Сандра Браун
Бягство (13)

Глава 13

— Защо не вдигат телефона?

Характерното мучене на Денди се бе превърнало в изтънял отчаян гласец. Събитията от последните часове го бяха извадили от кожата.

Изстрелите хвърлиха в паника всички в караваната. Коул Дейвисън изтича навън, но след миг се върна и се развика на Калоуей, защото видя разгръщащите се отряди за бързо реагиране.

— Вие обещахте! Казахте, че Рони няма да пострада! Ако му оказвате натиск, ако усети, че го затваряте в обръч, може… може да направи нещо като онова, което беше направил.

— Успокойте се, господин Дейвисън. Вземам такива предпазни мерки, каквито намеря за добре — Калоуей задържа слушалката до ухото си, но в магазина никой не вдигна. — Някой може ли да види нещо?

— Има движение — подвикна един от агентите. Говореше по микрофона, свързан със слушалките му, с друг агент отвън, който гледаше с бинокъл. — Не мога да разбера кой какво прави.

— Дръжте ме в течение.

— Да, сър. Ще кажете ли на момчето за Хуерта?

— Кой е тоя? — заинтересува се Денди.

— Луис Хуерта. Обявен за национално издирване — Калоуей заговори на другия агент. — Не, няма да им казваме. Това може да подплаши всички, включително и Хуерта. Нямате представа на какво е способен.

Чуха гласа на Рони в слушалката:

— Не сега, имаме работа!

Калоуей изруга цветисто, когато чу „свободно“ вместо подплашения глас на Рони. Веднага започна пак да набира номера.

— Единият мексиканец е обявен за национално издирване? — тревогата на Коул Дейвисън растеше с всяка секунда. — За какво? Какво е направил?

— Прекарва нелегално мексиканци през границата, обещава им работни визи и добре платена работа, после ги продава в робство. Миналото лято граничните патрули му бяха влезли в дирите. Хуерта и двама от помощниците му, като разбрали, че има шанс да ги хванат, изоставили камиона в пустинята в Ню Мексико и избягали като последните подлеци, каквито са си. Изпуснаха ги.

Намериха караваната след три дни. Вътре имало заключени четиридесет и пет души — мъже, жени и деца. Горещо като в ада. В четиридесет и пет окръга издирват Хуерта за убийства и други престъпления.

Повече от година се криеше някъде в Мексико. Тамошните власти ни сътрудничат и го търсят също толкова усилено, колкото и ние, но той е потайно копеле. Само едно може да го изкара от дупката му. Пари. Много пари — Така че щом се е появил тук, сигурно някъде наблизо има конвой от хора, които чакат да бъдат продадени.

Дейвисън изглеждаше готов на всичко.

— Кой е онзи с него?

— Най-вероятно негов бодигард. Те са опасни, безскрупулни мъже, търговци на хора. Но е твърде странно, че не са въоръжени. Или ако са, защо досега не са се измъкнали оттам със стрелба?

Денди дишаше шумно, издавайки някакви звуци, подобни на стонове.

— Слушайте, Калоуей. Аз размислих.

Калоуей държеше слушалката до ухото си, но насочи вниманието си към Ръсел Денди. Подозираше, че Денди е пиян. Цялата вечер надигаше шишето. Изглеждаше много разтревожен, сякаш всеки момент щеше да загуби контрол над емоциите си. Вече не беше онзи непоносим свадливец.

— Слушам ви, господин Денди.

— Само ги изведете оттам живи и здрави. Това е важното сега. Кажете на Сабра, че може да задържи бебето. Няма да се меся. Този запис на дъщеря ми… — той изтри навлажнените си очи с опакото на дланта. — Развълнува ме. Сега нищо друго няма значение. Просто искам да видя дъщеря си изведена оттам в безопасност.

— Това е и моята цел, господин Денди — увери го Калоуей.

— Съгласете се с всички искания на момчето.

