Кат Мартин
Сладко отмъщение (25)

Двадесет и пета глава

Джо стоеше пред огледалото, когато той влезе в стаята. Взираше се в отражението си с невиждащ поглед и се чудеше какво ли ще каже Рейн, какво ще му каже тя…

Той се приближи, привлече я нежно в обятията си и опря главата й на гърдите си.

— Успокой се, любов моя. Всичко ще се оправи.

Нямаше намерение да плаче, но сълзите сами се стичаха по бузите й. Джоселин се притисна в него, ужасена от онова, което едва не се бе случило, от това, което той можеше да си помисли.

— Знам. Бях навън в градината. Можеше да съм аз. Можеше…

— Не — прекъсна я Рейн и прегръдката му стана още по-силна. — Ти не би могла да причиниш зло на никого. Това го знам със сигурност.

Той беше откровен. Разбираше го по погледа му и обръчът, който стягаше гърдите й, започна да се отпуска. Беше погребала тази болка, но тя никога не я бе напускала истински. Болката от несигурността и предателството.

— Никога вече няма да се усъмня в теб, Джо. Обещавам ти. Каквото и да се случи, никога няма да се усъмня в теб. Обичам те. Едва тази нощ осъзнах колко много те обичам.

Времето сякаш спря. Джо искаше да му вярва — повече от всичко на света… И все пак…

— Но ти ме мразеше.

— Знам, че отстрани е изглеждало така. Дори самият аз си вярвах, но това не беше истина.

— Накара ме и аз да повярвам, че ме презираш.

Той прокара нежно пръсти по бузата й.

— Можеш ли да повярваш, че бих пропътувал четири хиляди мили, за да намеря жената, която мразя?

Джоселин потърси погледа му.

— Ти си човек със съвест, Рейн. Ожени се за мен по задължение, а не от любов.

— Задължение? — повтори той, като отстъпи назад. — Наистина ли мислиш така?

— Чувстваше се отговорен. И все още се чувствуваш.

— Ожених се за теб, защото те обичам. Трябваше ми време да го разбера — понякога съм дяволски упорит.

Тя се усмихна.

— Знам, че е трудно да ми повярваш — каза той и я целуна властно по устните. — Но с времето ще те накарам да ми повярваш.

— Рейн — продума нежно тя, като плъзна ръка по врата му. — Толкова много те обичам.

Той я целуна отново. Джоселин усети бързите удари на сърцето му, почувства обичта и загрижеността му в нежността, с която я докосваше.

Тя отвърна на целувката му с цялата любов, която изпитваше, без да може да продума. Той я вдигна на ръце и я занесе до леглото. След минута вече бе свалил дрехите й и събличаше своите, след това я целуна дълго и сладостно. В докосването му имаше много страст, но и толкова нежност.

Това беше най-сладкият миг в живота й, изпълнен с любов, осветен от надежда за бъдещето. Джоселин се молеше това да продължи вечно.

 

 

Рейн усещаше нежните й пръсти по гърдите си. Слънцето току-що бе изгряло, но те вече се бяха любили страстно. Той лежеше до нея, отмалял от щастие. Най-после бе признал любовта си и макар тя да не му бе отговорила, страстта и загрижеността й към него бяха достатъчно красноречиви.

Искаше му се да прекара деня в леглото с нея, но си спомни снощните събития и това, което му предстоеше. Пресегна се за халата си и стана.

— Какво каза господин Малкъм, след като излязох? — попита Джоселин и се надигна на лакът.

— Каза, че е проверил повечето от имената в списъка, който му бях дал.

— Но истината е, че Малкъм още не се е добрал до никаква улика.

— Но сигурно ще открие нещо.

Джоселин седна в леглото и блестящата й коса се разпиля по раменете.

— Боя се, че няма да е много. Казах му да потърси Брауни и Тъкър.

Рейн не спомена, че Брауни е бил забелязан в конюшнята по време на изстрела, но за местонахождението на момъка по това време никой не можеше да каже нищо. Искаше му се, заради Джоселин, а и заради самия Тък, младежът да не е замесен.

— Бих искала да ги видя, преди да заминем за Мардън.

