Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Гарик (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sweet Vengeance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 47гласа)

Информация

Сканиране
bobych(2009)
Разпознаване и корекция
Жанет(2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona(2011)

Издание:

Кат Мартин. Сладко отмъщение

ИК „Бард“ ООД, София, 1996

Редактор: Петя Янева

История

  1. —Добавяне

Седма глава

Джоселин бе отишла до конюшните, където Брауни и Тъкър работеха.

— Сигурна ли си, че ти стиска? — попита я Брауни. После остави чесалото настрани и се отдръпна от петнистия кон, който разчесваше.

— Едва ли ще е по-лошо от всичко останало — отвърна меко Джо, но Брауни забеляза, че не е толкова сигурна. — Рано или късно, повечето жени го правят.

И все пак той се притесняваше за нея и за жертвата, която се готвеше да направи. Брауни се ухили:

— Все пак зависи кой ще е сефтето, а?

Джо вдигна глава.

— Виконтът не е такъв ужасен човек, за какъвто го смятах, Брауни. Държи се мило и загрижено и е по-благороден от всеки друг мъж, когото съм познавала. Колко хора биха рискували живота си за нас, както направи той? Освен това, ти сам каза, че най-добре е да си намеря покровител. При нашия живот на улицата едва ли ще имам такъв шанс.

— Няма да се задържи дълго, нали разбираш — Брауни не искаше да го казва, но през последните две години двамата бяха научили достатъчно за виконта, за да знаят, че е вярно.

Стоунлей сменяше жените една след друга. Щом му омръзнеха, търсеше нещо ново и свежо. Според Брауни този човек вече бе спал с половината слугини в Лондон. Защо, по дяволите, толкова държеше на Джо?

Той вдигна чесалото и продължи да разчесва коня.

— Ами бебетата?

Джо се усмихна дяволито и тази усмивка му напомни за нежното уплашено момиче, което беше намерил онази нощ в уличката.

— Мислила съм си за това, Брауни. След нощта, когато говорихме с теб за условията. Обичам децата и с парите, които виконтът се съгласи да отпусне, дори да забременея и да родя, ще мога да се грижа за бебето. А и не мисля, че е човек, който ще зареже собствената си плът и кръв.

Брауни кимна неохотно.

— Е, това си е твое право. Само че все ми се струва, че не си узряла за такова нещо. Знам, че не си падаш по такова продаване.

— Вярно е. Но не си падам и по бъркането из джобовете на хората. Нито пък обичам да крада парите на заспалите по улиците пияници. Отдавна съм разбрала, че хората правят каквото могат, за да оцелеят.

— Знаеш ли какво очаква той от тебе?

— Мисля, че знам, донякъде.

— Искаш ли да ти кажа?

Джо се поколеба, но след това поклати отрицателно глава.

— Не, достатъчно ме е страх от това, което знам.

— Повечето жени бързо го приемат. Любовница или съпруга — бързо се свиква. Познавам много, на които им е приятно — той се ухили, показвайки проядените си зъби. — Някои мъжкари по ги бива от други. Които са си имали работа с мене, не са се оплаквали. Кой знае, Негово благородие е вдигал твърде много фусти и сигурно сега знае какво иска. Може пък да те научи и на теб да ти хареса.

Нежните бузи на Джо пламнаха.

— Може.

Но когато тя извърна глава настрани, тревогата му нарасна десетократно.

— Ти ми беше като дъщеря. Хубавите дрехи и чистия дом не са всичко. Ако си промениш решението, само ми кажи. Ще му прережа мръсното гърло, преди да те е докоснал с пръст.

Джо се усмихна нежно и отпусна ръка на рамото му.

— Вече съм взела решение, Брауни. Виконтът се съгласи с нашите условия. Той изпълни задължението си — сега е мой ред.

Брауни само кимна. Сърцето му се свиваше, като си представеше как това мило девойче, което бе обикнал с цялата си душа, си разтваря краката под проклетия виконт. За богатия женкар тя щеше да бъде просто още една лека жена, но той и Тъкър знаеха цената й — и тя беше твърде висока.