— Ще уговоря с него възможно най-доброто решение. Но първо искам да го накарам да поговори с мене.

 

 

Телефонът продължи да звъни.

— Рони?

Младежът не разбра, че Док държи пистолет. Явно в цялата бъркотия беше забравил за засекретеното оръжие на Кейн. Док вдигна ръка и като видя дулото, младежът отстъпи назад. Дона изпищя в паника и веднага притисна ръце към устата си.

Док обаче хвана късата цев и подаде оръжието с дръжката напред на Рони.

— Виждаш колко много вярвам, че ще вземеш правилното решение.

Ужасно млад, несигурен и уязвим, Рони пое пистолета и го напъха в колана на дънките си.

— Вече знаете какво е решението ми, Док.

— Самоубийство? Това не е решение. Така се измъкват страхливците.

Момчето премига, изненадано от грубия език, но това успя да разколебае решителността му, каквото, предположи Тийл, явно беше намерението на Док.

— Не искам да говоря за това. Със Сабра сме го решили.

— Вдигни телефона — подкани го Док със спокоен, убеждаващ глас. — Кажи им какво се случи. Те не знаят какво става тук, но може би си мислят най-лошото. Разсей страховете им, Рони. Иначе всеки момент някой отряд за бързо реагиране може да се изтърси тук и няма да се размине без рани, а може би и смърт.

— Какъв отряд за бързо реагиране? Лъжете ме.

— Допускаш, че ще те излъжа, след като съм ти дал зареден пистолет? Едва ли. Видях въоръжени хора да заемат позиции, докато ти връзваше ония мексиканци. Отрядите за бързо реагиране са тук отвън и само чакат сигнал от Калоуей. Не му давай повод да ги задейства.

Рони хвърли нервен поглед към витрината, но не можа да види нищо, освен гъмжилото от коли, струпани наоколо, които задръстваха магистралата.

— Нека аз да вдигна телефона, Рони — предложи Тийл, решавайки да се възползва от нерешителността му. — Нека да чуя какво имат да кажат по повод записа. Реакцията им може да е доста положителна. Може би се обаждат, за да ти кажат, че приемат условията ти.

— Добре — измънка той и й даде знак да вдигне слушалката.

Тийл с облекчение пресече кошмарния звън.

— Тийл е — каза тя, след като вдигна.

— Мис Маккой, кой стреля? Какво става там?

Настойчивостта на Калоуей показваше колко е разтревожен. Тя не искаше да го държи в напрежение и обясни възможно най-сбито защо беше изгърмял пистолетът на Кейн.

— За една-две минути беше напечено, но сега положението отново е под контрол. Двамата, които предизвикаха бъркотията, са обезвредени — каза тя, използвайки смекчения израз на Док.

— Говорите за двамата мексиканци?

— Точно така.

— Невредими ли са?

— Да, така е.

— А сега къде е пистолетът на агент Кейн?

— Док го даде на Рони.

— Моля?

— В знак на доверие, господин Калоуей — наблегна тя, защитавайки Док.

Агентът на ФБР изпусна една дълбока въздишка.

— Прекалено голямо доверие, мис Маккой.

— Това беше правилният ход. Ако бяхте тук, щяхте да разберете.

— Сигурно — каза той сухо.

Докато говореше с Калоуей, тя слушаше с едно ухо как Док продължава с опитите да убеди Рони да се предаде. Чу го да казва: „Сега си баща. Носиш отговорност за своето семейство. Положението на Сабра е критично и аз не мога да направя нищо повече за нея.“

Калоуей запита:

— Не се ли чувствате застрашена от него?

— Не, изобщо.

— Някой от заложниците в опасност ли е?

— В момента не. Но не мога да предвидя какво ще стане, ако онези с бронираните жилетки нападнат магазина.

— Нямам намерение да давам такава заповед.