— Знам. Ако Малкъм успее да ги намери, ще ги повикаме тук веднага.

Тя притисна нежно устни върху рамото му.

— Малкъм каза ли нещо друго?

— Нищо съществено, макар, че изказа едно доста любопитно предположение.

— И какво беше то?

— Каза, че може би търсим в погрешна посока.

— Тоест?

Рейн се поколеба за миг.

— Макар да си напълно оправдана по обвинението в опит за убийство, Малкъм е разбрал, че си се опитала да ме застреляш пред дома на лорд Доринг. Попита ме защо.

— И ти какво му каза?

— Че си ме объркала с баща ми. Разказах му за пожара в Мичъм Лейн, за братовчедите ти и как си скитала по улиците.

— И?

— Тук идва най-любопитното. Той ме попита дали няма някой друг, който би желал смъртта ми по същата причина. Казах му, че не се сещам за никого, с изключение на баща ти, но той е мъртъв.

Рейн се наведе и я целуна по бузата.

— Събери си багажа — каза той. — Утре заминаваме за Мардън.

— Слава Богу — каза Джо, защото отдавна искаше да се махнат от Лондон.

— Междувременно, ще трябва да отскоча до града. Ще ни трябват още хора. Не искам да давам на това копеле нов шанс да ме убие. Вече имам много причини, които ме задължават да живея.

 

 

След дълги молби Джоселин убеди Рейн да я вземе със себе си в Лондон.

— Искам да си взема някои неща, преди да заминем за провинцията.

Явно, за нея нямаше да е опасно. Мишената беше той. Единствено той.

— Ще вземеш и Елза, нали.

Тя се опита да се усмихне.

— Разбира се.

Всъщност Джо искаше да намери Тъкър. Не беше сигурна къде да го търси, но ако можеше да открие Брауни, имаше голяма вероятност момчето да е с него.

Тя се облече набързо и се отправи към трапезарията. Когато минаваше покрай стаята на Александра, вратата се отвори рязко и младата й снаха пристъпи в коридора, като едва не се сблъска с нея.

— Добро утро, Александра.

— Аз… аз тъкмо бях тръгнала при теб — каза тя. Пръстите й нервно въртяха едно от копчетата на кремавата й рокля. — Можеш ли да ми отделиш една минутка?

— Разбира се.

Двете влязоха в стаята на Алекс. Едва сега Джоселин забеляза колко е напрегнато момичето.

— Какво има, Алекс?

Докато Джоселин я наблюдаваше с нарастващо любопитство, брадичката на Алекс още повече се наведе надолу и раменете й се стегнаха — нещо, което напомни на Джо, че й тя бе изпитвала подобни чувства.

— Дължа ти извинение — каза Александра. — Чух какво се случи миналата нощ… Рейн ми каза, че пак са се опитали да го убият. Каза ми също, че по това време си била в кабинета му. Изглежда, съм сгрешила в преценката си за теб. Съжалявам за това, което ти казах. Надявам се, да ми простиш.

— Алекс…

— Толкова се притеснявах. Избързах с изводите, преди да съм проверила добре нещата. Брат ми никога не би се оженил за теб, ако не беше сигурен в невинността ти. Трябваше да му имам по-голямо доверие.

Известно време Джоселин не каза нищо. Искаше приятелството на тази млада жена, искаше да бъде приета за член на семейството, но не и с цената на една лъжа.

— Рейн означава всичко за мен — завърши Александра. — Просто се боях да не го изгубя.

Джо си пое дъх.

— Знам колко много обичаш брат си. Знам колко близо беше той до смъртта. Бях изпаднала в ужас при мисълта, че може да умре, и си представям как си се чувствала.

Джоселин се приближи към нея.

— Вие с Рейн сте единственото истинско семейство, което съм имала от години. Искам да ми имаш доверие, Александра. Искам да бъдем приятелки.

— И аз искам същото — каза меко Александра.

Джоселин се поколеба за миг. Толкова беше лесно да остави Александра да вярва, че е била в кабинета… Тя отново пое дълбоко дъх.

— Приятелите никога не се лъжат, Алекс. Затова ще поема риска и ще ти кажа истината.

