Кат Мартин
Сладко отмъщение (6)

Шеста глава

Рейн наистина имаше работа в Лондон. Обади се на адвоката си на Ломбард Стрийт, след това изпрати писмо на Уилям Дорсет, управител на имението му в Мардън. Той би трябвало да знае какво точно се бе случило между Хенри Асбъри и Август Бартлет Гарик, трети виконт Стоунлей. Така че, Рейн нямаше търпение да разбере истината.

През следващите няколко дни той почти не се виждаше с Джоселин. Бе наредил на адвоката си да организира оглед на няколко имота в различни части на Лондон. Най-подходяща се оказа една малка, изискано обзаведена градска къща на Медокс Стрийт до площад „Хановер“. Беше сигурен, че Джоселин ще я хареса.

Разбира се, ако се съгласеше да му стане любовница. Само при мисълта за това Рейн отново усети познатото усещане в слабините. От мига, в който я беше видял, влечението му към нея непрекъснато нарастваше. През последните два дни то направо му причиняваше болка. Проблемите помежду им бяха разрешени; той искаше Джоселин Асбъри в леглото си и нямаше търпение този миг да настъпи.

Освен ако, разбира се, му откажеше, което му се струваше малко вероятно.

Не и при нейното несигурно положение.

Но първо искаше да й покаже къщата в града. В сравнение с техния изгорял коптор над кръчмата на Босуел, не бе възможно една разумна жена да откаже.

Рейн се усмихна в себе си, доволен от пътя, който беше избрал. Щеше да се грижи добре за Джоселин и с повече късмет — за него също щяха да се грижат добре.

 

 

— Е, какво мислиш?

Двамата стояха във фоайето под кристалния полилей.

— Мисля, че жилището е прекрасно. На кого е?

— Защо не влезеш в гостната? — Рейн я хвана за ръката и я поведе към дивана. Когато се настаниха, хвана нежната й длан. — Сигурна ли си, че ти харесва?

— Разбира се, че ми харесва. Великолепна е. Но какво общо има това с мен?

— На колко си години, Джоселин?

— Миналия месец навърших осемнайсет.

Възрастта й не беше проблем.

— Ще бъда откровен с теб, Джоселин. В отговор очаквам ти също да ми отговориш открито и честно.

— Добре.

— Преди всичко, искам да знаеш, че каквато и да е истината, това по никакъв начин няма да промени отношенията ни.

„Това само ще улесни нещата и ще успокои съвестта ми“ — помисли си той.

— Каквато и да е ли, милорд?

— Вечерта, когато се запознахме… вечерта, когато влезе в стаята ми, имах смътното усещане, че беше… — Рейн потърси погледа й. — Била ли си с мъж, Джо?

Тя го изгледа слисана.

— Разбира се, че съм била. Живях с Брауни и Тъкър. Те може да не са благородници, но са мъже, също като останалите.

Явно, не го беше разбрала. Момчето изглеждаше прекалено малко, а старецът… той се отнасяше почти бащински с нея. Сепна го мисълта, че може да е била и с двамата, макар да знаеше, че е невъзможно.

— Значи си спала и с двамата?

Тя го изгледа напълно объркана.

— Знам, че едва ли е възпитано, но нямах друг избор. Освен това често бе много студено. Нали разбираш, в таванската стаичка живеехме едва от няколко седмици. Преди това живеехме в сутерена. Старата желязна печка беше истински лукс.

— Не искаш да кажеш, че сте спали и тримата заедно? — Рейн се опита да скрие разочарованието в гласа си. В края на краищата, жената е правила каквото е било необходимо, за да оцелее. И все пак… — Сигурен съм, че не ти е приятна тази тема, но…

Джо настръхна, изпъна гръб, гърдите й се наежиха като на малка сърдита птичка.

— Съжалявам, че засегнах проклетото ти благоприличие, ваше благ’родие. Щом не ви харесва истината, по-добре да не ме бяхте питали.

— Извинявай. Права си, разбира се, извинявам се. Не би трябвало да очаквам от теб да си девица — след всичко, през което си преминала.

Лицето й пламна.

— Какво… какво общо имат Тъкър и Брауни с моята девственост? Да не би да си мислиш…, да не би да си мислиш, че те… че аз… че ние…? — тя скочи рязко. — Мисля, че е време да си тръгвам.

Стоеше настръхнала насреща му, със свити в юмруци длани, лъскавата й коса бе разрошена. Рейн знаеше, че не бива да го прави, но въпреки това не можа да се сдържи и се разсмя.

— Ти наистина си девствена — той продължи да се смее. — Не биваше да те питам. Само че, когато беше в леглото ми, си помислих…

— Казах, че искам да си тръгвам.

