Сандра Браун
Бягство (2)

Глава 2

— Ти! — Рони Дейвисън посочи с пистолета към Тийл. — Ела насам. Легни на пода. — Без да е в състояние да се помръдне, тя го гледаше втрещена. — Бързо!

Тя пусна пакетчето семки и стека с кока-кола, изпълзя до посоченото място и легна там по очи, както й бе заповядано. Сега, след като началният шок беше отминал, си прехапа езика, за да не го запита защо смесва отвличането с въоръжения грабеж.

Съмняваше се обаче, че в този момент младежът ще е способен да реагира на въпроси. Освен това, докато не беше наясно какво смятат да правят с нея и другите свидетели, може би не трябваше да разкрива, че е репортерка и че знае кои са те двамата.

— Елате тука и легнете долу — заповяда той на възрастната двойка. — Вие двамата — и насочи пистолета към мексиканците. — Бързо! Мърдайте!

Двамата възрастни се подчиниха без въпроси. Мексиканците останаха по местата си.

— Ще ви застрелям, ако не дойдете тук! — извика Рони.

Без да вдига глава, отправяйки думите си към пода, Тийл каза:

— Те не говорят английски.

— Мълчи!

Рони Дейвисън прескочи езиковата бариера и ги накара да го разберат, като замахна с пистолета. Двамата мъже се присъединиха бавно и неохотно към Тийл и възрастната двойка и легнаха на пода.

— Сложете си ръцете зад главата.

Тийл и останалите се подчиниха.

През годините Тийл беше отразявала десетки новинарски истории, където невинни хора, оказали се случайно свидетели на престъпление, биваха намирани легнали по очи, мъртви, застреляни в тила, екзекутирани само защото са били там, където не трябва, в неудобен момент. Така ли трябваше да свърши и нейният живот?

Странно, но тя беше не толкова уплашена, колкото сърдита. Не беше направила всичко, което искаше да прави! Сноубордът й се струваше истинско удоволствие, но не беше имала време да го опита. Поправка не беше отделила време да го опита. Никога нямаше да обиколи Напа Вали. Искаше отново да види Париж, вече не като гимназистка под строго наблюдение, а самостоятелно, свободно да кръстосва булевардите.

Имаше цели, които още не беше постигнала. Само като си помислеше за историите, които нямаше да може да отрази, ако животът й свършеше сега. Щом нея я няма, „На живо в девет“ щеше да иде при Линда, а това никак не беше честно.

Не всичките й мечти бяха свързани с кариерата. Наред с неомъжените си приятелки и тя се шегуваше по повод своя биологичен часовник, но останеше ли насаме, непрестанното му тиктакане я измъчваше. Ако умре тази нощ, няма да се осъществи още една нейна мечта, да има дете.

Имаше и друго. Основното. Силното чувство за вина, което подклаждаше амбицията й. Не беше направила достатъчно, за да се справи с това. Още не беше изкупила едни сурови думи, казани сърдито и предизвикателно, които по някаква трагична случайност се бяха оказали пророчески. Трябваше да живее, за да се реваншира за това. Задържа дъх, очаквайки смъртта.

Но вниманието на Дейвисън се беше насочило към нещо друго.

— Ти там, в ъгъла — извика младежът. — Хайде! Или ще убия старците. От тебе зависи.

Тийл вдигна глава, само колкото да погледне в параболичното огледало, което висеше в ъгъла на тавана. Предположението й се бе оказало погрешно. Каубоят не си беше тръгнал. Видя в огледалото как спокойно оставя някаква брошура на мястото й във въртящия се рафт. Излезе спокойно иззад щанда, свали шапката си и я остави отгоре. Тийл усети, че й е някак си познат, но го приписа на това, че го беше видяла преди, когато беше влязъл в магазина.

Край очите, които се впиваха в Рони Дейвисън, имаше мрежа от ситни бръчици. Нямаше и следа от усмивка върху сухите му устни. Лицето казваше: „Не се забърквай с мене“ и Рони Дейвисън добре разбра това. Нервно премести пистолета от едната ръка в другата, докато каубоят лягаше до единия мексиканец с ръце зад тила.

