Сандра Браун
Бягство (4)

Глава 4

Неочакваният рязък звук стресна всички. Дона беше най-близо до звънящия телефон.

— Какво да правя? — запита тя.

— Нищо.

— Рони, може би трябва да й позволиш да се обади — предложи Тийл.

— От къде на къде? Това може да няма нищо общо с мене.

— И така да е. Но ако те засяга? Няма ли да искаш да разбереш за какво става дума?

Той размисли няколко секунди, после даде знак на Дона да отговори.

— Ало!

Заслуша се за миг, след това каза:

— Здрасти, шерифе. Не, не беше пиян. Съвсем вярно ви е казал, това момче тука ни държи на мушка.

Изведнъж предната част на магазина плувна в ярка светлина. Всички вътре бяха така загрижени за състоянието на Сабра, че никой не беше чул приближаването на трите полицейски коли, които сега включиха фаровете си. Тийл се досети, че шерифът може би звъни от някоя от колите, паркирани точно зад бензиновите колонки.

Рони клекна и се прикри зад една рекламна витрина, крещейки:

— Кажете им да изключат тия проклети фарове или ще застрелям някого.

Дона предаде съобщението. Заслуша се за миг, после каза:

— Около осемнайсет като че ли. Казва се Рони.

— Млъкни!

Рони размаха пистолета към нея. Тя изпищя и изпусна слушалката.

Фаровете угаснаха, двата чифта почти едновременно, третият секунди по-късно. Сабра изстена.

— Рони, чуй ме — каза Док.

— Не. Мълчи и ме остави да мисля.

Младежът беше смутен, но Док продължи с нисък, искрен глас:

— Остани и виж как ще се развият нещата, ако искаш. Но ще постъпиш като мъж, ако оставиш Сабра да излезе оттук. Властите ще я откарат в болница, където й е мястото сега.

— Няма да тръгна — каза момичето. — Не и без Рони.

Тийл се обърна към нея:

— Помисли за бебето си, Сабра.

— Мисля за нашето бебе — изхлипа тя. — Ако татко се добере до него, никога вече няма да го видя. Няма да се откажа от него. И от Рони няма да се откажа.

Виждайки, че пациентката му може скоро да получи истеричен припадък, Док се намеси:

— Добре, добре. Ако не искаш да тръгнеш, тогава какво? Съгласна ли си доктор да дойде тук?

— Вие сте доктор — възрази Рони.

— Не такъв, от какъвто Сабра има нужда. Нямам никакви инструменти. Нямам нищо да й дам за облекчаване на болките. Раждането ще е трудно, Рони. Може да се явят всякакви сериозни усложнения, с каквито нямам квалификацията да се справя. Склонен ли си да рискуваш живота на Сабра и живота на детето? Защото, ако оставиш нещата да се развиват така, както досега, точно това правиш. Можеш да изгубиш единия от тях или и двамата. И после, независимо какво ще стане, всичко ще е било напразно.

Тийл беше смаяна. Не би могла да формулира по-добре този призив.

Около минута младежът смилаше думите на Док, после махна на Тийл да иде към касата и да вземе люлеещата се телефонна слушалка. Няколко секунди, след като Дона я бе изпуснала, от нея се чуваше мъжки глас, който настояваше да разбере какво става. Сега слушалката мълчеше.

— Вас много ви бива да дрънкате — обърна се Рони към Тийл. — Я вземете да говорите.

Тя се изправи, мина покрай Сабра и Док, край рекламната витрина и прекоси откритото пространство пред касата. Набра 911 и щом чу гласа на телефонистката, каза:

— Трябва шерифът да ми се обади. Не питайте. Той знае за тази извънредна ситуация. Кажете му да звъни в магазина за готови храни.

Окачи слушалката, преди телефонистката да продължи с обичайния разпит, което си беше чиста загуба на време.