Тя се обърна и се запъти към вратата, но Рейн скочи и с две големи крачки я настигна.

— Спокойно, миличка. Не исках да те обидя. Просто исках да зная какво да правя.

— Какво да правиш с кое?

Блесналият й поглед стопи самоувереността му. Може би нямаше да е толкова лесно, колкото си мислеше.

— Защо не седнем?

Тя седна неохотно, дори предпазливо.

— Казах ти, че ще бъда откровен. Нямах намерение да те обиждам, но сега поне знам какво е положението.

— И какво е?

— Искам да стана твой защитник, Джоселин. Можеш да останеш да живееш тук, в тази къща. Брауни и Тъкър също могат да останат и да работят тук, ако предпочитат — и това да бъде и техен дом.

Тя застана нащрек и го изгледа още по-предпазливо.

— В замяна на какво?

— Да споделяш леглото ми.

Бузите й отново поруменяха. Изгледа го изпод гъстите си черни ресници.

— Не по начина, по който съм го правила с Брауни и Тъкър — отвърна меко тя.

— Не… Аз те искам, Джо. Както мъж иска жена. Знам, че разбираш какво означава това.

Стана й неловко и тя се надигна смутена от дивана.

— Виждала съм ги да го правят нощем из уличките. Виждала съм голи мъже. Виждала съм и теб — не помниш ли? Не съм глупачка — все още беше разстроена. Рейн го усещаше по жаргона, който се прокрадваше в думите й.

— Ще бъда нежен и внимателен с теб. Ще те науча как да ми доставяш удоволствие и аз също ще ти доставям удоволствие. Всичко е много просто, честна дума.

По дяволите, тя щеше да му откаже. Трябваше да подходи по-деликатно и внимателно. Но пък толкова силно я искаше.

Не каза нищо повече, просто я остави да се окопити. Когато тя заговори, в тона й се долавяше несигурност, дори лек страх, но най-вече примирение.

— Брауни още отдавна ми каза, че най-доброто, на което мога да се надявам, е някой мъж да ме направи любовница. Каза, че досега съм имала късмет, че било цяло чудо, че някой кучи син още не ме е открил. — Тя вдигна поглед към него и по бузите й изби нова руменина. — Поне така казва Брауни.

— Ще се грижа добре за теб, Джо. Ще имаш красиви рокли, хубаво жилище, много пари за харчене.

— Защо аз? — попита тя.

Защото от дни наред не мога да мисля за друго, освен за малкото ти гъвкаво тяло. Защото единственото, за което мечтая, е да ти вдигна полите и да потъна в теб.

— Защото си красива и невинна. Защото имаш добро сърце и си грижовна. Защото не се страхуваш да застанеш открито срещу мен — изведнъж Рейн осъзна, че тези думи са истина. — Защото мисля за теб и тялото ми копнее болезнено за твоето — добави той.

Тя преглътна с такова усилие.

— Ще… ще трябва да питам Брауни.

Брауни. За това пък не беше помислил. И то точно когато беше вече сигурен, че ще приеме.

— Сигурна ли си, че е разумно? Този човек те пази като орлица.

— Брауни е много практичен. Изяли сме много храна от кофите за смет заедно, а сега нямаме и покрив над главите си. Мисля, че ще каже, че е по-добре да се продам на теб, отколкото на някой жесток мръсник от улицата.

Той се въздържа да не се засмее.

— Е, да, предполагам, че имам някои положителни качества.

Надяваше се да го намира поне малко привлекателен.

— О, наистина имаш — отвърна тя. — Това е повече от сигурно. Ти си смел и мил и си изключително красив.

— Радвам се, че мислиш така. Това сигурно ще улесни нещата — той се приближи до нея на дивана. — Но за да сме сигурни, че наистина е така, защо не ме целунеш?

Господи, от колко дни бе копнял за това. Само мисълта за сочните й розови устни, допрени до неговите, запалваше кръвта във вените му.

Той хвана лицето й в дланите си, наведе глава и пое устните й в своите. Бяха по-меки, отколкото си бе представял. И по-топли. Искаше да вкара езика си между зъбите й, да вкуси гладката повърхност вътре, да разкопчее роклята й и да усети малките й твърди гърди в дланите си.

Вместо това той леко захапа долната й устна, и обходи с език ъгълчетата на устата. След това нагласи устните й към своите. Притегли я нежно към себе си и Джоселин се отпусна с желание, като отвърна на целувката му, макар че опитите й бяха почти детски. Той погали гърба й и усети как цялата потръпва. Вече долавяше учестеното й дишане, усещаше напрежението в тялото й.

