Сандра Браун
Бягство (11)

Глава 11

Тийл се погледна в огледалцето си, но затвори капака, без да се напудри.

Разсъди — колкото по-раздърпана изглежда, толкова по-ярко ще е внушението на записа. Единствената отстъпка беше, че смени изцапаната блуза с тениската. Ако зрителите я видеха такава, каквато я знаят — с грижливо направена прическа, добре облечена и гримирана, — картината щеше да изгуби доста от пикантността си.

Искаше да направи удар. Не само да грабне обикновените зрители пред домашните телевизори, но и вниманието на хората, които дърпаха конците в телевизионния канал. Сега имаше тази възможност и възнамеряваше да се възползва стопроцентово. Макар че вече имаше чудесна работа и високо ценяха журналистическия й инстинкт и уменията й, кариерата й можеше да преживее драматичен възход, ако получеше заветното място на водеща в „На живо в девет“.

От месеци вече се говореше за това всекидневно новинарско шоу. Отначало идеята минаваше по-скоро за слух, за блян на ръководството, нещо, което има намерение да осъществи — но неизвестно кога — в бъдеще.

Сега обаче излизаше, че то наистина ще стане. Половинчасовата програма беше вместена в схемата между предаването „Риск!“ и първото издание на вечерните новини.

Дизайнерските екипи даваха проекти за декора в студиото. Редовно се устройваха събрания за обмяна на идеи, за избистряне на концепцията, акцента и фокуса. Маркетинговият отдел разработваше идеи за графически просто и бързо запомнящо се лого. Вървеше мащабна, солидно финансирана рекламна кампания. „На живо в девет“ се превръщаше в действителност.

Тийл искаше това да е нейната действителност, нейното бъдеще.

Тази история щеше да й даде предимство в борбата за заветното място. Разрешаването на това заплетено положение щеше да бъде централната новина за утре, а може би за следващите няколко дни. Можеше да прави репортажи за по-нататъшната съдба на участниците, имаше безкрайни възможности — как расте Катрин, процесът и присъдата на Рони, двубоят Дейвисън-Денди — ретроспектива след една година.

Можеше да направи интервюта със специалния агент Калоуей, със семейство Денди, с бащата на Рони, с шериф Монтес. И с тайнствения доктор Брадли Стануик.

Впрочем, трябваше да се разбере дали Док ще се съгласи да даде интервю, но всичко беше възможно, затова Тийл бе оптимистично настроена.

В следващите дни и седмици тя щеше да бъде в центъра на вниманието на телевизионните канали. Без съмнение вестниците и списанията също щяха да изпишат доста мастило за нея. Нейният телевизионен канал щеше да има голяма полза от популярността й в цялата страна. Рейтингът му щеше да скочи. Тя щеше да стане любимката на нюзрума, славата й щеше да се изкачи чак до застланите с килими офиси на горните етажи.

Можеш да се изядеш, Линда Харпър.

Рони прекъсна мечтанията й:

— Тийл Маккой? Това той ли е?

Операторът се материализира от сенките зад бензиновите колонки. Камерата висеше в дясната му ръка, но по-скоро беше като нейно продължение. Рядко го виждаха без нея.

— Да, това е Кип.

Преповтори си встъпителните думи. Аз съм Тийл Маккой, намирам се в един магазин за полуготови храни в Рохо Флетс, Тексас, където от няколко часа се развива драмата на двама малолетни от форт Уърт. Както вече знаете, днес сутринта Рони Дейвисън и Сабра Денди…

Какво беше това? Угризение на съвестта? Пренебрегна го. Това й беше работата. Това правеше тя. Точно както доктор Стануик беше приложил уменията си при това раждане по спешност, тя сега прилагаше своите специфични умения към ситуацията. Какво лошо има тук? Това не е експлоатация.

Не е!

Ако Сам Доналдсън се озовеше на борда на похитен самолет и имаше възможност да предаде репортаж за тази история на своя канал, нима нямаше да го направи само защото животът на останалите е изложен на риск? Не, разбира се. Щеше ли той да каже на шефа на своя канал, че не иска да отрази историята, защото рискува да се намеси в личните работи на другите заложници? Смешно е дори да се предположи!

Хората правят новините. Най-завладяващите новини са за хора, чийто живот е в опасност. Колкото по-непосредствена е опасността, толкова по-завладяваща е историята. Тя не беше създала тази ситуация, за да даде тласък на кариерата си. Просто правеше репортаж за нея. Разбира се, от това кариерата й щеше да има полза, но въпреки това тя само си вършеше работата.