— Той не те заслужава, но нямам нищо против решението ти. — Брауни повдигна брадичката й с два пръста. — Запомни: ако ти потрябвам, ще бъда наблизо.

 

 

Седнал зад махагоновата маса в трапезарията на новата си градска къща, Рейн преглътна сочното парче от печения петел. Джоселин вдигна чашата си с вино. Пръстите й трепереха.

— Нервна ли си?

Тя му се усмихна смело, но бързо извърна поглед.

— Малко.

— Няма от какво да се страхуваш, Джо. Всичко ще бъде приятно и лесно.

Е, това донякъде беше истина, защото не можеше да й спести болката от първия път. Разбира се, нямаше намерение да й го казва. Поне засега. И без това беше достатъчно напрегната.

— Приключи ли с вечерята? — попита той, забелязвайки, че Джоселин почти не бе докоснала храната.

— Да. Струва ми се, че не съм много гладна.

— Така си и мислех.

По дяволите, той беше гладен и за двамата, но сега имаше нещо по-важно от храната. Не можеше да откъсне поглед от двете издатини под деколтето на синята сатенена рокля. Лицето на Джо изглеждаше бледо, но гарвановочерните й коси го обрамчваха очарователно, а кожата на голите й рамене беше гладка като коприна. — Да поръчам ли десерта?

— Не. Освен ако ти не си приключил.

Като си помисли за десерта, който той имаше предвид, членът му натежа от възбуда. Как само я искаше! Може би трябваше да посети мадам дю Монт, за да поохлади кръвта му.

— Днес прекарах чудесно — продума след малко Джоселин, като се опитваше да подхване разговор. — Мисля, че ти се отблагодарих както трябва.

Скоро ще го направиш, любов моя.

— Ти ми се отблагодаряваш непрекъснато.

Тя се засмя и от този сладостен звук гореща вълна заля тялото му. Денят бе отлетял неусетно от радостта, която Джоселин изпитваше всеки път, когато й купуваше някоя дреболия. Рейн дори не забеляза как се изнизаха часовете. Вечерта обаче му се струваше безкрайна. Беше възбуден от момента, в който бе влязъл в гостната, и продължаваше да бъде.

Сега, при мисълта за удоволствията, които го очакваха, той се опита да се овладее. Остави салфетката на масата, издърпа стола си назад и нетърпеливо стана.

— Прекарахме дълъг ден, любов моя — вече бе готов за още по-дълга нощ. — Време е да се оттеглим горе. Елза ще ти приготви банята и нощницата.

Бе купил ефирната нощница от един магазин на Бонд Стрийт. Нямаше търпение да я види с нея.

Джоселин облиза пресъхналите си устни.

— Добре.

Искаше му се да й помогне да се отпусне. Дори да я развлече по някакъв начин. По дяволите, чувствуваше се като вълк, който се готви да вечеря с безпомощното агне.

Хвана я за ръката и тя потрепери, когато я поведе по стълбите.

— Имаш пет минути да се приготвиш и след това ще дойда в стаята ти.

При споменаването за стаята, в която щяха да прекарат заедно нощта, той усети как цялото й тяло се стегна. Ама че работа — нещата изобщо не вървяха така, както си ги беше представял.

— Както желаете, милорд.

Джоселин се качи по стълбите и изчезна в спалнята си.

Рейн закрачи по мекия килим и му се стори, че вече е минала цяла вечност, но всъщност нямаше и двайсет минути. След това се качи отново и влезе в апартамента до нейния. Надяваше се една продължителна гореща вана да отнеме напрежението му, но това само раздвижи още по-болезнено пламналата му кръв.

Погледна часовника. Джоселин бе имала достатъчно време да се приготви и дори се надяваше, че вече изпитва поне малко от нетърпението, което изгаряше самия него. Почука внимателно на вратата, отвори, преди да е получил отговор, и влезе в стаята. Джоселин стоеше до прозореца с прозрачната дантелена нощница. Когато се обърна, нощницата се обви нежно около бедрата й. Рейн затаи дъх. Тя изглеждаше много по-вълнуващо, отколкото бе очаквал. Беше дребна, удивително елегантна и безкрайно женствена. Гарвановочерната й коса бе привързана с бяла панделка.