— О, Боже! Толкова си сладка! — възкликна той.

Тя прокара пръст по набъбналите си от целувката устни, почти учудена, след това се усмихна, като го гледаше в очите.

— Ако става дума само за това, мисля, че няма да имам нищо против.

— Ще бъде много по-хубаво. Обещавам ти.

На връщане Джоселин беше замислена. Рейн също. Беше богат като Крез, собственик на няколко огромни имения и на множество по-малко имоти. Беше благородник, и то от знатен и стар род. Проиграваше на комар по цели състояния, напиваше се до забрава по няколко нощи седмично и прекарваше останалата част от времето си в леглото на някоя жена.

Чувствуваше се безполезен и отегчен всеки миг, откакто се бе върнал в Лондон. Всъщност бездействието го убиваше. Единственото същество, към което бе проявил интерес от три години насам сега седеше до него.

Тази нещастна девойка наистина го беше заинтригувала. Желаеше Джоселин Асбъри, искаше да разкрие най-интимните й тайни. Искаше да изучи чувствените извивки на тялото й, да я държи гореща и тръпнеща в прегръдките си и да я доведе до лудост от желание по него.

Довечера, ако имаше късмет, тя щеше да затопли леглото му. Само мисълта за нея го караше да се чувства като разгонен козел.

Рейн обикаляше из стаята и чакаше да се изнижат безкрайните часове, изнервен като ученик за пръв път от толкова време. Това беше лудост и той го знаеше, но — по дяволите — искаше му се тази сладка болка да продължи по-дълго.

 

 

Джоселин влезе в Червения салон, облечена с ефирна сребриста рокля. Щом я видя, Рейн стана от дивана. Никога не бе изглеждал толкова красив с модния бежов брич, безукорно ушитата жилетка от златист брокат и масленозеления си фрак. Когато се запъти към нея, кафявите му очи я гледаха преценяващо, и то по такъв начин, че по тялото й премина гореща вълна. Чувствените му устни се разтеглиха в усмивка.

Погледът на Джоселин се задържа върху тях, изучавайки добре оформените черти, неспособна да мисли за друго, освен за усещането, което би изпитала, ако тези устни се долепят до нейните. Само при спомена за последната им среща усети особена топлина дълбоко в себе си.

Беше възпроизвеждала в съзнанието си десетки пъти сладостното усещане от онази целувка, докато пътуваха в каретата към Стоунлей, припомняйки си ясно какво бе изпитвала в силната му прегръдка. Здрави мускули, вдъхваща увереност и сила, примесена с нежност, и едва овладявана страст. По същия начин го виждаше и сега. Стомахът й се свиваше всеки път, когато погледнеше към него.

— Добър вечер, милорд.

Тя направи реверанс за пръв път от години и забеляза удоволствието, изписано на лицето му.

— Ела тук — каза той със своя меден, но властен тон. Тя се приближи и Рейн хвана ръката й. Когато я вдигна и я докосна с устните си, кожата й настръхна.

— Изглеждаш чудесно.

— Благодаря.

Той й наля чаша шери, а на себе си бренди, след това я заведе до дивана. Говориха за времето, за войната, но мисълта й се въртеше около разговора, който им предстоеше. Защо ли не я питаше за решението й?

Рейн се изкашля и погледна за пръв път малко нервно.

— Аз съм нетърпелив човек, Джо. Колко време възнамеряваш да ме държиш в напрежение?

Слава Богу, край на чакането. Стомахът й се обърна, макар че от самото начало знаеше, че няма друг избор.

— Брауни е съгласен — при условие, че се споразумеем за условията.

— Условия?

Тя кимна. Боже Господи, ами ако не се съгласеше. Замисли се за завръщането си към предишния живот, за изгорялата мансарда, която някога бе наричала свой дом и се помоли Брауни да се окаже прав и Рейн да отстъпи.

— Брауни каза да те помоля за собствено жилище — писмено — което да се уреди предварително. Казва, че за две седмици може да ти омръзна и тогава къде ще отида?

— Мисля, че две седмици едва ли са достатъчни за това, което имам предвид, но искането му е разумно. Каква сума иска?

— Пет хиляди лири.

— Пет хиляди…

Джоселин прехапа долната си устна, която бе започнала да трепери. Знаеше си, че нищо няма да се получи. Брауни трябва да беше луд! Но вече нямаше връщане назад.

— Брауни казва, че мъжът трябва да си плаща за прищевките.

— Така ли? Какво друго казва Брауни?

Джоселин поруменя от косите до гърдите.

— Каза, че такъв арабия като теб е много по-благосклонен, докато прътът му е вирнат и го присвива в слабините.

