей сграбчи едни слушалки, за да чуе какво си говорят хората на пост пред магазина.

— Това изстрели ли бяха? — запита Денди. — Какво става, Калоуей? Казахте, че дъщеря ми няма да бъде изложена на никаква опасност.

Калоуей извика през рамо:

— Седнете и пазете тишина, господин Денди, иначе ще накарам физически да ви отстранят от тази каравана!

— Само да посмеете, ще наредя вас физически да ви отстранят от тази планета!

Калоуей обърна побелялото си от гняв лице.

— Внимавайте, господине. Заплашвате живота на федерален служител.

Нареди на един от подчинените си да изведе Денди.

Трябваше незабавно да разбере кой по кого е стрелял в магазина и дали има ранени или убити. Докато се опитваше да узнае това, изобщо не изпитваше желание Денди да реве заплахи в ухото му.

— Ще тръгна аз друг път! — изрева Денди.

Калоуей остави изнервения баща на подчинените си и се обърна отново към таблото, за да поиска информация от агентите навън.

Тийл гледаше невярващо как доктор Скот Кейн изважда пистолет иззад глезена си и го насочва към Рони.

— ФБР! Хвърли оръжието!

Сабра изпищя.

Док продължи да ругае Кейн:

— През цялото време чакаме лекар! — изрева той към него. — А идвате вие! Какви са тия каскадьорски номера?

Тийл скочи на крака, умолявайки:

— Не, моля ви, недейте. Не стреляйте.

Боеше се, че ще види как Рони Дейвисън се строполява застрелян пред очите й.

— Ти не си лекар? — изкрещя младежът почти в несвяст. — Обещаха ни доктор. Сабра има нужда от лекар.

— Хвърли оръжието, Дейвисън! Веднага!

— Дяволите да те вземат, не ни губете времето — вените на врата на Док се бяха издули от ярост. Ако агентът не носеше пистолет, според Тийл Док като нищо би го сграбчил за гърлото. — Момичето е в беда. Животът му е застрашен. Това разбират ли го вашите федерални копелета?

— Рони, послушай го — намеси се Тийл. — Предай се. Моля те.

— Не, Рони, недей! — изхлипа Сабра. — Татко е там навън.

— Защо вие двамата не оставите пистолетите? — макар че дишането на Док се бе учестило, все пак той си бе възвърнал донякъде хладнокръвието. — Никой не бива да пострада. Всички можем да бъдем разумни, нали?

— Не — Рони решително стисна още по-здраво дръжката на пистолета си. — Господин Денди ще нареди да ме задържат. И повече няма да видя Сабра.

— Прав е — кимна момичето.

— Може би не — възрази Док. — Може би…

— Давам ви време, докато броя до три, да пуснете оръжието! — изкрещя Кейн с пресекващ глас.

И той явно се бе поддал на напрежението.

— Защо да го правя? — извика Рони.

— Едно.

— Защо ни баламосвате? Приятелката ми се мъчи. Трябва й лекар. Защо правите така?

Тийл се разтревожи от начина, по който пръстът на Рони се бе притиснал към спусъка.

— Две.

— Казах не! Няма да я дам на господин Денди.

Точно когато Кейн извика: „Три!“ и стреля, Тийл грабна консерва люти чушки от най-близката лавица и го удари по главата с нея.

Той се строполи като торба цимент. Изстрелът му пропусна целта, гърдите на Рони, но мина на косъм от Док, преди да се забие в щанда.

Рони бе стрелял инстинктивно. Единствената вреда от неговия куршум беше откъртеното парче мазилка от отсрещната стена.

Дона изпищя, свлече се на пода и покри глава с ръцете си, а после продължи да пищи.

В настъпилото объркване мексиканците се втурнаха напред, като почти прескочиха Върн и Гладис в бързината.

Тийл разбра, че искат да се доберат до пистолета на агента, и го ритна под един хладилник, така че да не могат да го стигнат.