Днес сутринта Рони Дейвисън и Сабра Денди избягаха от своята гимназия, противопоставяйки се на родителския авторитет, а в крайна сметка — и на авторитета на закона. Тези двама младежи сега са в сериозен конфликт с ФБР и с други законоопазващи служби. Аз съм един от техните заложници.

Кип се появи на вратата.

— Откъде да знам дали няма оръжие? — запита нервно Рони.

— Гениален е с камерата, но се съмнявам дали знае как се държи пистолет.

Това беше съвършено вярно. Кип изглеждаше не по-страшен от кифла. Гледайки в окуляра, виждаше осветлението и ъглите, под които трябваше да снима, за да се получи добра картина. Но беше отчайващо късоглед, когато трябваше да се види в огледало. Или поне така изглеждаше. Беше невъобразимо размъкнат и лишен от всякакви добри маниери.

Рони даде знак на Дона да активира електронното заключване. Кип натисна вратата. След като влезе, пак я заключиха. Той подскочи нервно, дочувайки металното щракване.

— Здрасти, Кип.

— Тийл! Добре ли си? Гъли така се е изнервил, че може всеки момент да се пръсне.

— Както виждаш, нищо ми няма. Да не губим време. Това е Рони Дейвисън.

Кип явно бе очаквал да види някой обесник, а не спретнатото американче, каквото представляваше Рони.

— Здравей.

— Здрасти.

— Къде е момичето? — запита Кип.

— Лежи ей там.

Той погледна към Сабра и кимна:

— Здравей.

Катрин спеше в ръцете на майка си. Тийл забеляза, че Док още седи на пода, опрял гръб до хладилника, откъдето лесно можеше да наблюдава Сабра, но скрит зад въртящата се поставка с бисквити.

— Най-добре да започваме — каза Кип. — Тоя Калоуей много държи да не бъде повече от пет минути.

— Трябва първо да кажа няколко встъпителни думи, след това снимаш изявлението на Рони. Ще оставим Сабра и бебето накрая.

Кип подаде на Тийл безжичния микрофон, после нагласи камерата на рамо и прилепи око до окуляра. Светна светлинката в горната част на камерата. Тийл зае предварително планираната си позиция, зад нея се виждаше по-голямата част от магазина.

— Така добре ли е?

— За мене е чудесно. Звукът е добър. Снимам.

— Аз съм Тийл Маккой…

Тя каза кратките встъпителни думи, които си бе подготвила. Изложи фактите безпристрастно, но не сантиментално, с точно премерена смес от съчувствие и професионално дистанциране. Устоя на изкушението да разкраси историята, беше уверена, че думите на Рони и Сабра ще развълнуват зрителите много повече от всичко, което тя би могла да каже.

Когато свърши, Тийл направи знак на Рони да излезе напред. Не му се искаше да се появява в ярката светлина.

— Откъде да знам, че няма да ме застрелят?

— Докато камерата снима и не представляваш непосредствена опасност? ФБР си има достатъчно проблеми, да не говорим за възмущението на публиката от такова деяние.

Той като че ли намери логика в доводите на Тийл. Пристъпи напред и се прокашля.

— Кажете кога да почна.

— Ти си — каза Кип. — Започвай.

— Не съм отвлякъл Сабра Денди — избъбри той. — Ние избягахме заедно. Съвсем просто е. Не биваше да ограбвам магазина, признавам — и продължи, обяснявайки, че са били подтикнати да избягат от заканата на господин Денди да ги раздели завинаги и да им вземе детето. — Двамата със Сабра искаме да се оженим и да живеем заедно с Катрин като семейство. Това е. Господин Денди, ако не ни оставите да живеем собствения си живот, ние ще го прекратим още сега. Тази нощ.

— Две минути — прошепна Кип, напомняйки за ограничението.

— Много добре, Рони — каза Тийл, взе микрофона от него и даде знак на Кип да я последва до мястото, където лежеше Сабра. Той бързо зае позиция над нея, за да намери възможно най-добрия ъгъл за снимане.

— Непременно хванете и бебето — каза Сабра.

— Да, госпожо. Снимам.