— Тогава защо са тук? — той направи дълга пауза и Тийл, смутена, почувства съвсем ясно, че той прикрива нещо, нещо важно. — Господин Калоуей, ако има нещо, което трябва да знам…

— Променихме плана.

— Вдигате ръце и се оттегляте? — в този момент това беше най-искреното й желание.

Калоуей отмина шегата й.

— Видеозаписът си изигра ролята. Сигурно ще се радвате да научите, че постигна точно целта, която искахте. Господин Денди се развълнува от призива на дъщеря си и сега е готов да направи отстъпки. Иска всичко да приключи мирно и тихо. Всички го искаме. Рони в какво настроение е сега?

— Док се опитва да му въздейства.

— Как реагира?

— Според мене, благоприятно.

— Добре. Това е добре.

Гласът му прозвуча облекчено и Тийл отново си помисли, че федералният агент прикрива нещо, което би било по-добре тя да знае.

— Мислите ли, че ще се предаде безусловно?

— Той уточни условията, при които ще се предаде, господин Калоуей.

— Денди ще се съгласи на версията, че е било бягство, а не отвличане. Разбира се, другите обвинения остават.

— И трябва да им се позволи да задържат детето си.

— Самият Денди каза това преди няколко минути. Ако Дейвисън се съгласи на тези условия, има личната ми гаранция, че няма да се прилага сила.

— Ще предам съобщението и се връщам.

— Чакам ви.

Тя затвори. Рони и Док се обърнаха към нея, фактически всички слушаха напрегнато. Като че ли я бяха натоварили с ролята на посредника. Това не й харесваше особено много. Ами ако, въпреки добрите намерения на всички, се случи нещо ужасно и непоправимо? Ако това заплетено положение в крайна сметка завършеше с катастрофа, тя после цял живот щеше да се чувства отговорна за трагичната развръзка.

В последните няколко часа се бе получила промяна в приоритетите на Тийл. Изместването ставаше постепенно и до този миг тя не бе го осъзнала. Новинарската история бе отстъпила на заден план. В кой момент се бе превърнала в нещо второстепенно? Когато видя кръвта на Сабра по ръкавиците си? Или когато Хуан застрашаваше крехкия живот на бебето?

Сега хората, които правеха това събитие, бяха за нея по-важни от самото събитие. Вече не беше толкова важно да извлече от тази драма зашеметяваща история, достойна за журналистическа награда, която освен това да й осигури блестяща работа. Сега тя искаше да види едно разрешение, което да я зарадва, а не да я разстрои. Но ако се провали…

Не биваше да го допусне. Не и този път!

— Обвинението в отвличане отпадна — каза тя на Рони, който слушаше в очакване. — Ще трябва да отговаряш по другите криминални обвинения. Господин Денди се съгласи Сабра да запази бебето. Ако си съгласен с тези условия и се предадеш, лично господин Калоуей ти гарантира, че към тебе няма да се прилага сила.

— Сделката е добра, Рони — каза Док. — Приеми.

— Аз…

— Не, недей.

Сабра говореше с дрезгав шепот. Някак си бе успяла да стане. Облягаше се с цяло тяло на хладилника, за да се задържи права. Очите й бяха подути, нямаше капчица цвят по лицето. Изглеждаше така, сякаш си е сложила специален грим, за да изиграе ролята на човек, станал от гроба.

— Това е номер, Рони. Поредният номер на татко.

Док се втурна към нея и я подхвана.

— Не мисля така, Сабра. Баща ти реагира на посланието, което му прати със записа.

Тя се отпусна в ръцете на Док, но замъгленият й поглед търсеше Рони.

— Ако ме обичаш, не се съгласявай на това. Няма да изляза оттук, докато не съм сигурна, че винаги ще бъдем заедно.

— А какво ще стане с бебето ти, Сабра? — напомни й Тийл. — Помисли за него.

— Вие я вземете.

— Какво?

