Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Гарик (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sweet Vengeance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 47гласа)

Информация

Сканиране
bobych(2009)
Разпознаване и корекция
Жанет(2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona(2011)

Издание:

Кат Мартин. Сладко отмъщение

ИК „Бард“ ООД, София, 1996

Редактор: Петя Янева

История

  1. —Добавяне

Двадесет и трета глава

Настъпиха спокойни дни. Никой досега не се беше грижил така за Джоселин, никой не я бе закрилял така. Онова, което Рейн изпитваше към нея може и да не беше любов, но чувството му бе силно. Не беше изключено то да отслабне в ролята на идеален съпруг. И все пак нямаше жена на кораба, която да не я гледа със завист.

Джоселин се отдаде изцяло на чувствата на Рейн, на неговия чар, на грижите му. Не искаше да се вслушва във вътрешния глас, който й повтаряше, че и преди той се е отнасял по този начин с нея.

Как можеш да забравиш горчивия край, до който те беше довел? Как можеш да забравиш кошмара зад онези дебели сиви зидове?

Това е различно, спореше тя със себе си, този път съм негова съпруга. Но и най-силните доводи на света не можеха да разсеят напълно съмненията й.

През следващата седмица Джоселин бе обзета от нова тревога. Една сутрин тя се събуди с ужасно главоболие и признаци на морска болест. Поне така си мислеше, докато не разбра, че морето е напълно спокойно. Вече втори месец цикълът й бе нередовен, но досега си мислеше, че е от напрежението, което бе преживяла.

Какво ли щеше да каже Рейн, ако наистина носеше неговото дете? Дали нямаше да го приеме като още едно бреме?

На другия ден подозренията й се потвърдиха и от страха, и от сладкия копнеж, който не можеше да сравни с нищо, изживяно досега. Искаше това бебе, вече го обичаше, макар че сигурно то все още беше съвсем малко. Улавяше се, че се моли това да е истина. Винаги бе искала деца; а неговото щеше да обича особено силно.

Велики Боже, дано и той да иска това бебе колкото мен.

Когато на третата сутрин Рейн я завари да повръща, той възкликна от изненада и по гърба му полазиха тръпки.

— За Бога, Рейн, какво ти става?

Тя избърса устата си с една влажна кърпа, докато той пристъпваше ухилен към нея. Щастието, което излъчваше лицето му, накара сърцето й да се преобърне в гърдите.

Той плъзна ръце по корема й, а после я сграбчи и я вдигна нагоре.

— Кажи ми, че това, което си мисля, е истина.

Джоселин сложи ръце на раменете му, замаяна от радост при вида на грейналите му от щастие очи.

— Истината е, че ако не ме пуснеш, може да ти се случи нещо много неприятно.

— Не ме интересува.

Тя се засмя.

— Мисля, че има много голяма вероятност да нося твоето бебе.

Той нададе отново щастлив възглас и я притисна още по-силно към себе си.

— Само да не ме завъртиш!

Рейн я остави нежно на пода.

— Не бих си го и помислил. Всъщност не бих помислил за нищо, което да обезпокои нашето бебе.

— Значи си доволен, така ли? Не бях сигурна как ще реагираш. Мислех да изчакам известно време, за да се уверя, преди да ти кажа.

Той я погледна в очите:

— Никога не бива да се страхуваш да ми казваш каквото и да било. Аз съм твой съпруг, Джо. Твоите проблеми са и мои, но твоите радости също са мои.

След няколко дни Джоселин се почувства значително по-добре и двамата с Рейн подновиха пламенните любовни игри — след като тя го увери, че това е напълно безопасно за бебето. Сега, когато знаеше, че носи част от него в себе си, го чувствуваше по-близък от всякога. Молеше се и той да изпитва същото към нея.

Денят, преди да хвърлят котва на английския бряг, Рейн бе застанал до нея на палубата. Късният следобеден бриз бе подкарал облаците по небето. Слънцето се бе скрило и тя потръпваше от хлад. По бялата диря на кораба започнаха да се събират чайки. Крещяха и грачеха и опъваха нервите й до краен предел.