— Назад! Назад! — викна им Рони.

Той стреля отново, за да го чуят, но се прицели високо над главите им. Куршумът попадна в отвора на вентилационната шахта, но ги възпря.

Всички замръзнаха като жива картина, очаквайки да видят какво ще стане по-нататък, кой пръв ще помръдне и ще проговори.

— Прострелян сте! — извика Тийл.

Без да обръща внимание на думите й, той заговори на двамата мексиканци, които очевидно не смятаха да се подчинят:

— Ако минете през тази врата, рискувате да ви напълнят коремите с олово.

Не разбираха нито езика, нито логиката му. Понятно им стана само настояването на Док да не мърдат от място. В отговор двамата отприщиха водопад от испански фрази. Тийл долови няколко пъти повторената дума madre. Представяше си какво означава останалото. Както и да е, двамата послушаха Док и се върнаха на местата си, разговаряйки полугласно помежду си, като хвърляха враждебни погледи наоколо. Рони не ги изпускаше от мушка.

Дона вдигаше повече шум от Сабра, която само стискаше зъби, за да не вика, когато идваха контракциите. Док заповяда на касиерката да прекрати безбожния шум.

— Няма да доживея до сутринта — скимтеше тя.

— Тъй както ви гледам, май ще доживеете — изсъска Гладис. — Сега млъквайте.

Дона моментално спря да хленчи, сякаш някой й запуши устата с тапа.

— Стискай ми ръката, скъпа — Тийл се бе върнала при Сабра и държеше ръката й, докато траеше контракцията.

— Знаех… — Сабра спря и изпъшка няколко пъти. — Знаех, че татко няма да ме остави. Знаех, че ще ни преследва.

— Не мисли сега за него.

— Как е тя? — запита Док, който също се бе върнал при тях.

Тийл погледна към рамото му.

— Боли ли ви?

Той поклати глава.

— Куршумът само ме одраска. Смъди, нищо друго.

Той попи с марлен тампон раната, която се виждаше през разкъсания му ръкав, после я закри с друг тампон и помоли Тийл да откъсне ивица лейкопласт. Придържаше марлята на място, докато тя я закрепи с лейкопласта.

— Благодаря.

— Няма защо.

До този момент никой не се бе сетил за лежащия в безсъзнание мъж. Рони се приближи към него, като местеше пистолета от едната ръка в другата и триеше изпотената си длан в дъното на дънките. Мръдна брадичка към Кейн:

— Тоя какво да го правим?

Тийл оцени уместността на въпроса.

— Сигурно ще ми лепнат няколко години затвор заради него.

Док се обърна към Рони:

— Препоръчвам ти да ме оставиш да го извлека навън, за да видят приятелчетата му в караваната на ония задници, че е жив. Ако го помислят за умрял или ранен, работата отива на зле, Рони.

Рони метна неспокоен поглед навън и задъвка долната си устна, докато обмисляше какво да отговори.

— Не, не.

Погледна към Върн и Гладис, които изглеждаха така, сякаш се забавляват във влакчето на ужасите в някой лунапарк.

— Намерете някаква лепенка — каза им Рони. — Сигурен съм, че има в магазина. Залепете му ръцете и краката.

— Ако направиш това, само още повече се закопаваш, синко — предупреди го меко Док.

— Не мисля, че има накъде по-дълбоко да се закопая.

Рони стоеше с тъжно изражение, сякаш едва сега осъзнаваше колко много е оплел конците. Онова, което отначало, след бягството със Сабра, му се бе сторило романтична авантюра, се бе превърнало в инцидент, в който прозвучаха гласовете на ФБР и на оръжията. Беше се провинил в няколко углавни престъпления. Сериозно бе загазил и беше достатъчно интелигентен, за да го съзнава.

Двамата възрастни се заеха с припадналия агент. Хванаха го за глезените. Трудно им беше, но успяха да го замъкнат по-далече от Сабра, за да оставят на Тийл и Док повече място за действие.