Лицето на Джоселин поруменя и тя вдигна ръце да скрие гърдите си.

— Недей — продума той с пресипнал глас. — Изглеждаш прекрасно. — Исусе Христе, повече от прекрасно. Кой би повярвал, че под онези стари дрехи на моята малка бездомничка се е криела невероятно красива жена!

Лицето й стана още по-червено, когато Рейн приближи към нея. Щом сложи ръце върху раменете й, той усети, че цялата трепери.

— Боя се, че нямам никаква представа какво трябва да правя.

Рейн се усмихна:

— Ще започнем с това, че трябва да се отпуснеш — той отиде до другия край на стаята и наля по чаша бренди. — Ето, това може да ти помогне. — Възможно е, помисли си той, но в никакъв случай не искаше да е пияна или безчувствена. Желаеше да усети страстта, която знаеше, че е скрита в гъвкавото й, стройно тяло. Искаше да събуди тази страст и тогава да се отдаде на насладата.

Джоселин изпи брендито, но тялото й остана сковано и вдървено, а погледът и проследяваше подозрително всяко негово движение.

— Ела тук.

Джо се приближи и Рейн я прегърна. Усещаше нежеланието й, макар тя да се опитваше да го скрие, и в момента, в който устните му докоснаха нейните, разбра колко е различна тази целувка от последната. Устните й бяха също толкова сочни и меки, дъхът й — също толкова сладък като и преди, но ръцете около врата му бяха сякаш от крехък порцелан, зрялата сладка уста, която се отваряше да поеме езика му, излъчваше отчаяно примирение със съдбата.

Джо стоеше в прегръдките му по задължение, приела сполетялата я орис, също като агнето, което следва покорно касапина. По дяволите, не беше очаквал нещата да се развият така.

Решил твърдо да събуди чувствеността й, Рейн продължи да я целува и Джоселин остави езикът му да проникне навътре. Но липсваше топлината на взаимността, нямаше го вълнението, ускореният й пулс, учестеното дишаше. Той смъкна презрамката от едното й рамо и се загледа в малките й остри гърди. Покри едната с длан и започна да си играе нежно със зърното. Кожата й настръхна и той усети как тя потръпва, но това беше от страх, а не от страст.

Рейн едва не изстена, като се мъчеше да се пребори с болката в слабините си. Как можа да не помисли за това! Беше толкова сигурен, че ще може да я възбуди, беше убеден, че ще се вие и мята от страст в леглото му.

Какъв арогантен и самонадеян глупак е бил! За Бога, та това беше девствено и неопитно момиче, а не някоя разпътна курва. Познаваше го едва от няколко дни, а очакваше да е луда по него. Явно, страстта бе размътила мозъка му.

Рейн се отдръпна и забеляза, че долната й устна трепери.

— Така няма да стане, нали? — каза нежно той.

— Какво искаш да кажеш? — попита Джоселин и впи пръстите си още по-силно и отчаяно в ръката му.

— Още не си готова за това, Джо. Не е дошло времето.

Той, разбира се, винаги можеше да го направи. Тя щеше да му разреши и мъките му щяха да намалеят.

— Не говори така. Просто все още не съм сигурна какво точно трябва да правя.

— Джо…

— Моля те, Рейн — в гласа й се долавяше отчаяние, докато очите й търсеха погледа му. — Единственото, от което имам нужда, е малко време. Ще се науча да ти доставям удоволствие. Знам, че мога. Моля те… — тя се запъна и очите й се напълниха със сълзи. — Не… мога да се върна там. Трябва да ми дадеш още един шанс.

Рейн я гледаше и сърцето му се свиваше от мъка. Докосна с длан бузата й.

— Чуй ме внимателно, Джо. Документите вече са подписани и подпечатани. Никога вече няма да се върнеш на улицата, чуваш ли ме? Никога.

Тя вдигна упорито глава.

— Няма да приема нещо, което не съм спечелила.

Рейн се усмихна нежно.