— Изнесете я навън. Дайте я на някого, който ще се погрижи за нея. Независимо какво ще стане с нас — с Рони и с мене, — за мене е важно да знам, че Катрин ще бъде добре.

Тийл погледна към Док с надежда да й подскаже нещо, но не можа нищо да прочете по лицето му. Изглеждаше също толкова безпомощен, колкото и тя.

— Това е — заяви твърдо Рони. — Това смятаме да направим. Ще ви пусна да изнесете Катрин навън. Но ние няма да излезем, докато не ни оставят да си идем. Свободни и без обвинения. Никакви компромиси.

— Те няма да се съгласят на това — каза отчаяна Тийл. — Искането ви е неразумно.

— Вие извършихте въоръжен грабеж — напомни Док. — Трябва да отговаряш за това, Рони. Но има смекчаващи вината обстоятелства и може би ще успееш да се измъкнеш от отговорност. Бягството е най-лошото, което можеш да направиш сега. С него няма нищо да разрешиш.

Тийл погледна към Док и се запита дали той самият следва собствения си съвет. Преди три години в подобни обстоятелства и него можеха да го посъветват нещо подобно. Той обаче не забеляза погледа й, защото се занимаваше с Рони, който оспорваше неговата гледна точка.

— Ние със Сабра се заклехме, че никога няма насила да ни разделят. Обещахме си, че каквото и да се случи, ще останем заедно. Говорим напълно сериозно.

— Баща ти…

— Няма да говоря за това — отсече младежът.

Той се обърна към Тийл и я помоли да изнесе Катрин навън и да предаде това съобщение.

— Ами другите? Ще ги освободиш ли?

Той погледна над рамото й към другите заложници.

— Двамата мексиканци — не, и този също — кимна към агент Кейн. Той беше дошъл в съзнание, но все още изглеждаше зашеметен от ритника на Хуан. — Старите и тя. Могат да си вървят.

Когато посочи към Дона, тя сключи костеливите си пръсти под брадичката.

— Благодаря ти, Господи.

— Аз не искам да си ходя — заяви Гладис, продължавайки да държи заспалото бебе. — Искам да видя какво ще стане.

— По-добре да направим както казва той — каза Върн и я потупа по рамото. — Можем да изчакаме останалите навън. — Той помогна на Гладис да стане от пода. — Преди да тръгнем, сигурен съм, че Сабра иска да каже „довиждане“ на Катрин.

Възрастната жена отнесе бебето при Сабра, която се опираше с цялата си тежест на Док.

— Да кажа ли на Калоуей за решението ви? — обърна се Тийл към Рони.

Той гледаше Сабра и бебето си.

— Половин час.

— Какво?

— Толкова време им давам, за да решат. Ако не ни оставят да си тръгнем след половин час, тогава… ще изпълним плана си — каза той с прегракнал глас.

— Рони, моля те.

— Това е, мис Маккой. Кажете им.

Калоуей вдигна слушалката още с първото иззвъняване.

— Излизам с бебето. Пратете медицински персонал да ни посрещне. Извеждам и трима от заложниците.

— Само трима?

— Трима.

— А останалите?

— Ще ви кажа, като изляза — и затвори. Когато се върна при Сабра, младата жена плачеше:

— Сбогом, скъпа Катрин. Хубавото ми момиченце. Мама те обича. Много те обича.

Беше се навела над бебето, притискаше се до него и го галеше. Целуна няколко пъти личицето на Катрин, сгуши се на гърдите на Док и заплака.

Тийл взе бебето от Гладис, която го държеше, защото Сабра нямаше сили. Отнесе Катрин при Рони. Когато младежът погледна детето, очите му се напълниха със сълзи. Долната му устна затрепери неудържимо. Опитваше се да бъде твърд, но не можеше.

Тийл го гледаше настойчиво.