— Ще ме осъдят на до живот — продължи Рони. — Но искам Сабра да е в безопасност. Искам нейният старец да обещае, че ще й остави бебето.

— Тогава нека свършим с това още сега.

— Не мога, Док. Не и преди да получа тази гаранция от господин Денди.

Док махна към Сабра, която се гърчеше от следващата контракция, подпомагана от Тийл.

— Междувременно…

— Оставаме тук — настоя момчето.

— Но тя има нужда…

— Док — прекъсна ги Тийл.

— … от болница. И то веднага. Ако наистина те е грижа за благополучието на Сабра…

— Док?

Раздразнен, защото вече два пъти прекъсваше добронамерения му призив, той се обърна рязко към нея и запита нетърпеливо:

— Какво?

— Сабра няма никъде да ходи. Виждам бебето.

Той коленичи между вдигнатите колене на Сабра.

— Слава на Бога — и въздъхна облекчено. — Бебето се е обърнало, Сабра. Виждам главата. Към края си. След няколко минути ще си имаш бебе.

Момичето се засмя и смехът му прозвуча твърде младежки за обърканото положение, в което беше изпаднало.

— Всичко ще бъде наред, нали?

— Така мисля — Док погледна към Тийл. — Ще ми помогнете ли?

— Кажете какво да правя.

— Вземете още подложки и ги наредете около нея. Пригответе една кърпа да увием бебето — бе навил ръкави над лактите и силно търкаше ръцете и китките с лосиона на Тийл. После ги изплакна с оцет. Подаде двете шишета на Тийл. — Измийте се обилно. Само че бързо.

— Не искам Рони да гледа — обади се Сабра.

— Сабра? Защо не?

— Наистина не искам Рони. Дръпни се.

Док се обърна към него през рамо.

— Така е най-добре, Рони.

Момчето се отдръпна колебливо.

Док откри в лекарското куфарче на. Кейн чифт ръкавици и ги надяна ловко, както забеляза Тийл. Прилепи ги умело около китките си.

— Тук има цяла кутия. Вземете и вие едни.

Тя едва бе надянала ръкавиците, когато друга контракция връхлетя Сабра.

— Не се напъвай, ако можеш да задържиш — посъветва я Док. — Не искам да се разкъсаш — сложи дясната си ръка върху перинеума за допълнителна опора, за да избегне разкъсването, а лявата му ръка подпря меко главичката на бебето. — Хайде, Сабра. Напъни сега. Добро момиче. Вие идете зад нея — каза той на Тийл. — Изправете я да седне. Поддържайте я в кръста.

Помогна на Сабра да мине през контракцията и когато болката свърши, тя се отпусна в ръцете на Тийл.

— Още малко остана, Сабра — окуражи я Док с мек глас. — Добре се справяш, фактически прекрасно.

И Тийл би казала същото за него. Човек можеше да се възхити на спокойния и компетентен начин, по който се държеше с уплашеното момиче.

— Добре ли сте?

Тийл го погледна с явно възхищение, но не разбра, че пита нея, докато той не вдигна очи.

— Аз ли? Да, добре съм.

— Нали няма да припаднете?

— Не мисля.

После, заразена от самообладанието му, тя добави:

— Не. Няма да припадна.

Сабра извика, изви се в почти седнало положение и изсумтя от усилието да изтласка бебето. Тийл разтриваше кръста й, искайки да може да направи нещо повече, за да облекчи страданията на момичето.

— Тя добре ли е?

Не обърнаха внимание на разтревожения баща.

— Опитай се да не напъваш — напомни Док на момичето. — То ще излезе без допълнително усилие. Овладей болката. Още малко, и главичката ще излезе.

Контракцията я стегна, и Сабра се отпусна изтощена, плачейки:

— Боли.

— Знам — каза Док с успокояващ глас, но на лицето му, което Сабра не можеше да види, се четеше дълбоко съжаление. Разкъсващата се тъкан кървеше силно.