— Бих искала никога да не стигнем брега — каза тя.

Рейн я прегърна нежно.

— В някои отношения аз също.

Тя вдигна глава и погледът й потърси неговия.

— Почти не сме говорили за предстоящите проблеми. Как ще се върнем, Рейн? Какво ще кажат хората? Как ще реагират? Дори само отношенията ви с Александра да охладнеят заради мен, ще се чувствувам ужасно.

Рейн я целуна по челото.

— Каквото и да се случи, няма да си виновна ти. Аз съм този, който отнех девствеността на едно невинно младо момиче. Аз съм този, който те обвини в престъпление, което не си извършила.

Освен това той беше този, чийто враг искаше да го види мъртъв. Стомахът й се сви при тази мисъл. — Ще бъдем отхвърлени, нали? Рейн въздъхна и се загледа във водата.

— Властта и парите са на наша страна. Връзката ни вече е узаконена. Висшето общество е приемало много по-фрапантни случаи.

— Не ми се вярва.

— Чувала ли си нещо за Канис, Раки и Рет?

Джоселин се засмя.

— Не, мисля, че не съм.

— А за херцога на Девъншир, за неговата съпруга Джорджина и лейди Елизабет Фостер? Тримата живееха заедно.

— Заедно? Искаш да кажеш, че…

Той се засмя:

— Точно това искам да кажа.

— Били са… тримата са били…

— Menage a trois, както казват французите.

— Но връзката им сигурно е била тайна.

— Лейди Елизабет винаги се движеше с херцога и херцогинята. Двете жени бяха бременни от него и все пак тримата си останаха много добри приятели.

— И уважавани членове на Висшето общество?

— Ако не уважавани, най-малкото толерирани. Домът на херцога бе един от най-посещаваните в Лондон.

Джоселин се отпусна в него и опря глава на рамото му.

— Ако това е вярно, значи и ние имаме шанс — каза тя.

— Просто остави всичко на мен, любов моя. Знам как да се справя.

Джоселин въздъхна и се загледа в сивото небе.

 

 

Рейн не бе подозирал, че ще изпита такава радост при завръщането си вкъщи. Нямаше търпение да види сестра си, добрите си приятели Доминик и Катрин, нямаше търпение да настани жена си и детето, което тя носеше, в новия им дом.

Беше изпратил писмо до Доминик, в което го уведомяваше кога ще пристигнат, както и за всички обстоятелства, свързани с предстоящия му брак. Искаше да им даде време да свикнат с решението му, беше обяснил грешката, която бе направил и как възнамерява да оправи нещата. Молеше се на Бога да го разберат и да приемат Джоселин като негова съпруга.

Когато корабът наближи пристанището, Рейн застана до Джоселин. Лондонските докове бяха същите, каквито ги бе оставил. По мачтите на струпаните кораби се развяваха флаговете на всякакви държави, търговци прекарваха товарите по кея, проститутки предлагаха телата си с лица, скрити зад дебел слой пудра. Широкоплещести носачи разтоварваха сандъци.

— Ще ни чакат в Стоунлей — каза той. — Знаят, че ще пристигнем тази седмица.

Тя мушна ръка в неговата и Рейн усети как трепери.

— Няма от какво да се страхуваш — каза меко той. Искаше му се да може да разсее страховете й. — Те знаят, че не си стреляла ти. Знаят, че сме женени. Всичко ще бъде наред.

— Това, че ти ми вярваш, не означава, че и те ще повярват.

Същото си бе казвал и той.

— Те ми имат доверие. Засега това е достатъчно.

Докато откриеше кой е истинският виновник. Ръцете му се свиха несъзнателно в юмруци. След всичко, което и двамата бяха изстрадали, щеше да накара този изверг да си плати. Вече беше изпратил писмо до следователя Харви Малкъм, когото Доминик му беше препоръчал. Надяваше се човекът вече да се е заел с тази работа.

