Сандра Браун
Бягство (8)

Глава 8

Тийл бе нарекла по-ниския и по-дебел мексиканец Хуан. Суматохата идваше от него. Беше се навел над агент Кейн и го ругаеше цветисто… поне тя така предположи. Испанските думи, които сипеше, звучаха като епитети.

Кейн не преставаше да вика: „Какво, по дяволите?“ и напразно се опитваше да се освободи от лепенките.

За всеобщо учудване Хуан лепна една ивица през устата на агента, за да го накара да млъкне. Междувременно другарят на Хуан, по-високият, изригна дълга тирада на испански, в която се долавяше укор и същевременно неразбиране на постъпката на Хуан, на внезапната му атака срещу агента.

Рони размаха пистолета си и извика:

— Какво става? Какво правите тука? Върн, какво стана?

— Де да знам. Бях задрямал. Събудих се от крясъците и караниците на тия двамата.

— Той просто се нахвърли върху него — намеси се Гладис с присъщия си превзет маниер на говорене. — Не виждам за какво. Не му вярвам. А и на приятеля му.

— Que pasa? — запита Док.

Другите внезапно млъкнаха, учудени, че той говори испански. Явно Хуан беше по-учуден от другите. Той рязко вдигна глава и погледна Док. Без да се притеснява от враждебния му поглед, Док повтори въпроса.

— Nada — измърмори Хуан под нос.

Док остана на място и на свой ред погледна намръщено мексиканеца.

— Е? — запита Тийл.

— Какво „е“? Това знам на испански, освен „здравей“, „довиждане“, „моля“, „благодаря“ и „глупости“. Не ми вършат работа в тази ситуация.

— Защо го нападна? — обърна се Рони към мексиканеца. — Какво ти става?

— Щото е смахнат, затова — намеси се Дона. — Разбрах още като го видях.

Хуан отговори на испански, но Рони нетърпеливо поклати глава.

— Не те разбирам. Махни тая лепенка от устата му! Бързо! — заповяда той, когато Хуан не се подчини веднага.

Рони му показа със знаци да отлепи устата на Кейн, който слушаше и гледаше с изплашени, ококорени очи.

Мексиканецът се наведе, хвана края на лепенката и я дръпна от устата на агента. Той изрева от болка и извика:

— Копеле!

Хуан изглеждаше доволен от себе си. Погледна към партньора си и двамата се засмяха, като че ли развеселени от притеснението и смущението на агента.

— Ще идете в затвора. Всичките до един — и Кейн изгледа злобно Тийл. — Особено пък вие. Заради вас сега сме до гуша в тия лайна.

— Заради мене?

— Вие попречихте на федерален служител да изпълни задължението си.

— Попречих ви да отнемете един човешки живот съвсем ненужно, само за да си спечелите шпорите или звездичките, или каквато ви е мотивацията да се наврете тук. Попречих ви да усложните още повече една и без това усложнена обстановка. Ако още веднъж направите същото, пак бих ви ударила.

Враждебният му поглед се местеше от един заложник към друг и най-накрая се спря на мексиканеца, който го беше нападнал.

— Не разбирам. Какво ви има, бе хора? — и кимна към Рони. — Той е врагът, не аз.

— Ние само се опитвахме да не допуснем това заплетено положение да свърши с катастрофа — обади се Док.

— Това ще стане само ако той се предаде и освободи заложниците. Политиката на Бюрото е да не преговаря.

— Вече го чухме от Калоуей — обясни Тийл.

— Ако Калоуей мисли, че съм мъртъв…

— Обясних му, че сте жив.

Агентът се озъби на Рони:

— Защо мислите, че ще ви повярва?

— Защото аз го потвърдих — намеси се Тийл.

Док, който отново се бе заел със Сабра, се обади:

— Трябва ми още един пакет памперси.

Едва ли бяха за бебето, мярна се през ума на Тийл. Катрин няма как да се е подмокрила толкова много. Само с един поглед разбра, че са нужни за Сабра.

— Рони, може ли да ида да взема още памперси?

— Какво става? Нещо с бебето ли?

— То е добре, но Сабра кърви.

— О, Божичко!

— Може ли да ида за памперсите?

— Да, разбира се — каза той разсеяно.

— Ама и ти си един герой, Дейвисън — обади се злобно Кейн. — За да си спасиш кожата, ще оставиш приятелката си и бебето си да умрат. Да, бе, наистина се иска голяма смелост, за да оставиш една жена да умре от загуба на кръв.