През това време касиерката изсипваше чекмеджето на касата в една пластмасова пазарска торбичка. Явно този забутан магазин нямаше сейф за нощно време, където парите автоматично да постъпват след стъмняване. Тийл прецени, че в торбичката, която Сабра Денди взе от касиерката, има доста много пари.

— Парите са у мене, Рони — каза дъщерята на един от най-богатите хора във форт Уърт.

— Добре — той се поколеба, не знаеше какво трябва да направи след това. — Ти… — каза, обръщайки се към ужасената касиерка. — Лягай долу при другите.

Тя тежеше не повече от четиридесет кила с мокри дрехи и явно никога през живота си не беше ползвала слънцезащитни кремове. Докато дребната женица лягаше до нея, Тийл забеляза, че кожата, висяща по костеливите й ръце, прилича на щавена. От време на време касиерката изхълцваше уплашено.

Всички реагираха по свой начин на страха. Двамата възрастни бяха пренебрегнали нареждането на Рони да си държат ръцете зад тила. Дясната ръка на мъжа стискаше лявата ръка на жената.

„Това е, помисли си Тийл, сега ще ни убие.“

Тя затвори очи и се опита да се помоли, но отдавна беше отвикнала. Поетичният език на Библията на крал Джеймс й се изплъзваше. Искаше този призив да бъде красноречив, убедителен и впечатляващ, достатъчно настоятелен, за да отклони Бога от всички други молитви, които точно в този миг пресичаха пътя му.

Но Бог най-вероятно нямаше да одобри нейните чисто егоистични причини да живее на всяка цена, затова тя успя само да си помисли: „Небесни Отче, моля те, не ме оставяй да умра.“

Когато един писък раздра мълчанието, Тийл помисли, че несъмнено идва от касиерката. Погледна бързо към жената до себе си, за да види какво невъобразимо мъчение й е било приложено. Но жената само изхълцваше, а не пищеше.

Беше изпищяла Сабра Денди, първият стряскащ звук бе последван от едно: „О, Господи! Рони!“

Момчето се спусна към нея.

— Сабра? Какво има? Какво става?

— Мисля, че е… О, Господи!

Тийл не можа да се удържи. Вдигна глава, за да види какво става. Момичето хленчеше и гледаше в недоумение локвата течност, която се бе стекла между краката й.

— Водата й изтече.

Рони врътна глава и изгледа свирепо Тийл.

— Какво?

— Водата й изтече.

Тя повтори думите с повече увереност, отколкото изпитваше. В действителност сърцето й бумтеше. Това можеше да стане искрата, която да го накара да доведе нещата до бърз и решителен край, като например да ги изпозастреля всичките и тогава да се оправя с кризата на приятелката си.

— Точно така е, младежо — без да изпитва никакъв страх, възрастната жена седна и се обърна към него с такава смелост, с каквато се беше накарала на мъжа си, задето си играе с домашната видеокамера. — Бебето иска да се роди.

— Рони? Рони? — Сабра напъха полите на деколтираната рокля без ръкави между краката си, сякаш за да попречи на природата. Сви колене, бавно се отпусна на пода и седна на пети. — Какво ще правим сега?

Момичето явно беше уплашено. Нито тя, нито Рони изглеждаха готови за въоръжен обир. Нито пък за раждане на дете. Черпейки смелост от възрастната жена, Тийл се обади:

— Предлагам…

— Ти мълчи — озъби се Рони. — Всички просто мълчете! — коленичи до Сабра, без да престава да ги държи под прицел. — Прави ли са? Наистина ли бебето идва?

— Така мисля — тя кимна и няколко самотни сълзи се изтърколиха по бузите й. — Съжалявам.

— Няма нищо. Колко време… След колко време ще се роди?

— Не знам. Май е различно.

— Боли ли?

Нова вълна от сълзи се надигна в очите й.

— Боли ме от няколко часа.