Рейн я погледна развеселен, но в погледа му се долавяше и раздразнение.

— Мисля, че ще съм много щастлив, когато минеш под моя опека, вместо под тази на Брауни. Първото, на което държа, ще бъде никакви неприлични за една дама разговори с двамата ти цинични приятели.

— Каза също, че трябва да си осигурил наема на къщата най-малко за две години, след като си заминеш.

— Мисля, че това може да се уреди. Нещо друго?

Досега не й беше отказал. Поне не открито. Може би все пак Брауни беше прав.

— Месечна издръжка за дрехи и други неща, от които ще имам нужда.

— Щях да ти отпусна щедра сума, Джоселин. Аз не съм скръндза.

Щях да? Това означава ли, че беше отишла много далеч?

— Ако смяташ, че не е справедливо… Искам да кажа, че аз никога… Не знам как да… Искам да кажа, че ми е много трудно да си поставям някаква цена. Ако искаш, мога да помоля Брауни да дойде и да говориш с него.

— Трудно е, права си — измърмори Рейн под нос. Впи горещия си поглед в нея, от което пулсът й още повече се ускори. — Но мисля, че цената, която искаш за себе си, е повече от справедлива. Ще се погрижа документите да са готови утре сутринта. До вдругиден ще се настаниш в новия си дом.

Джоселин изтръпна. След един ден вече нямаше да е девствена.

— Значи всичко е уредено.

Тя стана и протегна ръка. Рейн също се изправи, хвана я здраво и я притегли в прегръдките си.

— Мисля, че една целувка ще бъде най-добрият печат за сделката ни.

Особено тази целувка, помисли си тя, когато устните му потърсиха нейните. Това не беше нежно докосване на устни, а властна целувка, на мъж, който щеше да я отведе в леглото си. Джоселин се вкопчи в раменете му, разкъсвана между горещите парещи усещания, които преминаваха през цялото й тяло и страха от твърдото дълго нещо, което усещаше да се притиска в корема й. Дъхът му миришеше на бренди и хубав тютюн, а устните му бяха топли и изкушаващи.

Когато Рейн се отдръпна, тя цялата трепереше. Видът на виконта беше страховит — очите му пламтяха и гледаха собственически.

— Сигурен съм, че аз съм този, който печели от сделката, мое любимо бездомниче.

 

 

На сутринта, когато вече се бяха приготвили да заминават за Лондон, я стреснаха гласове в коридора. Женски глас — сладък и развълнуван, смехът на Рейн — дрезгав и пълен с изненада. Джоселин замръзна на горния край на стълбището, когато и двамата вдигнаха поглед нагоре — красивият виконт и стройното момиче с кестеняви коси, което го бе прегърнало през врата.

— Добро утро — каза младата жена, като се усмихна на Джо. — Рейн, не ми каза, че имаш компания.

— Като се има предвид, че се прибираш три дни по-рано и досега не можах да взема думата от теб, как бих могъл да ти кажа?

В този момент Джоселин осъзна това, което бе подозирала от самото начало: красивата млада жена беше сестрата на Рейн. И тя едва ли одобряваше факта, че брат й толкова бързо си е довел любовница в общия им дом.

— Джоселин, ще ми бъде по-лесно да ви представя, ако си направиш труда да слезеш при нас.

— Аз… аз… да, милорд.

Искаше й се да може да се изпари като дим от пурата на Рейн, но вече бе прекалено късно.

— Джоселин, това е сестра ми Александра.

Красивата девойка се усмихна. Изглеждаше почти на нейната възраст, установи Джо, може би една-две години по-млада.

— Радвам се да се запознаем — каза Александра.

— За мен също е голямо удоволствие.

Джо усети, че зелените очи на момичето я оглеждат внимателно и се спират на бледорозовата рокля, която явно беше познало, и цялата се изчерви от смущение.

— Брат ви бе така любезен да ми даде на заем някои ваши вещи. Надявам се това да не ви подразни много.

Тя погледна Рейн с разширени от изненада очи.

— Не, не. Разбира се, че не.

— По-късно ще ти обясня всичко, Алекс — каза той безгрижно, но думите му прозвучаха по-скоро като заповед. — Междувременно, искам да ти кажа, че Джоселин е дъщеря на сър Хенри Асбъри. Скоро е преживяла голямо нещастие, но нещата започват да се оправят.

Александра кимна, сякаш всичко й е ясно, което беше невъзможно. След това отправи към Джо топла усмивка.

— Пристигаме направо от провинцията. Направо умирам от глад. Закусили ли сте вече?