Рони бе възприел типично мъжко поведение — агресивно, заядливо, предизвикателно. Изявлението на Сабра беше може би по-многословно, но от него се излъчваше същата смразяваща решителност. Сълзи блестяха в очите й, но гласът й не трепна, когато завърши със следните думи:

— Ти не можеш да разбереш как се чувствам, татко, защото не знаеш какво е да обичаш някого. Казваш, че искаш най-доброто за мене, но това не е вярно. Ти искаш онова, което е най-добро за тебе. Склонен си да ме пожертваш, склонен си да се откажеш от внучката си, само и само да стане както ти си намислил. Това е тъжно. Аз не те мразя. Съжалявам те.

Тя свърши точно когато Кип каза: „Времето изтече.“ Той изключи камерата и я свали от рамото си.

— Не искам да пресрочвам времето и да става бъркотия заради това.

Двамата с Тийл тръгнаха към вратата и той подхвърли:

— Някакъв Джо Маркъс те търси няколко пъти в нюзрума.

— Кой?

— Джо Мар…

— А, Джоузеф.

— Толкова им досаждал, че накрая ми го прехвърлиха тук.

— Откъде е разбрал?

— Откъдето и всички други, предполагам — отговори Кип. — Чул го е по новините. Искаше да знае дали си добре. Каза, че ужасно се притеснявал за тебе.

Откакто бе говорила с него по телефона, Тийл почти бе забравила мамещото жена си лъжливо влечуго, с което щеше да прекара романтична почивка. Времето, когато намираше Джоузеф Маркъс за привлекателен, й се струваше отдавна отминало. Дори не го помнеше как изглежда.

— Ако пак се обади, затвори му.

Невъзмутимият оператор красноречиво сви рамене.

— Добре.

— А, Кип, моля ти се, кажи на Калоуей и компания, че Кейн и всички други са живи и невредими.

— Говорете за себе си — обади се Кейн. — Предайте на Калоуей, че съм казал…

— Млъкни! — викна му Рони. — Иначе ще накарам оня мексиканец пак да ти затъкне устата!

— Я си гледай работата.

Кип не искаше да тръгне, оставяйки Тийл в тази враждебна обстановка, но отвън проблеснаха фарове.

— Сигнализират ми — обясни той. — Трябва да вървя. Пази се, Тийл.

Излезе и Рони подкани Дона да заключи след него. Кейн се разсмя.

— Ама че си глупак, Дейвисън. Мислиш ли, че ще обърнат внимание на тоя запис? Това е начин Калоуей да спечели още време, да дойдат повече подкрепления.

Рони премести поглед от агента към Тийл, но тя поклати отрицателно глава.

— Не мисля така, Рони. Нали говори с Калоуей. Той изглежда искрено загрижен за всички тук. Не вярвам да иска да те измами.

— Тогава явно не сте по-умна от него — изсмя се Кейн. — Калоуей е повикал психолог и се съветва с него как да излезе от ситуацията. Те знаят как да говорят убедително. Знаят кои копчета да натискат. Калоуей е над двайсет години в Бюрото. Това тука е детска игра за него. Може да се справи и насън.

— Я вземи да млъкнеш! — ядоса се Рони.

— Ти що не вървиш на майната си?

Върн, когото камерата бе разбудила, се обади:

— Ей, вие двамата, внимавайте какво говорите пред жена ми!

— Нищо, нищо, Върн — каза Гладис. — Остави го тоя задник.

— Трябва да ида до клозета — изскимтя Дона.

Рони повиши глас:

— Искам всички да седнат и да се успокоят!

Изглеждаше изнервен. За пред камерата бе успял да запази самообладание, но сега отново губеше контрол. Умората, изтощените нерви и зареденият пистолет бяха опасна комбинация.

На Тийл й се искаше да удуши Кейн, за да не го дразни повече. Според нея ФБР прекрасно можеше да се лиши от услугите на агент Кейн.

— Рони, може ли да идем до тоалетната? — предложи тя. — Много време вече мина. Така всички ще се поуспокоят, докато Калоуей пак се обади. Какво ще кажеш?

Той се замисли.

— Вие, жените, вървете една по една. Мъжете не. Ако имат нужда, може да го направят тука.