Корабът влезе в пристанището. Багажът им бе свален, след което натоварен на една двуколка. Джоселин се сбогува с госпожа Кенууд, благодари й за компанията по време на пътуването, макар че всъщност бяха прекарали малко време заедно. Скоро Рейн и Джоселин поеха по задръстените лондонски улици. Минаваха край препълнени със зеленчук каруци, поели към пазара, покрай кръчми, магазини и ресторанти. Във въздуха се разнасяше мириса на печено месо и загнила смет.

Ала Джоселин, изглежда, не забелязваше нищо.

— Бих искала да отида при децата — каза замислено тя, откъсвайки погледа му от пъстрата тълпа навън. — Представям си колко са пораснали.

Рейн стисна ръката й.

— Ще отидем при тях, веднага щом се настаним. Обещавам ти.

Тя се опита да отвърне на усмивката му, но долната й устна затрепери. Беше необикновено нервна, Рейн ясно го виждаше в разтревожените й сини очи. Искаше му се всичко да мине колкото може по-леко.

Молеше се сестра му и приятелите му да не усложнят нещата.

На стълбите в Стоунлей ги посрещна цяла армия слуги, приветливо усмихнати. Фартингтън също се усмихна широко — нещо, което не беше правил, откакто Рейн се бе върнал от армията. Рейн помогна на Джоселин да слезе от каретата и я поведе по широките каменни стълби.

— Радвам се да ви видя, милорд — каза икономът.

— Благодаря ти, Фартингтън. Уверен съм, че си поддържал всичко в ред по време на отсъствието ми.

— Разбира се, милорд.

Рейн прегърна Джо през кръста.

— Бих искал да те запозная с новата ти господарка — лейди Стоунлей.

Икономът наведе глава в изискан поздрав, като се престори — както се очакваше от него — че я вижда за пръв път.

— Добре дошла в новия си дом, милейди.

— Благодаря — отвърна Джоселин и по бузите й изби руменина.

— Ще уведомя сестра ви и останалите за пристигането ви.

Това, разбира се, беше излишно. Те бяха чули шума и сега се втурнаха в антрето.

— Рейн! — извика Александра и се хвърли в прегръдката му.

— Как си, зверчето ми?

— Добре… След като си у дома, вече съм добре.

— Имам подарък за рождения ти ден — каза Рейн. Съжалявам, че пропуснах датата, но обещавам да се реванширам. — После добави: — Мисля, че се познавате с Джоселин. Джо, нали помниш Алекс?

Джоселин се усмихна, но Александра сякаш се вцепени.

— Да, мисля, че сме се виждали точно тук — каза тя сдържано. — Приятно ми е.

— Здравей, Александра.

— Я да видим за какво е целият този шум? — Това бе Доминик. — Да не би тази врява да е защото старият боен кон най-сетне се е сетил да се прибере у дома?

Двамата мъже се ръкуваха, след това се прегърнаха сърдечно. След миг се появи и Катрин.

— Добре дошъл в къщи, Рейн — каза сърдечно тя, а после се обърна към Джо. — А това трябва да е Джоселин. Толкова се радвам, че най-после мога да се запозная с теб — в гласа на Катрин имаше толкава топлина, че Джоселин не можеше да не й се усмихне. — Рейн ни писа всичко за теб. Много отдавна очаквам този миг.

Доминик погледна Джоселин и каза:

— Мисля, че ви дължа едно извинение, лейди Стоунлей. Надявам се, че заради Рейн ще забравите нашето недоразумение.

— Не ни дължите нищо. Всичко беше една ужасна грешка. Съжалявам, че се случи всичко това.

Доминик се усмихна, в погледа му просветна онзи особен блясък, който можеше да очарова и най-високомерната дама в Лондон.

— Думи на истинска лейди — каза той и поднесе пръстите й към устните си. — Добре дошла у дома, графиньо.

Оттук нататък нещата тръгнаха доста добре; поне така си мислеше Рейн, докато жените не се оттеглиха горе, за да се приготвят за вечеря и двамата с Доминик не останаха сами в гостната.