Зачакаха в напрегнато мълчание. Никой не каза и думичка. Гладис и Върн се бяха прегърнали. Когато Тийл погледна към тях, Върн незабелязано привлече вниманието й към пазарската чанта, която лежеше в скута му. Някак си беше успял да си я прибере, без Рони да забележи. Сръчен Казанова. Това само по себе си щеше да стане добра история, помисли си Тийл. Разполагаше обаче с една още по-добра — в която тя беше не само репортер, но и участничка. Гъли щеше да припадне. Ако тази история не й осигури мястото в „На живо в девет“…

Макар че очакваше телефонът да звънне, когато иззвъня, тя подскочи. Веднага вдигна слушалката.

— Кой е?

Избегна прекия отговор, казвайки:

— Шерифе?

— Марти Монтес.

— Шериф Монтес, определиха ме за говорител. Аз съм една от заложниците.

— Има ли непосредствена опасност за вас?

— Не — отвърна тя, вярвайки, че е така.

— Упражниха ли принуда върху вас?

— Не.

— Опишете какво стана.

Тя описа кратко и ясно обира, започвайки с изстрела на Рони към камерата за наблюдение.

— Спряха, когато съучастничката му получи контракции.

— Контракции? Имате предвид, контракции като при раждане?

— Точно така, да.

След една продължителна пауза, в която се чуваше тежкото дишане на доста пълен мъж, той каза:

— Отговорете, ако е безопасно, мис. Тези двама нападатели, да не би да са гимназисти?

— Да.

— Какво пита той? — осведоми се Рони.

Тийл прикри слушалката с ръка.

— Питаше дали Сабра има болки и аз отговорих.

— Господи — проточи шерифът, почти подсвирвайки. С нисък глас предаде на помощниците си — така поне предположи тя, — че нападателите са „хлапетата от форт Уърт“. После се обърна отново към Тийл:

— Някой ранен ли е?

— Не. Всички сме невредими.

— Кой е още с вас? Колко заложници?

— Четирима мъже и две жени, освен мене.

— Добре си служите с устата. Да не сте случайно мис Маккой?

Тя се опита да прикрие изненадата си от Рони, който я слушаше напрегнато и внимателно следеше изражението на лицето й.

— Точно така. Никой не е ранен.

— Вие сте мис Маккой, но не искате да се разбере, че сте телевизионна репортерка? Разбирам. Вашият шеф, май беше Гъли, той два пъти ми се обади в офиса, искаше да пуснем съобщение, че ви издирват навсякъде. Каза, че сте тръгнали от Рохо Флетс и е трябвало да му се обадите…

Тя прекъсна шерифа:

— В интерес на всички ни ще бъде, ако ни изпратите лекар. По възможност акушер-гинеколог…

— Кажете му да донесе всичко, каквото може да потрябва за трудно раждане.

Тийл предаде думите на Док.

— Да му се обясни, че детето е в седалищно положение — добави Док.

След като Тийл предаде и това, шерифът запита от кого взема тази информация.

— Каза да го наричаме Док.

— Не говорите сериозно — възрази шерифът.

— Не.

— Док е един от заложниците — чу тя шерифа да предава на сътрудниците си. — Док казва, че момичето на Денди се нуждае от специалист, така ли?

— Точно така, шерифе. И то колкото може по-скоро. Притесняваме се за нея и за бебето.

— Ако се предадат, веднага я откарваме в болница. Гарантирам.

— Страхувам се, че случаят не е такъв.

— Дейвисън не я пуска ли?

— Не — каза Тийл. — Тя отказва да тръгне.

— Мамка му, каква бъркотия — изпухтя тежко той. — Добре, ще видя какво мога да направя.

— Шерифе, не мога да ви опиша колко страда това момиче. И…

— Продължавайте, мис Маккой. Какво?

— Ситуацията е под контрол — каза тя бавно. — Засега всичко е спокойно. Моля ви, не предприемайте драстични мерки.

— Чувам ви, мис Маккой. Никакви ефекти, никакви фойерверки, никакви отряди за бързо реагиране и така нататък?