— От няколко часа! — извика той разтревожен.

— Но само малко. Не особено много.

— Откога започна? Защо не си ми казала?

— Ако болките й са започнали…

— Казах ти да млъкнеш! — изрева той към Тийл.

— Ако болките й вече са започнали — настоятелно продължи тя, фиксирайки го с очи, — най-добре е да повикате лекар. Веднага.

— Не — побърза да отговори Сабра. — Не я слушай, Рони — тя го хвана за ръкава. — Добре съм. Аз…

Болката я прекъсна. Лицето й се изкриви. Не й достигаше дъх.

— О, Господи. О, Божичко.

Рони се вгледа в лицето на Сабра и прехапа долната си устна. Ръката, с която държеше пистолета, трепна.

Единият мексиканец — по-ниският — се изправи и тръгна към двамата.

— Не! — извика Тийл.

Каубоят посегна към крака на мексиканеца, но не успя да го стигне. Рони стреля.

С ужасен трясък куршумът разби стъклената врата на отделението с хладилниците и проби една голяма бутилка. Наоколо се разхвърчаха стъкла и пръски от мляко.

Мексиканецът замря на място. Преди да спре окончателно, инерцията накара тялото му да се олюлее леко напред, после назад, сякаш ботушите му бяха залепнали за пода.

— Назад или ще те застрелям!

Лицето на Рони беше почервеняло от нахлулата кръв. Нямаше нужда от общ език, за да предаде ясно смисъла на думите си. По-високият мексиканец заговори на испански на приятеля си тихо и настоятелно. Той заотстъпва назад, докато стигна първоначалното си място, и отново седна на пода.

Тийл му хвърли свиреп поглед.

— Можеше да ти пръсне главата. Няма защо да се правиш на мъж точно сега, нали? Не искам да ме убият заради тебе.

Макар че не разбра думите, той улови смисъла им. В тъмните му очи проблесна обида от това, че го мъмри жена, но на нея никак не й пукаше.

Тийл се обърна към двамата младежи. Сега Сабра лежеше настрана, придърпала колене до гърдите си. За малко се бе успокоила.

Рони, напротив, изглеждаше, че след миг ще изгуби всякакво самообладание. Тийл не можеше да повярва, че само за един следобед се е превърнал от ученик, който никога не е имал неприятности, в изпечен убиец. Не мислеше, че момчето си е наумило да убива, когото и да било, дори за самозащита. Ако беше искал да улучи мъжа, който го бе нападнал, лесно можеше да го направи. Но изглеждаше също толкова уплашен, колкото и всеки друг, когото би могъл да застреля. Тийл се досещаше, че нарочно не е улучил мъжа и е стрелял само за да прозвучи заплахата му по-ясно.

А може би ужасно грешеше.

Според информацията на Гъли Рони Дейвисън произхождаше от семейство на разведени родители. Истинският му баща живееше много далече, така че явно не са се виждали често. Рони живеел с майка си и втория си баща. А ако Рони като малък е имал проблеми с това положение на нещата? Ако се е чувствал потиснат от насилствената раздяла с бащата, ако години наред е трупал омраза и недоверие? Ами ако сега прикрива убийствените си подтици толкова успешно, както двамата със Сабра са крили бременността й? Ако е бил докаран до крайност от начина, по който Ръсел Денди е реагирал на признанието им? Беше отчаян, а отчаянието е сериозна мотивираща сила.

Ако се обадеше, тя най-вероятно щеше да бъде първата застреляна. Но не можеше да лежи тук и просто да умре, без поне да се е опитала да избегне това.

— Ако изобщо ти пука за това момиче…

— Казах ти да мълчиш.

— Само се опитвам да предотвратя нещастието, Рони — тъй като двамата със Сабра се бяха обръщали един към друг по име, той нямаше да се зачуди, че тя знае името му. — Ако не доведеш помощ за Сабра, ще съжаляваш до края на живота си — той слушаше, затова тя се възползва от привидната му нерешителност. — Предполагам, че детето е твое.

— Какво, по дяволите, си мислиш? Разбира се, че е мое.