— Боя се, че трябва веднага да тръгваме — отвърна Рейн. — Готвачът е оставил шоколад и кейк навън, в солариума. Имам да свърша доста работа в града, така че ще се забавя няколко дни.

Джо много добре знаеше каква е тази работа — да я настани в градската й къща и да я вкара в леглото си. Стомахът й се сви.

— Ако, разбира се — добави той, като погледна многозначително сестра си, — можеш да се оправиш тук без мен в ролята ми на „придружителка“ по баловете.

— Разбира се. Госпожа Парсънс ще бъде с мен. Знаеш какъв е цербер.

— Точно затова я наех. Въпреки това съм сигурен, че си постигнала своето.

Александра погледна унило.

— Няма значение. Просто си върши работата. Подхвърляй на нещастниците, които падат в краката ти по някоя троха милост от време на време, а аз ще бъда вкъщи до края на седмицата.

Двамата се прегърнаха отново. После Рейн и Джоселин тръгнаха към пътната врата.

Брауни и Тъкър ги чакаха — по-чисти, отколкото Джо ги беше виждала някога — със старателно изгладени бричове и бели ленени ризи, без нито една дупка по тях. Ръката на Брауни се беше оправила; косата на Тък бе сресана. Обзе я вълнение, като видя какви грижи са били положени за тях.

— Готови ли, сме? — каза Рейн, като й помогна да се качи в елегантната черна карета.

Беше приготвен един куфар с дрехите, които бе носила досега, а Елза, назначена като нейна лична прислужница, беше заминала още сутринта, със задачата да подготви къщата. Пристигнаха в Лондон и въпреки че стомахът й се свиваше при мисълта за онова, което й предстоеше, Джоселин хранеше много по-големи надежди за бъдещето, отколкото през последните няколко години.

След това погледна към виконта. Представи си го гол, замисли се за силните му ръце и рамене. Спомни си нощта, когато се бе вмъкнала в стаята му и бе видяла едрия му щръкнал член.

Спомни си и за моряка, когото веднъж бе наблюдавала от сянката на уличката, който пъшкаше и с ужасни движения обладаваше някаква пияна проститутка. Всичко в нея се преобърна. Беше оцеляла сред глада и мизерията, щеше да преживее и това. И все пак й се стори, че над светлото бъдеще, което бе почнала да гради в съзнанието си, се спуска сянка.

 

 

Александра Гарик бе застанала на сводестия прозорец в антрето и наблюдаваше как каретата на Стоунлей се отдалечава. Беше отсъствала три седмици. Беше изпратена в Мардън като наказано дете, и всичко това само заради онази глупост с по-малкия син на лорд Уилям Крейфийлд. По дяволите, това бе само една невинна целувчица, но Рейн ги беше видял и беше бесен.

Ако не познаваше характера на брат си, би се уплашила за живота на бедния Уйлям. Е, какво значение имаше — вече си беше в къщи и сезонът със забавленията беше пред нея.

Всъщност беше си дошла от Мардън по-рано, защото знаеше, че гневът на брат й отдавна е утихнал, и се надяваше, че той вече е започнал баловете, ездата, домашните забави и приемите. Вместо това го завари преуморен, затрупан с работа — или поне той така казваше — заедно с красивата му гостенка, само една-две години по-голяма от нея.

Александра се изненада, че момичето е отседнало в Стоунлей, и то без своя прислужница. А как само я гледаше Рейн! Всички в околността знаеха, че брат й има склонност към жените. Или по-точно, те сами се хвърляха в обятията му. Но никога не бе водил непозната жена вкъщи!

И то какво момиче! С топлото си излъчване и открито лице Джоселин Асбъри бе толкова различна от префинените жени, които брат й обикновено подбираше, колкото Англия от Уелс.

Алекс усети как устните й се разтягат в лукава усмивка. Историята беше твърде пикантна. Наистина беше доволна, че мис Пъркинс е заета с разопаковането на багажа.

„Може да ти е брат — би казала старата мома, — но той е просто един пройдоха и мошеник. Казвам ти, че може да поквари всяко младо и впечатлително момиче.“

„Едва ли има такова лошо влияние“ — помисли си Алекс. Всъщност, откакто бе починал баща им, Рейн бе станал изключително строг — понякога се държеше като истински тиранин. Безпокоеше се за нея, заплашваше всеки мъж, който посмееше да я приближи, но я обичаше истински, както и тя него.

Александра се отдръпна от прозореца. Днес брат й изглеждаше доста различен, приличаше на стария Рейн, когато бе застанал до красивото чернокосо момиче. Имаше някаква особена лекота в държанието му, дори в начина, по който се усмихваше. Може би тази жена бе подходяща за него.