Дона отиде първа. После Гладис. Тийл беше последна. В тоалетната тя пренави лентата на диктофона и я прослуша. Чуваше се гласът на Сабра, приглушен, но достатъчно ясен, как казва за баща си: „Такъв е той. Мрази да му се противопоставят.“ Пренави бързо лентата напред, пак я спря, натисна копчето за възпроизвеждане и чу грапавия баритон на Док: „… на всички. На всичко. На проклетия рак. На собствената си неадекватност.“

Ура! Беше се уплашила, че лентата е свършила преди този поверителен разговор. Той щеше да бъде фантастичен гост в „На живо в девет“. Ако успееше да го убеди. Просто трябваше да опита, това е. Щеше да започне предаването с ретроспекция на неволите, които бе преживял след смъртта на жена си, после щеше да потърси актуализираната гледна точка за тези трагични събития, които бяха променили живота му. Можеше да поведат разговор за разрушените мечти. Някой психолог, може би и духовник, можеше да участва в разговора им и да разискват по темата „Какво става с духа на човека, когато неговият свят се разпадне“.

Възбудена от тази перспектива, тя върна диктофона в джоба, възползва се от тоалетната, изми лицето и ръцете си. Когато се върна, срещна Върн на път за мъжката тоалетна с кофата, която мъжете бяха използвали. Когато мина покрай Кейн, Върн попита Рони:

— Ами тоя?

— Не. Освен ако не решите да го откопчаете и да го изпикаете.

Върн изсумтя и продължи към тоалетната.

— Май ще трябва да се понамокриш, ченге!

Мексиканците, подразбрали за какво става дума, се изхилиха.

Тийл се върна при Док, който беше вперил очи в двамата мъже, които седяха до хладилника с разбитата стъклена врата. Тийл проследи замисления му поглед.

— Чудно ми е — измърмори той.

— Какво?

— Тия двамата.

— Хуан и Втори ли?

— Моля?

— Нарекох ниския Хуан. А високия…

— Втори, разбрах.

Обърна се и отиде при Сабра. Тийл го изгледа скептично, сядайки на пода до него.

— Какво ви тревожи в тях?

Той вдигна едно рамо.

— Нещо не ми пасва.

— Какво?

— Не мога да го определя. Забелязах ги, когато влязоха в магазина. Дори тогава се държаха странно.

— Как точно?

— Топлеха си ядене в микровълновата фурна, но ми се стори, че не са дошли просто да хапнат. Сякаш си убиваха времето. Чакаха нещо. Или някого.

— Хмм.

— Почувствах… не знам точно… лоши вибрации — изсмя се пренебрежително. — Те ми се видяха подозрителни, но за нищо на света нямаше да погледна втори път към Рони Дейвисън. Колко подвеждащо може да бъде първото впечатление.

— О, не съм толкова сигурна. Забелязах ви още щом влязохте в магазина.

Той вдигна въпросително вежда.

Откритият му поглед я възбуждаше и тревожеше. Почувства как от него в стомаха й нещо затрептява.

— Представлявахте внушителен силует, Док, особено с шапката.

— О, така ли. Винаги съм бил висок за годините си.

Каза го на шега. Тийл разбра и си пое дъх. После той добави:

— Благодаря ви, че уважихте молбата ми да не ме снимат.

Този път съвестта се обади не като угризение, а направо като пробождане с игла и на Тийл й беше много по-трудно да я пренебрегне. Измънка някакъв подходящ отговор и искайки да промени темата, посочи към Сабра:

— Има ли промяна?

— Пак започна силно да кърви. Не толкова много, както преди. Би трябвало пак да я помоля да накърми бебето. Мина повече от час, но не ми се иска да я будя.

— Може би вече гледат записа. Сигурно скоро ще я закарат в болница.

— Тя е силна. Но е изтощена.

— И Рони е изтощен. Виждам, че губи самообладание. Ще ми се да не бях гледал толкова много филми за заложници — и документални, и художествени. Колкото повече продължи такава ситуация, толкова по-раздразнителни стават всички. Нервите се късат. Хората стават избухливи.

— После почват да стрелят.

— Не го казвайте — тя вдигна рамене. — За миг се уплаших, че Рони може да е прав за снайперистите. Ами ако Калоуей ме е залъгвал? Ако се е съгласил на записа, а всъщност Кип, Гъли и аз да сме били примамка? Той се размърда, седна по-удобно и запита:

— Кой е тоя Гъли?

Тя описа служебните им взаимоотношения.

— Чешит и половина. Обзалагам се, че ги строява в две редици — добави тя с усмивка.

— А кой е Джо?

Неочакваният въпрос изтри усмивката от лицето й.

— Никой.

— Приятел?

— Възможен.