— Тогава съм сигурна, че те е грижа за неговото състояние, както и за това на Сабра. Тя се нуждае от медицинска помощ.

— Не я слушай, Рони — каза Сабра със слаб глас. — Сега боли по-малко. Може да е фалшива тревога, да. Ще ми стане по-добре, ако си почина малко.

— Можех да те заведа в болница. Сигурно има някоя наблизо.

— Не! — Сабра впи ръце в раменете му. — Той ще я открие. Ще тръгне по петите ни. Отиваме право в Мексико още тази нощ. Сега имаме малко пари и можем да го направим.

— Може да се обадя на баща си.

Тя поклати глава.

— Татко сигурно вече се е добрал до него. Може да му е предложил пари, знам ли. Трябва да се оправяме сами, Рони, така искам да бъде. Помогни ми да стана. Да се махаме оттук — но докато се изправяше на крака, отново я проряза болка и тя се хвана за подутия си корем. — О, Боже. О, Божичко.

— Глупости — Тийл се изправи, още да успее да изкомандва на мозъка си.

— Хей! — извика Рони. — Лягай долу.

Тийл не му обърна внимание, мина покрай него и клекна до превиващото се от болки момиче.

— Сабра? — хвана я за ръка. — Стискай ръката ми, докато болката мине. Може да ти помогне.

Сабра сграбчи ръката й толкова силно, че Тийл се уплаши да не й счупи костите. Но издържа и двете заедно овладяха контракцията. Когато лицето на момичето започна да се отпуска, Тийл прошепна:

— По-добре ли си сега?

— Хммм.

И с нотка на паника:

— Къде е Рони?

— Тук е.

— Няма да те оставя, Сабра.

— Мисля, че трябва да го накараш да позвъни на „Бърза помощ“ — каза Тийл.

— Не.

— Но ти се излагаш на риск, и себе си, и бебето.

— Той ще ни намери. Ще ни хване.

— Кой? — запита Тийл, макар че вече знаеше.

Ръсел Денди. Известен като безскрупулен бизнесмен. От това, което знаеше за него, Тийл можеше да си представи, че е също толкова неумолим и в личния си живот.

Рони се обърна троснато към нея:

— Идете при другите, госпожо. Това не е ваша работа.

— Ти я направи моя работа, като ми размаха пистолет под носа и застраши живота ми.

— Върнете се там.

— Не.

— Вижте, госпожо…

Млъкна, когато една кола се отклони от пътя и спря на паркинга, фаровете й осветиха витрината на магазина.

— По дяволите! Хей, госпожо! — той отиде до касиерката и я побутна с върха на обувката си. — Ставай. Изгаси лампите и заключи вратата.

Жената поклати глава, отказвайки да осъзнае думите му и опасното положение.

— Направете каквото ви казва — посъветва я възрастната жена. — Всичко ще бъде наред, ако правим каквото казва той.

— Побързай! — колата спря до една от бензиновите колонки. — Изгаси лампите и заключи вратата.

Жената се изправи несигурно.

— Никога не затварям преди единайсет. Има още десет минути.

Ако положението не беше толкова напрегнато, Тийл щеше да се изсмее на сляпото й следване на правилника.

— Направи го веднага — каза Рони. — Преди да е излязъл от колата.

Тя мина зад касата, шляпайки с чехли. Щракна един ключ и лампите изведнъж изгаснаха.

— Сега заключи вратата. Хайде, действай по-живо!

Жената занатиска копчетата по друго табло зад касата и дръпна една ръчка. Чу се ясно прещракване и вратата се заключи автоматично.

— Как се отключва? — запита Рони.

Умно момче, помисли Тийл. Не иска да го хванат в капан.

— Само отместваш тая ръчка — отвърна касиерката.

Каубоят и двамата мексиканци още лежаха по очи на пода, с ръце зад тила. Мъжът, който приближаваше към вратата, не можеше да ги види. Тийл и Сабра също бяха извън полезрението му между две редици рафтове.