— Точно така — тя почувства облекчение от това, че я бе разбрал. — Засега никой не е ранен.

— Всички искаме това положение да се запази.

— Много се радвам, че го казвате. Моля ви, много ви моля, доведете лекар възможно най-бързо.

— Действам. Ето ви номера на моя телефон.

Тя се съсредоточи да запомни номера, докато Монтес й пожелаваше късмет, след това положи слушалката на апарата и с радост установи, че е стар модел и няма спикер фон. Кой знае, току-виж Рони поискал да чуе следващите разговори.

— Докторът ще дойде всеки момент.

— Това ми харесва — заяви Док.

— След колко време ще дойде?

Тя се обърна към Рони и отговори:

— Възможно най-скоро. Ще бъда откровена с теб. Той разбра кои сте ти и Сабра.

— О, по дяволите — изстена момчето. — Какви ли още мизерии ни чакат?

 

 

— Намерили са ги!

Ръсел Денди едва не събори агента на ФБР, застанал на пътя му, когато чу вика от съседната стая. Агентът разля горещото кафе по ръката си, но на Денди и през ум не му мине да се извини. Нахлу в библиотеката на дома си, която от тази сутрин се бе превърнала в оперативен щаб.

— Къде? Къде са? Да не е наранил дъщеря ми? Сабра добре ли е?

Мисията бе възложена на специалния агент Уилям Калоуей. Слаб, висок, оплешивяващ мъж, който, ако не беше пистолетът на хълбока, би приличал по-скоро на банкер, занимаващ се с ипотеки, отколкото на федерален агент. Дори поведението му не отговаряше на стереотипа. Беше спокоен, говореше меко… през повечето време. Ръсел Денди бе поставил на изпитание благодушието на Калоуей.

Когато Денди нахълта в стаята, сипейки въпроси, Калоуей му даде знак да се успокои и продължи телефонния си разговор.

Денди натисна нетърпеливо един бутон на телефонния апарат и в стаята се разнесе женски глас, филтриран от микрофона: „Нарича се Рохо Флетс. Някъде на запад-югозапад от Сант Анджело. Въоръжени са. Опитали са се да ограбят един магазин за готови храни, но не са успели. Сега държат заложници в магазина.“

— По дяволите! По дяволите! — Денди стовари юмрук в дланта си. — Той е направил от дъщеря ми най-долнопробна престъпничка! А тя не иска да разбере защо не го одобрявам!

Калоуей още веднъж му даде знак да не вика.

— Казахте, че са въоръжени. Има ли ранени?

— Не, сър. Но момичето ражда.

— Вътре в магазина?

Денди изригна една цветиста ругатня.

— Той я държи там против волята й! Безплътната жена произнесе:

— Според една от заложничките, която е говорила с шерифа, момичето отказва да излезе.

— Той й е промил мозъка — побесня още повече Денди.

Федералната агентка от централния офис продължи, все едно не беше го чула:

— Един от заложниците явно има известна медицинска квалификация. Той се грижи за нея, но са помолили за лекар.

Денди тропна по бюрото с юмрук.

— Искам Сабра веднага да излезе оттам, чувате ли?

— Чуваме ви, господин Денди — каза Калоуей с намаляващо търпение.

— Не ме интересува, дори да трябва да я изкарате отвътре с динамит.

— Мене пък ме интересува. Според говорителката никой не е ранен.

— Дъщеря ми ражда!

— И ние ще я откараме в болница възможно най-скоро. Но няма да направя нищо, което да застраши живота на тези заложници, на дъщеря ви или на господин Дейвисън.

— Вижте, Калоуей, ако ще подхождате половинчато към този случай…

— Как подхождам към този случай си е моя работа, а не ваша. Достатъчно ли съм ясен?

Ръсел Денди имаше репутацията на истински кучи син. За нещастие срещата с него по никакъв начин не бе променила предубеждението на Калоуей към милионера.