— Тоя мексиканец що не ти залепи устата с нещо, дето не се отлепя — изръмжа Дона. — Нещо много взе да знаеш, бе, ченге.

— Тук си права, Дона — обади се Гладис. После подхвърли към Кейн: — Отвратително е за казване.

— Добре, млъкнете всички! — викна Рони.

Всички замълчаха, само двамата мексиканци продължиха да си шепнат.

Тийл се върна бързо при Док с пакета памперси. Разкъса го, извади един и го подложи под хълбоците на Сабра.

— Как се сетихте за това?

— Подложките много бързо се просмукват с кръв. Памперсите имат найлонов слой отдолу.

Говореха полугласно. Не искаха да плашат момичето, нито пък да тревожат още повече Рони, който гледаше часовника на стената. Дългата му минутна стрелка се движеше ужасяващо бавно.

Док седна край Сабра и взе ръката й.

— Все още кървиш малко повече, отколкото бих искал — стрелна с очи Тийл, която бе положила успокоително ръка на рамото й. — Сега няма повод за тревога. Док просто мисли в перспектива. Не иска нещата да станат толкова лоши, че да не могат да се оправят.

— Точно така.

Той се наведе още повече към нея и каза меко:

— Помисли си пак — не искаш ли да идеш в болница?

— Не!

Той я помоли:

— Преди да кажеш „не“, моля те, изслушай ме за минута.

— Моля те, Сабра. Нека Док да обясни.

Момичето погледна отново изпитателно към Док.

— Мисля не само за тебе и бебето, но и за Рони — каза той. — Колкото по-скоро свърши тая работа, толкова по-добре ще е за него.

— Татко ще го убие.

— Няма. Не и ако ти и Катрин сте живи и здрави.

Очите й се напълниха със сълзи.

— Вие не разбирате. Той само така казва, че иска да ни види в безопасност. Вчера, като му казахме за бебето, се закани да го убие. Каза, че ако можел, щял веднага да го изтръгне от мене и да го удуши с голи ръце. Виждате колко мрази Рони, как не може да понесе, че съм с него.

Тийл въздъхна. Никога не беше чувала ласкави думи за Ръсел Денди, но това доказателство за жестокостта му я потресе. Как може човек да е толкова безсърдечен? Док стисна устни.

— Такъв е баща ми — продължаваше Сабра. — Мрази да му се противоречи. Никога няма да ни прости, че сме се изправили срещу волята му. Ще прати Рони до живот в затвора и ще направи така, че никога повече да не видя бебето си. Не ме интересува какво ще направи с мене. Ако не мога да съм с тях, няма значение какво ще стане с мене.

Тя отпусна глава и притисна бузата си до новороденото. Нежният мъх по главичката на бебето попи сълзите, които се стичаха от очите й.

— И двамата бяхте много добри с мене. Наистина. Не ми се иска да ви разочаровам. Но няма да ме накарате да си променя решението. Ако не ни пуснат с Рони да си вървим и татко не обещае, че ще ни остави на мира, аз не мърдам оттук. Освен това, Док, на вас вярвам повече, отколкото бих вярвала, на който и да е лекар в болница, където татко може да ме прати.

Док изтри изпотеното си чело с опакото на дланта и въздъхна. Погледна косо към Тийл, но тя примирено вдигна рамене.

— Добре — каза той колебливо. — Ще направя каквото мога.

— Не се съмнявам — трепна Сабра. — Наистина ли съм зле?

— Не мога нищо да направя за кървенето от разкъсаното. Но за вагиналния кръвоизлив… Помниш ли, че ти казах да си почиваш, защото ще искам нещо от тебе?

— Ъхъ.

— Е, искам да накърмиш Катрин.

Момичето погледна смаяно към Тийл.

— Кърменето ще накара матката да се свие и да намали кървенето — обясни й тя.

Док се усмихна на Сабра.

— Готова ли си да опиташ?

— Май че да — отвърна тя, макар да изглеждаше несигурна и смутена.

— Ще ти помогна — Тийл взе ножиците и ги избърса добре. — Налага се да срежа роклята ти на рамото. Можем после да защипем презрамката, така няма да става нужда да се събличаш.

— Добре, добре.

Изглеждаше облекчена, че може да възложи на Тийл да вземе решение вместо нея.

— Дами, ще ви оставя за малко насаме. Ъ-ъ… мис… ъ-ъ… Тийл?

Док я помоли с жест да стане и двамата започнаха да се консултират.

— Знаете ли нещо по този въпрос?

— Нищо. Майка ми е спряла да ме кърми, когато съм била на три месеца. Нищо не помня.

Той се усмихна изтощено.