— Не вярвам, че ще го направиш, Рони. Отказвам да повярвам, че ще… че можеш да натиснеш спусъка и да отнемеш живота на Сабра и собствения си живот.

Той предпочете да не отговори, само целуна бебето по челото.

— Сбогом, Катрин. Обичам те.

С рязко движение заобиколи щанда, за да освободи електрическата блокировка на вратата.

Тийл пропусна другите пред себе си. Преди да излезе, тя погледна през рамо към Док. Той беше положил Сабра пак на пода, но вдигна глава, сякаш подканен от погледа на Тийл. Очите им се срещнаха за част от секундата, но тя беше достатъчна.

После Тийл мина през отворената врата и чу как резето щракна зад гърба й.

 

 

Медицинските екипи изникнаха от тъмнината и се втурнаха към тях. Явно за всеки заложник бяха предвидили отделен екип. Върн, Гладис и Дона бяха обградени и обсипани с въпроси, на които Гладис отговаряше с решително свадлив тон.

Един мъж и една жена в еднакви бели престилки изникнаха пред Тийл. Жената посегна да вземе Катрин, но Тийл не й позволи.

— Кои сте вие?

— Аз съм доктор Емили Гарет — тя се представи като началник на отделението за новородени в болницата в Мидланд. — А това е доктор Ландри Джайлс, шеф на гинеколозите.

След като я изслуша, Тийл каза:

— Независимо какво са ви казали до този момент, родителите не искат да оставят детето за осиновяване.

Изражението на доктор Гарет беше толкова непоколебимо и откровено, колкото се беше надявала Тийл.

— Напълно ви разбирам. Ще чакаме да дойде майката.

Тийл целуна Катрин по главичката. Беше свързана с това бебе така, както може би с никое друго човешко същество — беше присъствала на раждането й, беше я видяла да поема първия си дъх, беше чула първия й плач. Но дълбочината на чувството й я смая.

— Грижете се добре за нея.

— Имате думата ми.

Доктор Гарет взе бебето и изтича с него към чакащия хеликоптер, чиито перки вече се въртяха и вдигаха вихрушки студен въздух. Доктор Джайлс трябваше да вика, за да може тя да го чуе.

— Как е майката?

— Не е добре.

Тийл му разказа накратко за раждането и за състоянието, в което беше оставила Сабра.

— Док най-много се тревожи от кръвозагубата и от възможна инфекция, Сабра отпада много бързо. Той каза, че кръвното й е спаднало. Като имате това предвид, какво ще го посъветвате да направи?

— Пратете я в болница.

— Точно това се опитваме да направим — каза тя мрачно.

Мъжът, който се приближаваше с широки уверени крачки, сигурно беше Калоуей. Беше висок и слаб, но дори без сако имаше авторитетен вид.

— Бил Калоуей — каза той, веднага щом стигна до нея и доктор Джайлс.

Ръкуваха се.

Гъли се носеше бързо към нея на кривите си крака.

— Господи, хлапе, ако не умра от инфаркт след тая нощ, сигурно ще живея вечно.

Тя го прегърна.

— Ти ще надживееш всички ни.

В периферията на растящата група Тийл забеляза един едър мъж в бяла каубойска риза със седефени копчета. В ръцете си държеше каубойска шапка, почти като тази на Док. Преди да успее да му се представи, някой го изблъска грубо настрани.

— Мис Маккой, искам да говоря с вас. Тя веднага позна Ръсел Денди.

— Как е дъщеря ми?

— Тя умира.

Въпреки че думите й прозвучаха ненужно сурово. Тийл не изпитваше никакво съчувствие към милионера. Освен това, ако искаше да направи пробив в тази безизходна ситуация, трябваше да го жегне.

Кип се беше отдръпнал и запечатваше на лента напрегнатия разговор. Прожекторът, монтиран върху камерата, сипеше заслепяваща светлина. За пръв път в кариерата си Тийл почувства отвращение от тази светлина и от нарушаването на личното пространство, олицетворявано от нея.

