Сандра Браун
Бягство (14)

Глава 14

Тийл стоя пред вратата на магазина цели деветдесет секунди, преди да чуе щракването на резето. Когато влезе вътре, Рони я изгледа изпитателно.

Тя побърза да разсее подозренията му.

— Не нося скрито оръжие, Рони.

— Какво каза Калоуей?

— Мисли. Каза, че трябва да се обади на няколко телефона.

— На кого? За какво?

— Струва ми се, че няма пълномощия да ти гарантира снизхождение.

Рони прехапа долната си устна, вече толкова изранена, че той бързо си пое дъх, сякаш бе докоснал отворена рана.

— Добре. Но вие защо се върнахте?

— За да ти кажа, че Катрин е в добри ръце — и му разказа за доктор Емили Гарет.

— Кажете на Сабра. Тя ще иска да знае.

Младата майка лежеше с полупритворени очи. Дишаше повърхностно. Тийл не беше сигурна дали я чува и разбира, но след като й описа лекарката, Сабра прошепна:

— Добра ли е?

— Много. Когато се срещнеш с нея, ще се увериш — Тийл погледна към Док, но той мереше кръвното на момичето, силно смръщил вежди, това изражение й беше познато.

— Има още един много добър лекар, който те чака отвън, за да се погрижи за тебе. Казва се доктор Джайлс. Нали не те е страх да летиш с хеликоптер?

— Летяла съм веднъж. С татко. Не беше страшно.

— Доктор Джайлс чака да те откара в болницата в Мидланд. Катрин ще се радва да те види, когато пристигнеш там. Сигурно ще е гладна.

Сабра се усмихна, после очите й се затвориха.

Без да са се уговаряли, Тийл и Док се оттеглиха на обичайните си места. Седнаха на пода, опрели гърбове на хладилника и изпънали крака пред себе си. Гледаха стрелката на часовника, която отброяваше трийсетте минути, отпуснати от Рони. Точно сега, помисли си Тийл, трябваше да чуе от Док онзи въпрос, който очакваше да й зададе.

— Защо се върнахте?

Беше се подготвила, че ще я запита, но въпреки това нямаше ясно оформен отговор.

Минаха няколко секунди. Забеляза, че по челюстта му е покарала брада, но навярно бяха минали поне двайсет и четири часа, откакто се беше бръснал за последно. Сега бръчиците около очите му личаха още по-ясно, несъмнен признак на умора. И неговите дрехи, също като нейните, бяха изцапани с кървави петна.

Кръвта съединява, осъзна тя. Не беше необходимо двама души да смесват собствената си кръв, за да се получи между тях необратима, почти мистична връзка. И кръвта на друг, трети човек можеше да ги свърже.

Спомни си за оцелелите от самолетни катастрофи, сблъсквания на влакове, природни бедствия и терористични нападения, които завързваха трайни приятелства, дължащи се на съвместно преживяната травма. Ветераните от някоя война говореха помежду си на език, неразбираем за другите, които не са били заедно с тях и не са преживели подобни ужаси. Кръвопролитието в Оклахома сити, престрелките в гимназиите и други нежелателни събития превръщаха чуждите един на друг дотогава хора в толкова близки, че възникналата връзка изглеждаше вечна.

Оцелелите стъпваха по земя, различна от земята, по която стъпват останалите. Връзката между тях беше неповторима и уникална, понякога зле разбрана, но почти винаги непонятна за хората, не преживели подобен ужас.

Тийл толкова се забави с отговора, че Док повтори въпроса:

— Защо се върнахте?

— Заради Сабра — отвърна тя. — Само аз останах тук от жените. Помислих, че може да има нужда от мене. И…

Той сви колене, подпря лакти на тях и я погледна, чакайки търпеливо да довърши изречението.

— И не обичам, като започна нещо, да не го довърша. Бях тук, когато всичко започна, и имам намерение да съм тук, докато свърши.

Не беше обаче толкова просто. Причината да се върне беше по-сложна, но тя нямаше как да обясни на Док многопластовите си мотиви, защото дори на нея не й бяха напълно ясни. Защо не стоеше там навън, да предава на живо, възползвайки се от уникалния шанс, че е била участник в събитията? Защо не правеше магнетофонен запис като допълнение към драматичните кадри, заснети от Кип?