— Истината? Каква истина? Не разбирам.

— Миналата нощ, когато се стреля, аз не бях при Рейн. Бях навън в градината. Рейн излъга заради мен. Обича ме и затова излъга — лицето на Александра пребледня. — Но аз ти се заклевам, че никога не съм се опитвала да го убия — Джо пристъпи напред и протегна ръце, като се молеше младото момиче да я разбере. — Аз обичам брат ти, Алекс. Нося неговото бебе и го обичам повече от всичко на този свят. Ти си жена, Александра. Сигурно, когато ме гледаш, усещаш колко много обичам Рейн.

Александра вдигна очи към лицето на Джо, след това погледна протегнатите към нея ръце.

— Усещам го, Джо. Усетих го още първия път, когато те видях. Още тогава знаех, че го обичаш — каза тя просълзена. — Нужна е голяма смелост, за да каже човек това, което ти ми каза сега. Бъди сигурна, че няма да съжаляваш. Брат ми те обича. Сега знам, че аз също ще те обикна.

Джоселин разтвори ръце и младото момиче се озова в прегръдките й.

— Благодаря ти. Едва ли някога ще осъзнаеш какъв голям подарък ми направи току-що.

Александра само кимна. Джоселин се отдръпна, усмихна се и тръгна към вратата.

— Джоселин?

— Да, Алекс?

— Ще имаш ли нещо против да ме наричаш Алекса? Всички приятели ми викат така. Всички, освен Рейн.

— Алекса… — Джо се замисли за миг. — Да, това е чудесно име и мисля, че ти подхожда повече. Отсега нататък ще ти казвам Алекса.

После затвори вратата след себе си й продължи по коридора към стълбите. Беше рискувала, доверявайки се на Александра. Ала интуицията й бе подсказала, ме това доверие ще се оправдае.

Джо влезе в трапезарията, като се усмихваше на себе си. Рейн я погледна и също се усмихна.

— Тази сутрин си в добро настроение.

— Като се има предвид всичко, което се случи, мисля, че да.

— И няма ли да споделиш с мен?

— Ще трябва да попиташ Александра — отвърна Джоселин. Изведнъж си спомни, че сестра му бе започнала да подрежда стаята си. — Всъщност тя вече е зряла жена и…

— Алекс? Зряла? Дали ще доживея този ден?

— Вече сте го доживели милорд, уверявам ви.

Рейн не отговори.

След закуска двамата поеха към града. На Бонд Стрийт кочияшът спря.

— Сигурна ли си, че няма да ти трябва каретата? — попита я Рейн.

— Не. Само ще обиколя магазините, докато се върнеш.

— Добре тогава. Ще се видим след два часа.

Той я целуна леко по устните и по бузите й поруменяха.

— Ще внимаваш, нали? — попита тя.

— Когато се върна, ще бъда заобиколен от телохранители. Сигурен съм, че ще се чувствувам като сър Уолтър на път за кулата.

Джоселин се засмя.

— Поне ще си в безопасност.

— Трябва да свърша нещо — обърна се Джоселин към Елза, която я чакаше търпеливо на тротоара. — Няма да се бавя.

— Но, милейди, сигурно ще искате и аз да ви придружа.

Джо се замисли за миг. Щеше да се чувства много по-спокойна в компанията на момичето, но шансовете да намери Брауни или Тъкър щяха значително да намалеят при вида на една драма, придружена от компаньонката си. Освен това щеше да се движи из малки улички, да търси познати лица, да разпитва хора, които биха изчезнали при най-малкия сигнал за опасност.

— Ще бъде най-добре да останеш тук. Виж дали няма да ти трябва нещо за пътуването до Мардън. Само кажи на търговците, че е за Стоунлей, и те ще го пишат на неговата сметка.

Лицето на Елза грейна при възможността да остане за малко в центъра на Лондон.

— Ще се срещнем отново тук след около два часа.

Елза кимна и пое нетърпеливо по улицата.

— Елза… ако случайно Рейн пристигне преди мен, кажи му, че съм видяла един стар приятел и че веднага ще се върна.

— Какъв стар приятел, мадам?

— Просто му предай каквото ти казах.