Недвусмисленият отговор, който даде на въпроса на Денди, за миг го отрезви и Калоуей се възползва, за да издърпа напред другия мъж и да го представи.

— Коул Дейвисън, Тийл Маккой — приликата между Рони и баща му беше несъмнена.

— Как е той? — беше първият тревожен въпрос.

— Твърдо решен, господин Дейвисън — преди да продължи, тя изгледа всекиго поотделно. — Тези младежи говорят напълно сериозно. Заклели са се и смятат да удържат на думата си. Сега, когато Катрин е в безопасност и получава медицинска помощ, нищо няма да ги спре по пътя към самоубийството.

Нарочно подбираше думите си така, че да подчертае сериозността на положението и нуждата да се вземат неотложни мерки.

Калоуей, все така професионално дистанциран, пръв взе думата:

— Шериф Монтес казва, че този Док е едър, силен мъж. Не може ли да обезвреди Рони и да вземе оръжието?

— И да рискува още един инцидент ли? — запита тя риторично. — Двама души вече се опитаха. И се проля кръв. Мисля, че Док няма да постъпи така. Той се опитва да убеди Рони да приключи мирно с цялата тази история. Ще загуби всякакво предимство, което е спечелил с момчето, ако изведнъж се опита да го нападне.

Калоуей прокара ръка през оредяващата си коса и погледна към хеликоптера с доктор Гарет и новороденото, който се издигаше във въздуха.

— Има ли риск за заложниците? — запита той.

— Струва ми се, не. Макар да не бих казала, че цари мир и любов между Рони и агент Кейн или пък мексиканците.

Двамата се спогледаха смутено и преди Тийл да успее да запита какво означава това, Калоуей каза:

— С две думи, Рони и Сабра правят сделка с живота си.

— Точно така, господин Калоуей. Пратиха ме да ви кажа, че разполагате с половин час.

— За какво?

— Да им гарантирате снизхождение и свобода, за да си тръгнат необезпокоявани.

— Това не е възможно.

— Тогава там ще има две мъртви деца.

— Вие сте разумен човек, мис Маккой. Знаете, че не мога да направя такава сделка с човек, обявен за престъпник.

— Не говориш сериозно, нали? — възкликна Гъли, изразявайки чувствата на всички. В погледите им се четеше тревога и объркване.

— Не мога да изоставя Сабра.

— Но…

За миг Тийл се почувства отчаяна и победена.

— Знам. И честно казано, разбирам в какво положение сте, господин Калоуей. Аз съм само пратеник. Казвам ви това, което Рони ме помоли да ви кажа. Имам чувството, че е твърдо решен да направи това, което твърди, че ще направи. Дори той да блъфира, със Сабра е съвсем различно.

Тя поклати решително глава, отхвърляйки протеста на Гъли, още преди да го беше изрекъл. И докато се отдалечаваше, добави:

— Ще чакаме решението ви, господин Калоуей.

Тя впи поглед в лицето на Денди.

— Ако не може да бъде с Рони, да живее свободно с него, тя ще посегне на живота си. Ако преди това не умре от загуба на кръв.

Обърна се отново към Калоуей:

— За съжаление, това, което чувствам, няма никакво отношение към вас. Решението не зависи от мене. Вие трябва да го вземете.

— Не съвсем — намеси се Денди. — И аз имам думата тук. Калоуей, за Бога, обещайте на момчето каквото и да е. Само извадете дъщеря ми оттам.

Калоуей погледна часовника си.

— Половин час — произнесе той рязко. — Нямаме много време, а аз трябва да се обадя тук-там.

Всички едновременно се запътиха към караваната, която стоеше в края на паркинга.

Гъли пръв забеляза, че Тийл не тръгва с тях. Обърна се и я погледна заинтригувано:

— Тийл?

Тя се беше запътила в другата посока.

— Връщам се.