— Какво правехте тук?

Въпросът на Док я изтръгна от мислите й.

— В Рохо Флетс ли? — тя се засмя. — Бях тръгнала на почивка — разказа как на път за Ню Мексико чула по радиото в колата си за предполагаемото отвличане. — Звъннах на Гъли и той ми каза да интервюирам Коул Дейвисън. Докато шофирах към Хера, изгубих пътя. Спрях тук и звъннах да искам указания от Гъли.

— С него ли говорехте, когато влязох?

Тийл го изгледа с изпитателно изражение. Той леко мръдна рамо.

— Забелязах ви при телефона.

— Така ли? О! — очите им се срещнаха и тя с усилие откъсна поглед от неговия. — Във всеки случай, като свърших с разговора, си купих нещо за хапване из пътя и тогава… тогава влязоха Рони и Сабра.

— Това си е цяла история.

— Не можех да повярвам на късмета си — тя се усмихна кисело. — Внимавайте какво си пожелавате.

— Внимавам.

Плеснаха длани в знак на разбирателство и той добави:

— Сега вече внимавам.

Тя го погледна очаквателно, давайки му възможност или да продължи да говори по темата, или изобщо да замълчи. Той явно почувства скрития натиск в нейното мълчание, както тя бе усетила това преди малко, и изправи рамене, сякаш свличаше от гърба си товар от тежки мисли.

— Когато узнах за връзката на Шари, ми се искаше тя да… — запъна се и поде отново. — Бях така вбесен, че исках тя да…

— Да страда.

— Да.

Дългата въздишка, която придружи тази дума, показваше колко е облекчен, че най-накрая е изтръгнал това признание от гърдите си. Трудно беше за човек като него, който всеки ден се намесва в борбата между живота и смъртта, да признае каквото и да било. За да има смелостта и упорството да се бори срещу такъв като че ли всемогъщ враг като рака, явно в манталитета на доктор Брадли Стануик присъстваше немалка доза от комплекса на боговете. Уязвимостта и проявите на слабост бяха несъвместими с тази черта от неговия характер. Не, нещо повече от несъвместими. Нетърпими.

Тийл беше поласкана от това, че той бе изповядал пред нея една своя слабост, че беше показал, макар и за миг човешки черти. Предполагаше, че екстремните ситуации провокират това. Като при предсмъртна изповед. Навярно бе сметнал, че това е последният му шанс да се отърси от товара на вината, която си приписваше, за смъртоносната болест на жена си.

— Ракът не е бил наказание за изневярата й — възрази тя разпалено. — Със сигурност това не е било реванш за вас.

— Знам. Знам го с разума си. Но когато мъките й станаха непоносими — повярвайте ми, беше жив ад, — точно така си помислих. Че подсъзнателно съм искам това да й се случи.

— Значи сега се самонаказвате с това заточение, което сте си наложили, с това, че сте изоставили професията си?

— А вие не се ли самонаказвате? — върна й го той.

— Какво?

— Не се ли самонаказвате, защото съпругът ви е бил убит? Работите за двама, за да възмездите на индустрията загубата от неговата смърт.

— Това е смешно!

— Така ли?

— Да. Работя усилено, защото го обичам.

— Но никога няма да наваксате достатъчно, нали?

Сърдитото възражение замря на устните й. Никога не се бе замисляла какво подклажда амбицията й. Никога не си беше позволила да се замисли. Но сега, изправена пред тази хипотеза, трябваше да признае, че в нея има основание. Винаги е била амбициозна. Беше родена работохоличка, винаги беше давала повече, отколкото се изискваше от нея.

Но не и толкова, колкото в последните години. Преследваше настоятелно целите си и трудно приемаше очевидните неуспехи. Работеше и изключваше всичко останало. Кариерата не засенчваше останалите части от живота й — тя беше нейният живот. Беше някакво лудо, странно желание да се самонаказва заради онези изпуснати думи, казани в прилив на гняв. Вината ли беше нейният двигател?