— Добре се справяш, Сабра — излъга той. — Скоро ще си имаш бебе.

Много скоро, както се очертаваше. След цялото притеснение заради забавянето на бебето сега, в последните секунди, то сякаш искаше да навакса и по-скоро да излезе на бял свят.

При последната контракция, малко преди Тийл да осъзнае чудото, на което присъстваше, тя видя как главичката на бебето се подава с лицето надолу. Ръката на Док леко го насочи и то инстинктивно се завъртя настрани. Когато Тийл видя личицето на новороденото, с широко отворени очи, тя промълви: „О, Господи“ и имаше предвид точно това, произнесе го като молитва, защото ставаше свидетел на вдъхващо почит, почти духовно явление.

Тук обаче чудото престана, защото раменете на бебето още не искаха да излизат от родовия канал.

— Какво става? — запита Рони, когато Сабра изпищя.

Телефонът иззвъня. Дона беше най-близо до него и вдигна:

— Ало?

— Знам, че боли, Сабра — каза Док. — Но със следващите две или три контракции всичко ще приключи. Нали?

— Не мога — изхлипа тя. — Не мога.

— Оня тип, Калоуей, иска да разбере кой е стрелял — съобщи Дона.

Никой не й обърна внимание.

— Добре, добре, Сабра — говореше Док. — Приготви се. Напъвай.

Погледна към Тийл и каза:

— Напътствайте я.

Тийл започна да напъва заедно със Сабра и в същото време виждаше как Док опипва вратлето на бебето. Забелязвайки тревогата й, той изрече меко:

— Само проверявам дали пъпната връв не се е увила около вратлето.

— Добре ли е? — изскимтя Сабра през стиснати зъби.

— Дотук е като по учебник.

Тийл чу как Дона казва на Калоуей:

— Ами, не е умрял, ама точно това заслужава! И той, и оня проклет глупак, дето го прати тука.

И тресна слушалката.

— Успяхме, успяхме. Ето го бебето. Сабра — пот се стичаше от косата на Док, към веждите му, но той като че ли не забелязваше. — Готово. Ето така.

Писъкът й щеше да разтърсва Тийл много нощи занапред. Когато раменете на бебето излязоха, тя се разкъса още. Един малък разрез с местна упойка щеше да й спести тези болки, но нямаше начин.

Единственото хубаво нещо в този момент беше мърдащото бебе, което се плъзна в подложените длани на Док.

— Момиченце е, Сабра. Хубавица. Рони, имаш си дъщеричка.

Дона, Върн и Гладис заръкопляскаха възторжено. Тийл преглътна сълзите ся, гледайки как Док накланя надолу главичката на детето, за да освободи дихателните пътища, защото нямаха аспиратор. За щастие то веднага заплака. Той се усмихна широко, а на строгото му лице се изписа облекчение.

Смайването на Тийл не трая дълго, защото Док й подаде детето. Новороденото беше толкова хлъзгаво, че тя се боеше да не го изпусне. Но успя да го задържи и да го увие в кърпата.

— Сложете я на корема на майка й — нареди Док.

Сабра слисано загледа мяукащото си новородено бебе и запита, шепнейки уплашено:

— Тя добре ли е?

— Дробовете й със сигурност са наред — каза Тийл със смях и направи кратък оглед. — Десет пръстчета на ръцете, толкова и на краката. Косата й май ще бъде светла, като твоята.

— Рони, виждаш ли я? — повика го Сабра.

— Да — момчето хвърляше погледи и към нея, и към мексиканците, които изглеждаха абсолютно разочаровани от тайнството на раждането. — Красавица е. Тоест, ще стане, като се почисти. Ти как си?

— Идеално — отговори Сабра.

Но не беше така. Подложките под нея бързо се просмукваха с кръв. Док се опита да я спре с дамски превръзки.

— Помолете Гладис да ми донесе още от тях. Страхувам се, че ще имаме нужда.