— Всички да останат на място! — Рони се сниши, стигна до възрастната жена, хвана я за ръка и я накара да се изправи.

— Не! — извика съпругът й. — Оставете я.

— Мълчете — заповяда Рони. — Ако някой мръдне, ще я застрелям.

— Няма да ме застреля, Върн — каза тя на съпруга си. — Нека само всички да бъдат спокойни и нищо няма да ми направи.

Жената последва инструкциите на Рони и клекна до него зад цилиндричния хладилник за безалкохолни напитки. Иззад хладилника той можеше ясно да наблюдава вратата.

Клиентът опита да отвори, видя, че е заключено, и извика:

— Дона! Там ли си? Защо си загасила?

Дона, свита зад касата, не се обади. Клиентът надникна през стъклото.

— Тука си — каза той, като я видя. — Какво става?

— Отговори му — прошепна настоятелно Рони.

— Н-н… не ми е добре — каза тя достатъчно високо, за да се чуе през вратата.

— Господи, не може да ти има нещо, дето на мене да не ми го е имало. Отвори. Трябва ми само бензин за десет долара и стек „Милър лайт“.

— Не мога — каза тя, хълцайки.

— Хайде, Дона. Няма и две минути, и съм тръгнал. Още не е единайсет. Отвори де.

— Не мога — повтори тя и гласът й се извиси до пронизителен писък. — Той има пистолет и ще ни убие всичките.

— Мама му стара!

Тийл не разбра кой мъж изпсува, но тези думи отразяваха точно онова, което и тя си помисли. Помисли и че ако Рони Дейвисън не застреля касиерката Дона, тя самата като нищо би я застреляла.

Мъжът до вратата отстъпи назад, обърна се, спъна се и побягна към колата си. Потегли направо на заден, гумите изсвистяха, колата рязко се извъртя и отпраши по магистралата.

Възрастният мъж хленчеше:

— Не наранявайте жена ми. Моля ви, не наранявайте Гладис. Не наранявайте моята Гладис.

— Тихо, Върн. Нищо ми няма.

Рони се развика ядосано на Дона заради глупавата й постъпка.

— Защо го направи? Защо? Оня ще извика полицията. Ще ни сгащят тука. О, по дяволите, защо го направи?

Гласът му прекъсваше от безсилие и страх. Тийл помисли, че и той вероятно е не по-малко уплашен от другите. Може би дори и повече. Защото каквото и да станеше в края на краищата, той не само ще попадне под ударите на закона, но ще се сблъска и с гнева на Ръсел Денди. Господ да му е на помощ.

Младежът заповяда на касиерката да излезе иззад касата и да застане някъде, където може да я вижда.

Тийл не разбра дали тя го послуша. Цялото й внимание беше съсредоточено върху момичето.

— Стискай ръката ми, Сабра. Дишай — нали това трябваше да правят жените, когато раждат? Да дишат? Така правеха по филмите. Двете заедно вдишваха и издишваха и… и пищяха до небесата. — Дишай, Сабра.

— Хей! Хей! — изкрещя: внезапно Рони. Къде си мислиш, че отиваш? Връщай се там и лягай? Ей, чувате ли?

Точно сега не беше уместно някой да дразни подлуделия младеж и Тийл възнамеряваше да каже на този някой да престане. Огледа се, но укорът замря на устата й, когато каубоят коленичи от другата страна на Сабра.

— Махни се от нея! — Рони насочи дулото на пистолета към слепоочието на каубоя, но той не обърна внимание нито на него, нито на яростните заплахи на младежа.

Ръцете, които изглеждаха свикнали да се оправят със седла и оградни колове, полегнаха върху корема на момичето и започнаха леко да го масажират.

— Мога да й помогна — гласът му беше дрезгав, сякаш от дълго време не беше говорил, сякаш западнотексаският прах се беше напластил по гласните му струни. Той погледна към Рони. — Казват ми Док.

— Доктор ли сте? — запита Тийл.

Спокойният му поглед се премести върху нея и той повтори:

— Мога да й помогна.