Двамата замълчаха, всеки потънал в собствените си смущаващи мисли, борейки се с личните демони, чието съществувание бяха принудени да признаят.

— Къде в Ню Мексико?

— Какво? — извърна се Тийл към него. — А, накъде бях тръгнала ли? За Ейнджъл файър.

— Чувал съм. Но не съм ходил.

— Планински въздух и кристални потоци. Трепетликови горички. Сега сигурно са зелени, не златисти, но съм чувала, че и така са красиви.

— Чували сте? Не сте ли били там?

Тя поклати отрицателно глава.

— Един приятел ми нае виличка за една седмица.

— Сега щяхте вече да сте там, да си почивате. Колко лошо, че се обадихте първо на Гъли.

— Не знам, Док — тя погледна към Сабра, после към него. Втренчено. Вгледа се във всяка отсянка по набразденото му от бръчки лице. Потопи се в дълбината на очите му. — За нищо на света не бих пропуснала това.

Едва се сдържаше да не го докосне. Устоя на подтика, но не свали очи от неговите. Гледаха се дълго, докато усети как сърцето й започва да бие силно в гърдите и сетивата й го попиват без остатък.

Когато телефонът звънна, тя подскочи. Изправи се неуверено, Док я последва.

Рони грабна слушалката.

— Господин Калоуей?

Остана заслушан цяла вечност, така поне се стори на Тийл. Тя отново потисна желанието да докосне Док. Искаше да хване ръката му и да я стисне силно, както правят хората в очакване на вест, която ще промени живота им.

Накрая Рони се обърна към тях и притисна слушалката до гърдите си.

— Калоуей казва, че е уговорил окръжния прокурор на Тарант Каунти, или както там се казва, плюс съдия, самият той и четиримата родители да се съберат и да оправят цялата работа. Казва, че ако си призная, че съм нарушил законите, и отида на психотерапевт, ще ме осъдят условно и няма да вляза в затвора. Може би.

Тийл едва не припадна от облекчение. От гърлото й се откъсна лек смях:

— Това е чудесно!

— Сделката е добра, Рони. На твое място щях веднага да приема — каза Док.

— Сабра, ти съгласна ли си?

Тя не отговори. Док едва не събори на земята Тийл, минавайки покрай нея, и коленичи до момичето.

— Тя е в безсъзнание.

— О, господи — извика Рони. — Мъртва ли е?

— Не, но трябва да получи помощ, синко. И то незабавно.

Тийл остави Сабра на грижите на Док и се приближи към Рони. Страхуваше се, че той в отчаянието си може да насочи дулото на пистолета към себе си.

— Кажи на Калоуей, че приемаш условията му. Аз ще ги освободя — и тя посочи Кейн Хуан и Втори.

Рони гледаше втренчено как Док вдига Сабра. Дрехите му моментално се напоиха с кръв.

— О, Господи, Божичко! Какво направих?

— После ще се каеш, Рони — каза сурово Док. — Кажи на Калоуей, че излизаме.

Обезумелият младеж заговори несвързано в слушалката. Тийл бързо взе ножиците, които бяха ползвали с Док, и коленичи до Кейн. Преряза лентата, която стягаше глезените му.

— А ръцете?

С мъка обръщаше езика си. Навярно имаше двойно мозъчно сътресение.

— Когато излезете навън.

Още не беше убедена, че няма пак да пробва някой геройски жест.

Очите му се свиха на цепки.

— Много сте загазили, госпожо.

— По навик — отряза го Тийл и отиде при мексиканците.

Хуан стоически понасяше болката в ранения крак, но тя усещаше гнева, който лъхаше от него като горещи вълни от пещ. Застанала възможно най-далече, тя преряза лентата около глезените му. Не беше лесно. Върн доста се бе постарал.

По-неприятен й беше другият, когото беше кръстила Втори. Тъмните му очи пробягваха по нея с явно зложелателство и нарочно неприкриван сексуален намек, от който й се прищяваше да се пъхне под горещ душ.

След като свърши с тази тегоба, тя каза:

— Док, излезте пръв.