— Възможен приятел?

Раздразнена от неговата настойчивост, тя се накани да му каже да си гледа работата и да не подслушва личните й разговори. Но като се сети за аудиокасетата в джоба си, размисли и се въздържа. Един добър начин да породи доверие у него беше самата тя да му се довери.

— Имахме няколко срещи. Джоузеф щеше да ми стане официален „приятел“, но Джоузеф беше пропуснал да спомене, че е съпруг на друга жена. Направих това стряскащо откритие днес следобед.

— Хмм. И побесняхте?

— Познахте. Излязох от кожата си.

— Съжалявате ли за нещо?

— За него ли? Изобщо. Но за това, че съм такава глупава гъска — да — тя стовари юмрук в дланта си, сякаш беше чукът на някой съдия. — Отсега нататък всички бъдещи ухажори се умоляват да представят не по-малко от три нотариално заверени характеристики.

— А бившият ви съпруг?

Още една точка за Док. Притежаваше забележителната способност моментално да изтрива усмивката от лицето й с внезапен и отрезвяващ въпрос.

— Какво за него?

— Той има ли някакво значение?

— Не.

— Сигурна ли сте?

— Разбира се, че съм сигурна.

— Никакви спомени…

— Не.

Той се намръщи скептично.

— Изглеждахте много странно, когато споменах за него.

Тя започна мислено да го умолява да не я подлага на това изпитание. По същата причина, ако му разкажеше историята, щеше да му натрие носа, задето проявява такова любопитство.

— Джон Малоун. Известно име в телевизията, нали? И съответното лице, глас… Запознахме се, работейки заедно, и се влюбихме безумно. Първите месеци бяха някакво блаженство. После, скоро след сватбата, една агенция го нае за чуждестранен кореспондент.

— Да, разбирам.

— Не, не разбирате — наблегна тя. — Изобщо не разбирате. Нямаше никаква професионална завист. Това беше фантастична възможност за Джон и аз го подкрепих с две ръце. Мисълта да живеем в чужбина ни въодушевяваше. Мислех си за Париж, Лондон или Рим. Но той се колебаеше между Южна Америка и Босна. Беше още преди повечето американци да са чували за Босна. Войната там едва започваше.

Тя подръпваше разсеяно един конец от ръба на тениската.

— Разбира се, аз го карах да избере по-безопасното — Рио. Можех и аз да ходя от време на време при него. Не ми се искаше мъжът ми да напусне Щатите, за да отиде в зона на военни действия, особено там, където няма точни граници и хората все още избират на чия страна да застанат… той, разбира се, избра по-вълнуващата възможност. Искаше да бъде там, където има повече действия, където щеше да има гарантирано повече ефирно време. Скарахме се заради това. Ужасно. Накрая му казах: „Добре, Джон, както искаш. Отивай. Върви да те застрелят.“

Тя вдигна глава и погледна Док право в очите.

— И той точно това направи.

Изражението му остана все така безстрастно. Тийл продължи:

— Отишъл там, където не се допускали журналисти… това изобщо не ме учуди — добави тя с лек смях. — Приключенията му бяха в кръвта. Както и да е, улучил го снайперист. Докараха тялото му. Погребах го три месеца преди първата годишнина от сватбата ни.

Док помълча известно време, после каза:

— Това е жестоко. Съжалявам.

— Е, да…

Мълчаха дълго. Накрая Тийл се обади първа:

— Как беше при вас?

— Какво точно?

— Във връзките.

— По-специално?

— Хайде, Док, не се правете, че не разбирате — закачи го тя. — Аз бях откровена с вас.

— Така решихте.

— Нека бъдем честни. Споделете с мене.

— Няма какво да споделям.

— За връзките ви с жените? — запита тя недоверчиво. — Не вярвам.

— Какво искате? Имена и дати ли? И откога да започна, мис Маккой? Гимназията важи ли, или направо от колежа?

— Ами след като жена ви почина?

— Ами вие защо не си гледате вашите работи?

— Сега говорим за вашите работи.

— Не, ние не говорим. Вие говорите.

— Като се има предвид случаят с жена ви, мисля, че ви е било трудно да повярвате на друга жена.

Той стисна уста в тънка гневна линия и тя разбра, че е засегнала оголен нерв.

— Не знаете нищо за…

Но Тийл така и не разбра за какво точно не знае, защото думите му бяха прекъснати от сърцераздирателния вой на Дона.