Денди ръководеше с железен юмрук няколко корпорации. Не беше свикнал да отстъпва контрола на друг или дори да позволява някой да се изкаже относно начина, по който се ръководят нещата. В бизнеса му нямаше демокрация, тя липсваше и в семейството му. Госпожа Денди не беше направила нищо до този момент, само плачеше в кърпичката си и повтаряше отговорите на мъжа си на подвеждащите въпроси на агентите относно семейния им живот и отношенията с дъщеря им. Не беше изказала и едно мнение, което да се различава от неговото, или някакви лични забележки.

Още от началото Калоуей се бе усъмнил в твърденията на Денди, че дъщеря му е била отвлечена. Вместо това все повече се убеждаваше в друга, по-вероятна версия: че Сабра Денди е избягала от дома с приятеля си, за да се изплъзне от тиранията на баща си.

Забележката на Калоуей буквално накара Ръсел Денди да пръска слюнки от ярост.

— Отивам там.

— Не ви съветвам.

— Хич не ми пука какво ме съветвате.

— В хеликоптера няма място за допълнителни пътници — викна агентът към излизащия Денди.

— Тогава тръгвам с моя.

Той излетя от стаята и започна да раздава на висок глас заповеди на десетината си лакеи, които се навъртаха наоколо, тихи и незабележими като мебели, докато не гръмнаха резките заповеди на Денди. Те се спуснаха след него. Никой не се сети за госпожа Денди, не я повикаха да тръгне с тях.

Калоуей изключи спикер фона и взе слушалката, за да чува по-ясно агентката отсреща.

— Сигурно сте чули всичко.

— Много работа ще имате, Калоуей.

— И още как. Какво правят колегите на място?

— Доколкото разбрах, Монтес е компетентен шериф, но се действа през главата му и той е достатъчно умен да го съзнава. Помагат му рейнджърите и пътната полиция.

— Значи ще ни се намръщят, като дойдем?

— Че кога не са го правили — отвърна тя сухо.

— Да, при нас това дойде като съобщение за отвличане. Оставям го така, докато не разберем нещо повече.

— Монтес в действителност ще се зарадва, ако ни тръсне тоя проблем. Главната му грижа е да няма показни акции. Иска да избегне кръвопролитието.

— Значи говорим на един и същи език. Мисля, че тук си имаме работа с две уплашени деца, които сами са се хванали в собствения си капан и не могат да намерят изход. Знаете ли поне нещо за заложниците?

Тя започна да ги изброява, споменавайки и пола им:

— Шериф Монтес идентифицира единия от заложниците като местен ранчеро. Касиерката е постоянно присъствие в магазина. Всички в Рохо Флетс я познават. А тази мис Маккой, която е говорила с шериф Монтес?

— Какво за нея?

— Тя е репортерка от телевизионен канал в Далас.

— Тийл Маккой?

— Значи я познавате?

Познаваше я и си я представи: висока, стройна, късо подстригана руса коса, светли очи. Сини, може би зелени. Почти всяка вечер беше на екрана. Калоуей я бе виждал и извън студиото сред репортерите, когато разследваше престъпления на място. Беше агресивна, но обективна. Репортажите й винаги бяха почтени, не подстрекаваха и не експлоатираха. Беше хубава и много женствена, а отгоре на това и думите й заслужаваха доверие.

Не му хареса особено много фактът, че телевизионна журналистка от такава величина е в епицентъра на тази криза. Присъствието й утежняваше положението, много по-добре щеше да се справи без нея.

— Чудесно, вече си имаме и репортер на мястото.

Той потърка с ръка врата си, където бе започнало да се събира напрежение. Предстоеше му дълга нощ. Предвиждаше, че в неизвестния досега Рохо Флетс скоро ще загъмжи от представители на медиите, които още повече ще объркат нещата.

Агентката отсреща запита:

— Имате ли някакво предчувствие, Калоуей? Онова момче отвлякло ли е момичето на Денди?

Калоуей измърмори под нос:

— Питам се единствено защо е трябвало толкова време да търси, преди да избяга.