— Искам да кажа, друго, освен сученето.

— Разбрах какво искате да кажете. Пошегувах се. Но наистина нищо не знам.

— Добре, от вас трите май Катрин най-бързо ще се научи. Наместете я в удобно положение и тя ще действа инстинктивно. Поне така се надявам. По няколко минути на всяка гърда.

— Добре — каза Тийл и кимна утвърдително. Коленичи до Сабра и сряза презрамката на деколтираната й рокля.

— Най-добре ще е отсега нататък да носиш дрехи, които се закопчават отпред. Или нещо широко, за да може да го вдигнеш и да пъхнеш отдолу Катрин. Веднъж, при един дълъг полет до Лос Анжелис, седях до една майка с бебе. Тя кърмеше бебето през целия път, но само аз го разбрах, и то, защото седях точно до нея. През цялото време беше напълно завита.

Тя бъбреше нарочно, за да разсее Сабра и да намали неловкостта й. Когато разши тегела, Тийл свали едната презрамка на роклята.

— Сега смъкни презрамката на сутиена и избутай надолу чашката. Дай да държа Катрин — Сабра се огледа неуверено. — Никой не може да те види — увери я Тийл.

— Знам. Но ми е неудобно.

— Разбирам, сигурно е така.

Когато Сабра се приготви, Тийл й подаде Катрин. Новороденото издаваше тихи, хленчещи звуци, но когато почувства пухкавата гръд на Сабра до бузата си, то започна да търси зърното с уста. Намери го, опита се да засуче, но не можа. След няколко безуспешни опита бебето заплака. Замаха с малките си юмручета, а лицето му почервеня.

— Наред ли е всичко? — запита Док.

— Да — излъга Тийл.

Сабра изхлипа отчаяно:

— Не го правя както трябва. Какво бъркам?

— Нищо, скъпа, нищо — утеши я Тийл. — Катрин не знае как се става бебе, както ти не знаеш как се става майка. Двете заедно се учите и това е прекрасно. Но аз съм чувала, че бебето усеща тревогата на майката. Колкото си по-спокойна, толкова по-лесно ще стане. Поеми си дълбоко дъх няколко пъти и после опитай пак.

Вторият опит не беше по-успешен от първия.

— Знаеш ли какво? Мисля, че е, защото си легнала — забеляза Тийл. — Неудобно е и за тебе, и за нея. Ще можеш ли да се надигнеш?

— Не мога. Долу ме боли ужасно.

— Ами ако Док ти подпира гърба? Това ще намали налягането долу и ще можеш по-удобно да гушнеш Катрин.

— Той ще ме види — възрази тя шепнешком.

— Ще направя така, че да не те вижда. Почакай. Сега се връщам.

Беше забелязала купчина сувенирни тениски. Преди Рони да успее да запита какво прави, тя стигна до нея и взе една тениска. Забеляза, че е прашна, но нямаше друг избор. Връщайки се, грабна и още една.

Когато се върна с тениските, Катрин ревеше с пълен глас. Всички други в магазина пазеха почтително мълчание. Тийл разстла една от огромните тениски над майката и бебето.

— Ето така. Той няма да види нищо. Добре ли е?

— Добре е.

— Док?

Той дойде моментално.

— Да?

— Можете ли да идете зад гърба на Сабра и да я подпирате в кръста, както аз направих при раждането?

— Разбира се.

Той коленичи зад нея и й помогна да се надигне.

— Сега само се облегни на мене. Хайде, отпусни се, Сабра. Ето така. Удобно ли ти е?

— Да, добре съм. Благодаря.

Тийл надигна ъгъла на тениската, точно колкото да надникне. Катрин беше спряла да плаче и отново търсеше по инстинкт.

— Помогни й, Сабра — напъти я приятелски Тийл.

И Сабра действаше инстинктивно. С малко маневриране и нагласяне бебето се впи плътно в зърното и започна здравата да суче.

Сабра се засмя радостно. Засмя се и Тийл. Тя пусна ъгъла на тениската и се усмихна на Док.

— Май всичко е наред.

— Двете са майсторки — похвалата на Тийл предизвика усмивка на бледите устни на Сабра.

Тийл запита:

— Беше ли решила да кърмиш?

— Наистина не бях мислила за това. Ужасно се тревожех някой да не разбере, че съм бременна, и не можех да мисля за нищо друго.

— Можеш да опиташ, а ако видиш, че не върви, ще минеш на биберон. Няма нищо неудобно в храненето с биберон.

— Но аз съм чувала, че кърменето е по-полезно за децата.