Тийл повика Гладис и й предаде молбата му. Тя се върна след половин минута с още една кутия тампони.

— Вързахте ли агента? — запита Тийл.

— Върн още се занимава с него, но оня така, и така скоро няма никъде да ходи.

Докато Док продължаваше да се суети около Сабра, Тийл се опитваше да я разсее.

— Как ще наречеш дъщеря си?

Сабра оглеждаше бебенцето с явно възхищение и невъобразима любов.

— Решихме да е Катрин. Обичам класическите имена.

— И аз. Мисля, че Катрин ще й подхожда.

Изведнъж Сабра конвулсивно сви лице.

— Какво е това?

— Плацентата — обясни Док. — Онова, в което Катрин е живяла последните девет месеца. Матката се свива, за да я изхвърли, точно както правеше, за да насочи Катрин навън. Малко ще боли, но не е като раждането. След като излезе, ще те почистим и ще те оставим да си почиваш. Как ти се вижда? — а на Тийл каза: — Пригответе една торбичка за смет, моля ви. Трябва да запазя това. После ще го дам за изследване.

Тя изпълни молбата му и отново започна да разсейва Сабра, говорейки за бебето. След малко Док прибра плацентата в торбата и я скри, но бебето още беше свързано с нея. Тийл искаше да запита защо не я прерязва, но той беше много зает.

Чак след пет минути махна окървавените ръкавици, взе апарата за кръвното и уви маншона около бицепса на Сабра.

— Как си?

— Добре — каза тя, но очите й бяха подути и обградени от сенки. Усмивката й беше слаба. — Рони държи ли се?

— Трябва да го уговориш да спре с тая история, Сабра — каза меко Тийл.

— Не мога. Сега, когато имам Катрин, не мога да рискувам татко да я даде за осиновяване.

— Не може да направи това без твое съгласие.

— Може да направи всичко.

— Ами майка ти? Тя на чия страна е?

— Разбира се, че е с татко.

Док измери налягането и отпусна маншона.

— Опитай се да си починеш малко. Аз правя всичко възможно, за да сведа кървенето до минимум. Ще те помоля за нещо по-късно, затова сега бих искал да поспиш, ако можеш.

— Боли. Там долу.

— Знам. Съжалявам.

— Не сте виновен вие — каза тя със слаб глас. Очите й започнаха да се затварят. — Бяхте страхотен, Док, Тийл и Док я наблюдаваха, дишането й постепенно стана равномерно, мускулите се отпуснаха.

Тийл вдигна Катрин от гърдите на майка й. Сабра протестира слабо, но беше прекалено изтощена, за да окаже по-голяма съпротива.

— Само малко ще я почистя. Когато се събудиш, пак ще си я вземеш, нали?

Тийл взе мълчанието на момичето за съгласие и отмести детето.

— А пъпната връв? — запита тя Док.

— Чакам да стане безопасно.

Пъпната връв бе престанала да пулсира и вече не приличаше на въже, беше изтъняла и по-плоска. Той я завърза стегнато с връзките за обувки на две места, на два сантиметра едно от друго. Тийл обърна глава, когато Док преряза връвта.

Плацентата вече беше напълно отделена от бебето, Док върза стегнато торбичката за смет и още веднъж помоли за помощта на Гладис — да я сложи в хладилника, — а самият той продължи да се грижи за младата майка.

Тийл отвори една кутия с освежителни кърпички.

— Според вас безопасно ли е да се използват за бебето?

— Предполагам. Те са за това — отвърна Док.

Макар че Катрин записука протестиращо, Тийл я изтри с кърпичките, които миришеха приятно на бебешка пудра. Понеже нямаше опит с новородени, беше нервна. Продължаваше да наблюдава равномерното дишане на Сабра.

— Възхищавам се на смелостта й — забеляза тя. — И аз също не мога да не им съчувствам. Като знам що за чудо е Ръсел Денди, и аз бих избягала презглава от него.

— Познавате ли го?