— Не те моля да го правиш. Просто ти казвам, че трябва да изчакаш. Искам те, Джо. Но искам и ти да ме желаеш.

— Не те разбирам.

Той прокара пръст по бузата й, след това задържа ръцете си на кръста й.

— Спомняш ли си последния път, когато те целунах?

— Да… спомням си.

— Хареса ти, нали?

— Да…, но това е различно.

— Не е различно — поне не би трябвало да бъде. Когато настъпи моментът, ще се чувстваш както тогава, ако се любим.

Джо замълча. Явно не му вярваше.

— Веднъж ми се присмя за моя опит с жените — мисля, че думите ти бяха „половината фусти на Лондон“. Ако си убедена, че това е вярно, можеш поне да си спокойна, че знам какво правя. Би ли го направила заради мен?

Тя му се усмихна — първата истинска усмивка, която бе забелязал на лицето й — и напрежението й сякаш се изпари.

— Да.

Рейн я целуна нежно.

— Съблечи си нощницата.

— Какво?

— Каза, че ще ми имаш доверие.

Тя облиза пресъхналите си устни, но вдигна глава и остави фината дреха да се свлече в краката й.

— Имаш прекрасно тяло, Джо. Никога не се срамувай от него. Научи се да му се радваш. А сега, ела в леглото.

— Но ти каза…

— Казах, че не си готова и наистина е така. Единственото, което ще направим, е да спим заедно. Няма дори да си събличам халата.

Просто не смееше да го направи. Всъщност с всеки миг болките в слабините му ставаха все по-непоносими и едва ли щеше да мигне през нощта.

Джоселин мина покрай него и отиде до огромното легло. Сигурно бе изстенал прекалено високо, защото тя се обърна и го изгледа учудено.

— Да не си настъпил нещо. Надявам се Елза да не е изтървала някоя от иглите ми за коса.

Рейн се подсмихна.

— Не, любов моя, болката, която изпитвам, е малко по-нагоре от стъпалата ми — той взе ръката й и я сложи на вирнатия си член. Тя го погледна с широко отворени очи. — Нали вече си ме виждала гол?

— Да… да, но сега е дори по-голям, отколкото си го спомням. Как е възможно цялото това… Искам да кажа, сигурен ли си, че си подхождаме?

— Подхождаме си, любов моя. Уверявам те.

Джоселин се качи на леглото и Рейн я последва. Притисна гърдите си до гърба й, като внимаваше да не опре възбудения си болезнен член в задните й части. Повече не я докосна.

Рейн усещаше напрежението в тялото й, но дишането й постепенно се успокои и той също се отпусна. Беше взел трудно за изпълнение решение, което щеше да следва всяка нощ, докато малкото й разкошно тяло отговореше на желанието му. Интуицията му подсказваше, че си струва усилията да събуди страстта й. После я притисна в обятията си и най-сетне заспа.

Джоселин се размърда в сладка просъница, малко преди да се събуди, и по лицето й се появи несъзнателна усмивка, когато усети вдъхващата увереност топлина до себе си. Откакто бе срещнала виконта, спомена за студа и глада, които бе изживяла, се бе стопил като далечен лош сън. Сега не лежеше на сламен дюшек, а в меко пухено легло.

Чаршафите бяха от фин лен, възглавниците дебели и меки. Беше й топло. От години не бе изпитвала такава топлина. Имаше обаче и някакво странно усещане, което сякаш се зараждаше в корема й и се плъзваше на вълни по кожата й. Беше невероятно приятно, неописуемо хубаво.

Тя отвори очи и разбра, че това усещане е в областта на гърдите й и че голямата длан на Рейн е върху тях, а пръстите му си играят със зърната.

— Рейн? — прошепна тя, без да знае дали да се дръпне, или да го остави да продължи, да му се довери, както бе обещала.

— Спокойно, обич моя.

Той притисна отново гърдите си до гърба й. Тя усети силните мускули, но фината коприна на халата му, все още разделяше плътта им.