Подкани го с жест към изхода.

— Нали, Рони?

— Да, да, Док. Занесете Сабра при някого, който да й помогне.

Тийл отвори вратата и я задържа. Сабра беше се отпуснала като парцалена кукла в ръцете му. Изглеждаше мъртва. Рони докосна нежно косата и бузата й. Когато тя не реагира, той изстена.

— Не се отчайвай, Рони, тя е жива — увери го Док. — Ще се оправи.

— Доктор Джайлс — каза Тийл, когато Док мина край нея.

— Добре, запомних.

И той се затича с все сила през паркинга, притискайки към себе си изпадналото в безсъзнание момиче.

— Сега сте вие — каза Рони на Тийл.

Тя поклати отрицателно глава.

— Оставам с тебе. Ще излезем заедно.

— Не им ли вярвате? — запита той с изтънял от уплаха глас. — Мислите, че Калоуей ще се опита да направи нещо, така ли?

— Не вярвам на тях — и тя завъртя глава назад към тримата останали заложници. — Нека те да излязат първи.

Той се позамисли.

— Добре. Вие, Кейн. Вървете.

Претърпелият поражение агент на ФБР изкуцука покрай тях. Понеже ръцете му още бяха вързани, Тийл пак задържа вратата. Ударът по гордостта му го беше наранил доста по-сериозно от двата удара по главата. Без съмнение се ужасяваше от перспективата да застане лице в лице с останалите агенти, особено с Калоуей.

Рони изчака, докато тълпата медицински персонал и полицаи погълна Кейн и чак след това махна на Хуан и Втори, посочвайки им вратата:

— Вие сте наред.

След като два пъти се бяха опитали да избягат, сега като че ли не им се искаше да излизат. Все пак тръгнаха напред, шепнейки си на испански.

— Хайде — каза Тийл и нетърпеливо ги побутна към вратата.

Тревожеше се какво става със Сабра.

Най-напред, силно накуцвайки, излезе Хуан. Застана на прага и зашари с очи по паркинга. Втори го следваше буквално по петите, забеляза Тийл, сякаш за да го използва за прикритие. Двамата минаха през вратата.

Тийл се беше обърнала към Рони, когато витрината на магазина внезапно се обля в ярка светлина. Хората от отряда за бързо реагиране като черни бръмбари наизскачаха от всевъзможни места. Учуди се на големия им брой. Не беше видяла и една трета от тях, когато преди малко бе излязла, за да говори с Калоуей.

Рони изруга и клекна зад щанда. Тийл изпищя, но не от страх, а от обида. Беше прекалено вбесена, за да се уплаши.

Странно, но „тактиците“ обкръжиха Хуан и Втори и им наредиха да легнат с лице към земята. Раненият Хуан нямаше друг избор и се подчини. Буквално се строполи.

Без да обръща внимание на командите, Втори хукна да бяга, но беше почти веднага спънат и съборен. Всичко свърши, преди Тийл да разбере какво става. Сложиха белезници на двамата и ги поведоха.

Светлините изгаснаха също така внезапно, както бяха светнали.

— Рони? — чу се някакъв мегафон. — Рони? Мис Маккой? — беше Калоуей. — Не се плашете. Бяхте в компанията на двама особено опасни мъже. Видяхме ги на записа и ги разпознахме. Издирват ги и тук, и в Мексико. Затова толкова искаха да избягат, сега обаче са обезвредени. Вече можете спокойно да излезете.

Вместо да се успокои от тази вест, Тийл още повече се вбеси. Как посмяха да не я предупредят за потенциалната опасност! Но сега не можеше да си излее гнева. По-късно щеше да се разправя с Калоуей и компания.

Стегна се колкото можа и каза на Рони:

— Чу ги. Всичко е наред. Светлините и отрядът за бързо реагиране не са имали нищо общо с тебе. Хайде да излизаме.

Той още изглеждаше уплашен и несигурен. Във всеки случай, не можеше да мръдне иззад щанда.

„Божичко, не позволявай да допусна смъртоносна грешка“, помоли се Тийл. Не биваше да го подтиква прекалено много, но трябваше да го подбутне достатъчно силно, за да го накара да се раздвижи.