— Само от медиите. Чудя се дали той е наредил да пратят Кейн тук.

— Защо го ударихте по главата?

— Намеквате, че съм нападнала федерален агент? — запита тя, правейки насмешлива гримаса. — Опитах се да предотвратя едно нещастие.

— Поздравявам ви за смелата постъпка, искаше ми се аз да се бях сетил за това.

— Имах предимството, че бях застанала зад него — тя уви Катрин в чиста хавлиена кърпа и я прегърна, за да я стопли. — Предполагам, че агент Кейн само си е вършел работата. Необходима е известна доза смелост, за да се намесиш в такава ситуация. Но не исках да застреля Рони. И точно толкова искрено не исках и Рони да го застреля. Действах импулсивно.

— Не ви ли стана малко криво, като разбрахте, че Кейн не е лекар?

Тя го погледна и се усмихна съзаклятнически.

— Не казвайте нищо.

— Обещавам.

— Как разбрахте, че не е медицинско лице? Какво го издаде?

— Не се заинтересува най-напред от състоянието на Сабра. Например, не й измери кръвното. Не схващаше колко е сериозно положението й, затова започнах да го подозирам и да изпитвам познанията му. Когато шийката се е разширила на осем до десет сантиметра, всичко върви нормално. Той не издържа изпита.

— Могат и двама ни да осъдят на години тежък труд във федерален затвор.

— По-добре това, отколкото да го оставим да застреля Рони.

— Съгласна съм — тя погледна към бебето, което сега спеше. — Ами детето? Добре ли е?

— Дайте да погледна.

Тийл положи Катрин на скута му. Док отгърна кърпата и огледа мъничкото новородено, което се побираше спокойно от лакътя до китката му. Ръцете му изглеждаха големи и мъжествени в сравнение с дребното розово телце, но те го докосваха нежно, особено когато опипа вързаната пъпна връв на коремчето.

— Мъничка е — отбеляза той. — Може би малко преждевременно родена. Изглежда добре. Но трябваше да е настанена в специалното отделение за новородени в болницата. Важно е да бъде на топло. Дръжте главата й покрита.

— Добре.

Той се бе навел съвсем близо до Тийл. Достатъчно близо, за да разгледа всяка от дребните бръчици, които излизаха лъчеобразно от външните ъгли на очите му. Ирисите му бяха сиво-зелени, миглите много черни, малко по-тъмни от кестенявата му коса. Брадичката и челюстта бяха предизвикателно и привлекателно изпъкнали. Тя погледна към разкъсания ръкав и забеляза, че кръвта е избила през импровизираната превръзка.

— Боли ли ви рамото?

Когато той вдигна глава, едва не удари нос в нейния. Погледите им се преплетоха за миг, после той се извърна, за да прегледа раненото си рамо. Погледна го така, сякаш беше забравил за раната.

— Не. Всичко е наред — и побърза да добави: — Най-добре й сложете един памперс и пак я увийте с кърпата.

Тийл намести несръчно памперса на бебето, докато Док се зае отново с младата майка.

— Тази кръв… — Тийл нарочно не довърши изречението, от страх да не би Рони да чуе. Понеже досега не беше присъствала на раждане, Тийл не знаеше дали кръвта, изтекла от Сабра, е в нормални граници или трябва да даде повод за тревога. За нея количеството беше необикновено голямо и ако правилно разбираше изражението на Док, той също беше загрижен.

— Много повече, отколкото би трябвало — беше снишил глас по същата причина, поради която и тя шепнеше. Дръпна чаршафа над коленете на Сабра и започна да масажира корема й. — Това понякога помага кръвта да се съсири — отговори той на незададения въпрос на Тийл.

— А ако не помогне?

— Не след дълго ще имаме съвсем истински проблеми. Иска ми се да бях могъл да й направя епизиотомия, да й спестя това.

— Не се обвинявайте. В тази ситуация и при тези условия се справихте удивително добре, доктор Стануик.