Рейн я целуна по врата и сърцето й замря. Той не направи никакво друго движение, но пръстите му продължиха магията си, докато зърната й набъбнаха, а дъхът й секна в гърлото. Рейн пое с горещите си влажни устни долния край на ухото й. Цялото й тяло се изви в дъга, бедрата и се притиснаха в слабините му.

И едва тогава тя усети члена му — също толкова заплашително голям, какъвто го бе запомнила от предишната нощ. Спомни си за моряка от уличката, представи си как тази твърда плът прониква в нея и изведнъж цялото й тяло се стегна.

Изглежда, Рейн усети това, защото престана да я гали и се отдръпна от нея.

— Ще изпратя Елза да ти помогне да се облечеш — каза той. — Реших, че можем да минем през модистката на сестра ми, а вечерта ще отидем на театър.

— Ще ме заведеш на театър? — Не можеше да повярва на ушите си.

— А ти какво си мислеше? Че ще те държа заключена тук, в тази къща? — той се ухили. — Или може би ще те прикова с вериги към това легло?

Тя се изчерви, защото поне първата възможност не бе далеч от мисълта й.

— Когато си готова, можеш да слезеш долу.

Той се отправи към вратата, после се спря и се обърна.

— Между другото, отсега нататък си Джоселин Асбъри Уиндъм, вдовица от две години, току-що пристигнала от провинцията.

— Но защо е необходимо да…

— Искам да се чувстваш възможно най-добре и знам какъв е начинът. Като вдовица ще можеш да ходиш по-свободно, където искаш. Ще трябва да ти наема подходяща компаньонка, която да е наясно с ролята си в тази малка драма и същевременно да се справя с нея добре.

— Джоселин Уиндъм — повтори тя.

— Освен ако не предпочиташ нещо друго.

Тя кимна с разбиране.

— Добре — каза Рейн. — Тогава да се махаме от това легло. Днес имаме много натоварена програма.

Джо само кимна, докато възприемаше новата личност, в която трябваше да се превъплъти.

 

 

Първият й ден като госпожа Уиндъм беше нещо, за което не би могла да мечтае. Изминаха целия път от Чаринг Крос до Уайтчейъл под огромните табели с ярко изписани букви, като купуваха по нещо почти от всеки магазин. Достатъчно беше да задържи погледа си върху нещо на витрината, и то моментално ставаше нейно.

При лейди Кларидж — една от най-видните модистки на Лондон — Рейн отново похарчи цяло състояние. Рокли от най-скъпия муселин, кашмирска вълна и батистена дантела; изделия от сребриста тъкан с втъкани златни нишки, тъмновиолетова копринена туника, атлазено елече, наметало от тафта и украсена с ресни копринена шапка. Имаше и подходящи чехли и чадърче, както и най-различни бонета.

Въпреки че я обсипваше с подаръци, виконтът го правеше като джентълмен — поне така, както той го разбираше.

— Тя има прекрасни гърди — каза той на лейди Кларидж, която не беше никаква лейди или поне Рейн така смяташе. Джоселин се изчерви. — Може да са малки, но са очарователно оформени. Доколкото съм компетентен, модата сега е такава. С вашите умения съм сигурен, че ще успеете да ги подчертаете колкото е възможно повече.

— Разбира се, милорд — отвърна тя. — Дълбокото деколте ще подчертава прелестите й.

— И краката — намеси се отново Рейн. — Това са най-дългите и най-прекрасно оформените крака.

— С цепка — продължи Лейди Кларидж — дълга и провокираща. Ще бъде много шик.

На Джоселин й беше трудно да одобри начина, по който той даваше наставленията си, както и интимността, която не се и опитваше да скрие, нито пък беше подготвена за странния ефект от думите му. Всеки път, когато Рейн споменаваше за тялото й по такъв начин, дълбоко в утробата й се надигаше топлина.

И как само гледаше, когато говореше за това — сякаш я разсъбличаше и обладаваше само с поглед, без дори да я докосне.

Сега, докато вървяха по улицата, тя така се бе унесла в мислите си за красивия мъж до себе си, че едва не се сблъска с един рус джентълмен, който се оказа негов познат.

— Внимавайте! — извика русият мъж и я хвана за ръката тъкмо навреме.