— Мисля, че сега ще е най-добре да оставиш пистолетите тук, нали? Сложи ги ей там на щанда. После можеш да излезеш с вдигнати ръце и те ще видят, че искрено искаш работите да се оправят — той не помръдна. — Нали така?

Момчето изглеждаше уморено, изчерпано, победено. „Не, не победено“, поправи се тя. Ако погледнеше на това като на поражение, можеше и да не пожелае да излезе. Можеше да предпочете по-лесния — според него — изход.

— Постъпи изключително смело, Рони — започна тя. — Като се изправи срещу Ръсел Денди. И срещу ФБР. Ти спечели. Вие двамата със Сабра искахте само да ви изслушат, някой да ви чуе и да постъпи честно с вас. И ти ги накара да се съгласят да го направят. Това е голямо постижение.

Рони отправи блуждаещ поглед към нея. Тя му се усмихна, надявайки се усмивката й да не е такава превзета и вдървена, каквато я чувстваше… каквато беше в действителност.

— Остави оръжията и да вървим. Ще ти държа ръката, ако искаш.

— Не. Не. Сам ще изляза.

Той остави двата пистолета на щанда и изтри влажните си длани в крачолите на дънките. Тийл изпусна дълго сдържания си дъх.

— Вървете. Аз ви следвам.

Тя се поколеба, помисли за пистолетите, които още бяха в неговия обсег. Да не би привидната му любезност да беше трик?

— Добре. Тръгвам. Идваш, нали?

Той облиза изранените си устни.

— Да.

Тя се обърна нервно към вратата, отвори я и излезе навън. Небето вече не беше черно, а тъмносиво и на неговия фон се очертаваха силуетите на колите и хората. Въздухът вече беше горещ и сух. Духаше лек ветрец и песъчинките, които носеше, драснаха по кожата й.

Тя направи няколко стъпки и се обърна назад. Рони стоеше, хванал дръжката на вратата, готов да я отвори и да излезе. Не видя оръжие в ръцете му. Не прави нищо опасно сега, Рони. Свободен си.

Различи пред себе си Калоуей, господин Дейвисън, Гъли, шериф Монтес.

И Док. Беше там. Стоеше малко настрани от останалите. Висок. Широкоплещест. С развявана от вятъра коса.

С ъгълчето на окото си тя зърна как хората от отряда за бързо реагиране натикват Втори в една каравана под строга охрана. Затръшнаха вратата и караваната потегли със свистене на гуми. Хуан седеше настрана, на носилка, също под стража, и получаваше медицинска помощ.

Тийл го погледна, отмести очи и изведнъж спря, поразена от две неща. Той започна да се бори с фелдшерите, които се опитваха да вкарат иглата на системата във вената на окованата му в белезници ръка. Замята се като луд в усмирителна риза, въртеше тяло, глава и ръце. Устата му се мърдаше, произнасяше някакви думи и тя се зачуди защо всичко това й се вижда странно.

После разбра, че думите, които излизат от устата му, са на английски.

Но той не говори английски, помисли си тя глупаво. Само испански.

Мъжът крещеше с цяло гърло напълно неразбираеми фрази:

— Той има пушка! Там! Някой! О, Господи, не!

Тийл разбра какво казва секунда по-късно, когато Хуан скочи, оттласна се от бетона и излетя във въздуха. Засили се към мъжа, блъскайки го с рамо в гърдите, и го събори на земята.

Но не успя да попречи на Ръсел Денди да даде точен изстрел с ловната си пушка.

Тийл чу оглушителния гърмеж и се извърна. Видя как вратата на магазина изсипва дъжд от стъкла върху Рони, който се свличаше долу по очи. После не можеше да си спомни дали тогава е изпищяла или не. Не си спомняше и как се е спуснала с всички сили назад към магазина или как е рухнала на земята върху колене и длани, без да обръща внимание на стъклата.

Спомняше си само как чу Хуан да крещи в самозащита: „Мартинес, агент на хазната под прикритие! Мартинес, агент на хазната, работещ под прикритие!“