Джоселин загърна пелерината си, сложи качулката и изчезна зад ъгъла.

След две минути спря една карета и се качи. Нямаше представа къде може да живее Брауни, нито дали Тъкър е с него, но познаваше много от приятелите му и знаеше местата, където той обичаше да ходи. Все някой щеше да й каже къде би могла да открие приятелите си.

 

 

Срещата на Рейн с Харви Малкъм му отне много по-малко време, отколкото бе предполагал. Малкъм се бе погрижил да наеме телохранители. Освен това беше открил къде живее Брауни — в приземна стая на Грейс Ин Лейн.

Рейн бързо се отправи натам. Разбра, че е пристигнал, по мириса на развалена риба и човешки изпражнения. Над входа на кръчмата имаше табела с надпис: „ПИЯНИ ЗА ПЕНИ, МЪРТВОПИЯНИ ЗА ДВА ПЕНСА, СПАНЕТО БЕЗПЛАТНО“.

Предположи, че входът към приземния етаж е откъм уличката, и тръгна натам. Мина покрай двама скитници и една застаряла проститутка и се спусна надолу по прогнили дървени стълби. Не бе минал и две-три стъпала, когато дочу приглушените ругатни на някаква жена. Беше сигурен, че е проститутка, която се подлагаше на допълнителни изтезания, за да изкара някой шилинг повече. Чуваше боричкането, но не виждаше нищо, тъй като помещението бе мрачно и задимено.

На последното стъпало Рейн успя да различи огромен моряк, който се хилеше и галеше с грубите си ръце дребна жена, полускрита под голяма пелерина. Той се огледа. Явно, само си бе загубил времето. Канеше се да си тръгне, когато чу писък. Изведнъж осъзна, че жената, притисната до стената, се бори не на шега.

— Май ще трябва да те уча на добри обноски — предупреди я морякът и я удари през лицето. Плесницата отекна в задименото помещение.

Рейн вече се проклинаше, задето бе дошъл тук, но не можеше да си отиде просто така, точно когато морякът повали жената върху мръсната слама, тръшна се върху нея и започна да си разкопчава панталоните си.

— Мръсно животно! Пусни ме!

Дъхът на Рейн секна и той не можа да повярва на ушите си, шокиран до болка от познатия глас на жената, която продължаваше да се дърпа и да ругае огромния моряк. В следващия миг разпозна лицето й.

Кръвта му кипна от гняв.

— Малко е раничко за срещата ни, какво ще кажеш, любов моя?

— Рейн!

Той сграбчи моряка за врата, вдигна го като кукла на конци и стовари един съкрушителен удар в лицето му.

Джоселин застана на колене. Рейн! Никога не бе изпитвала такъв ужас и такова облекчение, когато забеляза високата, добре сложена фигура на съпруга си.

Морякът се олюля и замахна на свой ред. Рейн отстъпи назад и за най-голяма изненада на Джо се ухили.

По дяволите! Този мерзавец започваше да го забавлява. И все пак очите му проблясваха гневно. Той избегна още два-три удара. После нанесе две светкавични крошета на моряка и той се свлече на пода.

Джоселин вдигна очи към Рейн. Лицето му бе изкривено от ярост.

— Имате ли нещо против да се загърнете, мадам — каза той прекалено учтиво, — и да ми обясните какво точно правите тук?

Джоселин вдигна глава. Гласът й трепереше.

— Дойдох… дойдох да намеря Брауни. Разпитах някои стари познати. Открих, че живее тук. Исках да го видя.

— Май трябваше да те държа за ръчичка като малко дете.

Тя се усмихна насила.

— Признавам, че сигурно го заслужавам. Но първо искам да се махна от това ужасно място, ако нямаш нищо против.

— Изкара ми ангелите от страх. Сигурна ли си, че си добре?

— Да, по-добре съм — отговори тя.

Рейн само изсумтя. След това я вдигна.

Когато излязоха навън и той я пусна на земята, Джоселин се огледа наоколо. Погледът й се спря на застоялите локви, купчините гниещи отпадъци, проскубаната рижа котка, която дърпаше някакъв умрял плъх близо до стълбите.