— Харкорт — възкликна виконтът, като подаде пакетите на кочияша си, който вървеше зад тях. След това хвана ръката на Джо и я мушна закрилнически под своята. Изразът на лицето му подсказваше, че русият мъж не е от любимците му.

— Стоунлей — сините му очи измериха Джо от горе до долу. Макар да беше малко по-слаб от Рейн, по-скоро жилест, отколкото мускулест, мъжът беше красив — с меки руси къдрици, прав римски нос и ясно очертана брадичка, която говореше за силен характер. — Значи това те е държало настрани от зелената маса. Не бих могъл да те обвиня.

— Това е госпожа Уиндъм, приятел на семейството, току-що пристигна от провинцията.

Лорд Харкорт направи изящен поклон:

— За мен е чест, мадам, уверявам ви.

— Стефан и аз учихме заедно в Кеймбридж — обърна се Рейн към Джо. — Може да се каже, че сме стари приятели.

— Може да се каже — намеси се Харкорт. — По-точно, сме съперници — той се усмихна, но очите му останаха сериозни. — Боксирали сме се, играли сме карти с доста високи залози, състезавали сме се с най-чистокръвните си коне… Всъщност двамата с Рейн почти винаги сме на различно мнение — но не и когато става дума за някоя красива жена. — Погледът му се плъзна по гърдите й. — В това отношение вкусът на Негова светлост винаги е бил безпогрешен.

— Благодаря за комплимента — отвърна хладно Рейн. — А сега, ако ни извиниш, имахме тежък ден. Трябва да тръгваме.

— Разбира се. Ще бъдете ли у Гладстон тази вечер, госпожо Уиндъм?

— Не — отвърна вместо нея Рейн. — Госпожа Уиндъм все още е заета с настаняването си. Необходимо й е малко време, преди да се включи в светските развлечения.

— Съжалявам.

— Сигурен съм, че съжаляваш — отвърна не съвсем любезно Рейн, но Харкорт само се засмя.

— Приятен ден, сър — каза Джо, като усети, че Рейн я стисна по-силно за ръката.

— Приятен ден, госпожо Уиндъм. С нетърпение ще очаквам деня, когато ще се срещнем отново.

— Обзалагам се, че е искрен — изръмжа Рейн, когато се отправиха към каретата и той отвори вратата, без да изчака кочияша да го стори.

— Явно този човек не ти допада.

— И двамата не се обичаме особено.

Джо се отпусна на меката седалка.

— И защо?

— Трудно е да се обясни. Всъщност това е стара история. В колежа винаги се карахме, но наистина често са ни привличали едни и същи жени.

— И напоследък?

Рейн кимна.

— Една актриса на име Розали Шелгрейв. Беше любовница на Стефан… за известно време.

Джоселин вдигна поглед към него.

— И ти си му я отнел?

Той сви рамене и се облегна назад.

— Предполагам, че може и така да се каже. Не знаех, че държи толкова на нея, а като разбрах, беше прекалено късно.

— Нищо чудно, че не те обича.

Той се обърна към нея с внезапно помръкнал поглед.

— Стой далеч от него, Джо. Сега най-голямото му удоволствие би било да успее да те вкара в леглото си.

— Защото мисли, че прекарвам времето си в твоето?

— Точно така. А сега, ако нямаш нищо против, предпочитам да говорим за нещо по-приятно.

— Какво стана с нея? — попита Джо. — С актрисата Шелгрейв?

Рейн въздъхна отегчено.

— Просто бързо ми омръзна.

Джо свъси вежди.

— Няма защо да ме гледаш така. Дадох й огромна сума и сега е много щастлива с новия си любовник.

Джоселин не отговори.

— Ако това би могло да те разведри, ще ти кажа, че ако знаех колко много държи Стефан на нея, нямаше да направя и опит да му я отнема. А сега може ли да говорим за нещо друго?

Тя се загледа през прозорчето. Очевидно виконтът бе твърд човек. Понякога арогантен, друг пък — нежен и мил. Но безразличието, с което изритваше нежеланите си любовници, я притесняваше. Дали нямаше да я сполети същата участ?