— И аз така съм чувала.

— Нямате ли деца?

— Не.

— Омъжена ли сте?

Сабра май беше забравила, че Док е тук. Беше се облегнала на него и сигурно го усещаше като някаква мебел. Но Тийл беше с лице към него и съвсем ясно съзнаваше, че той чува всяка тяхна дума.

— Не. Не съм.

— Била ли сте омъжена?

Тя се поколеба кратко и отвърна:

— Преди години. За кратко.

— И какво стана?

Сиво-зелените очи не трепнаха.

— Ами… тръгнахме по различни пътища.

— О… Неприятно.

— Да, така беше.

— На колко години бяхте тогава?

— Млада.

— Сега на колко сте?

Тийл се засмя нервно.

— Преди месец навърших трийсет и три.

— По-добре побързайте и си намерете някой друг. Тоест, ако искате да имате семейство.

— Говориш като майка ми.

— Искате ли?

— Какво?

— Да имате друг съпруг и деца?

— Някой ден. Възможно е. Бях ужасно заета да градя кариера.

— Може да родите и без да се омъжвате.

— Мислила съм за това, но не съм сигурна, че искам такова нещо за детето си. Още не съм решила.

— Не мога да си представя да не искате семейство — каза момичето и се усмихна ласкаво на Катрин. — Ние с Рони само за това си говорим. Искаме да имаме голяма къща в провинцията. И много деца. Аз съм единствено дете. Рони има по-малък полубрат, разликата им е дванайсет години. Искаме да имаме голямо семейство.

— Чудесно сте го намислили.

Док даде лек знак на Тийл, че е време бебето да суче от другата гърда. Тийл помогна на Сабра и скоро Катрин блажено засука от другата страна.

Тогава момичето ги изненада — обърна глава назад и запита:

— Ами вие, Док?

— Какво аз?

— Вие женен ли сте?

— Жена ми почина преди три години.

Лицето на Сабра стана тъжно.

— О, много съжалявам.

— Тя как почина? Ако нямате нищо против да попитам.

Той й разказа за болестта на жена си, без да споменава за конфликта, последвал оттеглянето му.

— Деца имате ли?

— За съжаление, не. Тъкмо бяхме започнали да говорим за това, когато тя се разболя. И тя като мис Маккой си имаше кариера. Беше микробиоложка.

— О, сигурно е била добра.

— Фактически беше блестяща — той се усмихна, макар че Сабра не можеш да го види. — Много по-добра от мене.

— Сигурно много сте се обичали.

Усмивката му постепенно угасна. Сабра не можеше да предположи, но Тийл го знаеше много добре — неговият брак не беше безупречен и безоблачен. При разследването на обстоятелствата около смъртта на Шари Стануик се разбра, че е имала извънбрачна връзка. Брадли Стануик бе узнал за изневярата на жена си и великодушно бе приел своя дял от вината. Графикът му беше препълнен и често му се налагаше да се връща късно и да отсъства от дома.

Двамата обаче се обичаха и бяха поели ангажимента да спасят брака си. Ходеха на брачни консултации и планираха отново да живеят заедно, когато й поставиха диагноза злокачествен тумор. Болестта й на практика ги сближи. Поне така твърдеше той пред обвинителите си.

Тийл виждаше, че дори след всичките тези години споменът за изневярата на жена му още го боли.

Когато осъзна, че Тийл го наблюдава, той свали замисленото изражение от лицето си.

— Достатъчно засега — каза малко по-рязко, отколкото навярно бе искал.

— Тя така и така спря да суче — обади се Сабра. — Май е заспала.

Докато Сабра оправяше дрехите си, Тийл взе бебето и го препови. Док отпусна момичето да легне, после провери подложените памперси.

— По-добре е. Слава Богу.

Тийл гушна бебето, целуна го леко по главичката и го върна на майката.

Телефонът иззвъня. Беше минал един час.

Всички се напрегнаха. Отдавна очакваният телефонен звън ги стресна, защото ги подсещаше за несигурното им бъдеще. Сега развръзката се бе приближила и никой не бързаше да чуе какво ще отговори Калоуей на искането на Рони. Особено самият Рони, който беше по-изнервен от всички.

Той погледна към Сабра и се опита да се усмихне, но не можа да задържи усмивката.

— Сигурна ли си. Сабра?

— Да, Рони — тя говореше тихо, но решително и с достойнство. — Абсолютно сигурна съм.

Преди да вдигне слушалката, момчето изтри длан в крачолите на дънките си.

— Господин Калоуей?

И след миг извика:

— Татко!