— Бях забравила колко е ужасно всичко това.

— Ако още веднъж само си помислиш да стъпиш на такова място, обич моя, ще си платиш прескъпо.

— Съжалявам.

— Говоря съвсем сериозно, Джо. Аз съм ти съпруг. Искам да бъдеш в безопасност.

Странно, мислеше си тя. Колко е хубаво да знаеш, че някой е толкова загрижен за теб.

— Прав си. Не биваше да идвам, но трябваше да намеря Брауни.

Някой се засмя грубо зад тях.

— Брауни, а? Е, ако си търсила Брауни, може да се каже, че си го намерила.

— Брауни! — извика Джоселин и се спусна в прегръдките на стареца.

— Добре ли си? — попита тя. — Имаш ли какво да ядеш? Къде е Тъкър? С теб ли живее? Толкова се тревожех за вас!

— Мислиш, че аз не се тревожех ли?

Брауни забеляза синина на бузата й и изгледа свирепо Рейн.

— Не го е направил той — усмихна се мило Джо. — Той ми е съпруг.

— Съпруг, а? Май има бая работи да ми разправяш, Джоли.

Не й отне много време да му опише накратко патилата си и облекчението, изписано върху лицето му, накара сърцето й да се изпълни с обич.

— А Тъкър? Още ли е с теб?

— Тук е. Добре е. Успях да го скрия, след като те откараха. Ей сега се скри зад ъгъла. Всеки момент ще дойде.

— Джоли!

Русото мършаво момче я зърна и хукна към нея.

— Тъкър! — извика Джоселин и се хвърли в прегръдките му.

— Не мога да повярвам на очите си!

— Толкова се радвам да те видя, Тък.

Момчето погледна предпазливо Рейн, но той се усмихваше.

— Как успя да ни откриеш? — попита Тък. — И какво, по дяволите, правиш с него?

— Двамата с Рейн се оженихме — отвърна Джоселин и потърси погледа на Тък, опитвайки се да разчете мислите му. — Дълга история. Надявах се да те намеря. Надявах се… вярвам, че…

— Спокойно, Джоли — каза нежно Брауни, като сложи ръка на рамото й. — Момчето не е стреляло. Нали казваш истината, синко?

— Уплаших се, че може да си го помислиш — каза Тък. — Затова избягах. Бог ми е свидетел, Джо. Никога не съм стрелял по човек. Може да ми е било криво, че най-добрата ми приятелка е станала някаква си противна дама и тъй нататък, но — честна дума — никога не бих помислил за убийство… Освен ако няма истинска причина.

— Слава Богу! — каза Джоселин и отново го притисна в прегръдките си. — Никога не съм вярвала, че можеш да го направиш, но нещата бяха толкова объркани… Просто бях много разтревожена…

— Няма нищо, Джо. На мен самия ми трябваше доста време, докато разбера какво става.

Рейн я прегърна през рамо.

— Сега, след като изяснихме нещата, защо двамата с Брауни не си съберете багажа? Каретата ми е зад ъгъла. Ще дойдете с нас, ако все още имате желание да работите.

Брауни потупа момчето по рамото.

— Помисли си, момко! Пак пълни тумбаци! — Той се обърна към Рейн. — Няма нужда да ме молиш втори път, гос’дарю.

Тъкър се поколеба само за миг, след това кимна в знак на съгласие и хукна към приземния етаж да си вземе оскъдния багаж.

— Значи, още не си открил кой стреля по теб? — попита Брауни.

— За съжаление, не.

— Значи, добре че сте ни открили, а? — каза Брауни и се ухили. — Все някой ще трябва да ви пази. Ние с Тък няма да ви изпуснем от очи.

Рейн се усмихна, а Джоселин се опита да не се изчерви. Брауни никога нямаше да се промени, а и на нея не би и се искало.

— Благодаря ти — отвърна тя. — Така наистина ще се чувствам по-добре.

Джо усети как от плещите й се смъкна огромно бреме. Рейн все още беше в опасност, но приятелите й не бяха замесени в това пъклено дело. Утре щяха да заминат заедно за Мардън. Молеше се от цялата си душа Рейн най-после да бъде в безопасност.