— Е?

Изпънат като пантера до стената в Червения салон, Доминик не изпускаше от поглед Рейн.

— Какво „е“? — отвърна той, като се наведе да извади една пура от кристалната табакера върху махагоновата маса.

— Е, ще ми кажеш ли как дойде това сляпо откровение? Как успя да откриеш, че госпожица Асбъри е невинна?

Рейн правеше всичко възможно лицето му да остане непроницаемо.

— Откъде знам, не е важно. Фактът е, че знам.

— Значи имаш някакво доказателство.

— Казвам ти, че Джоселин не е виновна. Като най-близък приятел те моля да се довериш на преценката ми. Моля те да приемеш жената, която съм избрал за моя съпруга, също както аз съм приел твоята.

Доминик дълго време не отговори нищо. Накрая каза замислено:

— Прекалено дълго сме били заедно, за да ти откажа нещо, което би ме помолил. Щом желаеш да заложиш живота си на тази жена, мога да разбера колко са силни чувствата ти към нея. Както каза, тя е твоя съпруга. Това ми е напълно достатъчно.

— А Катрин?

— Катрин е романтичка. Тя винаги търси доброто в хората. Мисля, че искаше да открие доброто и в Джоселин още от момента, в който разбра за чувствата ти към нея. Тя ще закриля съпругата ти във всяко отношение.

Рейн кимна, доволен от думите на Доминик. Сряза крайчето на пурата си, стисна я между зъбите си, запали я и пое бавно и дълбоко от дима.

— За съжаление — добави Доминик — не бих могъл да кажа същото за сестра ти.

Рейн вдигна вежда.

— Какво имаш предвид?

— Александра е убедена, че Джоселин е виновна. Смята, че е успяла да те измами, за да повярваш, че няма нищо общо с изстрела. Боя се, че на Джоселин няма да й е лесно, докато сестра ти мисли така.

Рейн въздъхна.

— Това момиче има нужда от съпруг.

— Има повече предложения от нормалното. Последният беше Питър Мелфорд, но тя, разбира се, го отряза. Горкият глупак, беше повярвал, че има шанс. Доколкото чувам, понесъл го е доста тежко.

Рейн изсумтя.

— Представям си. Напомни ми да уредим въпроса с годежа, веднага щом приключим с това.

Доминик се отмести от стената и тръгна с бавни крачки към Рейн.

— Което ни изправя пред основния въпрос, нали?

Рейн дръпна от пурата си.

— А именно?

— Кой, по дяволите, е стрелял?

Рейн издуха бавно дима и се облегна в удобното си кресло.

— Боя се, че нямам ни най-малка представа. Имам дълъг списък със заподозрените, както би могъл да си представиш, но не мога да отправя основателно обвинение срещу никого от тях.

— В писмото си казваш, че възнамеряваш да наемеш Харви Малкъм.

— Вече го направих. Изпратил съм му също и списък на хората, които биха се радвали да ме видят мъртъв, както и инструкции да се осведоми за местонахождението на всеки един от тях по време на изстрела.

— Той е добър човек, Рейн. Ако някой е в състояние да разреши загадката, това е Малкъм. Предполагам, че си взел някои мерки за сигурност?

— Не още, но ще взема.

— Не се бави. Дори в този момент животът ти може да е в опасност.

На Рейн му бе неприятно да се отнасят с него като с дете и все пак беше длъжен да се вслуша в думите на приятеля си. Щеше да се погрижи за това, а после щеше да открие изверга, който им беше причинил толкова болка.

 

 

Колкото повече време минаваше от престоя му в Лондон, толкова повече Рейн се разочароваше. Вместо бързото отменяне на присъдата на Джоселин, както бе очаквал, съдиите му задаваха все нови и нови въпроси. След това се изправи пред апелационния съд, където всички бяха убедени, че красивата му жена е успяла да му затвори очите пред очевидната истина.

— Бих искал да се срещна с нея — каза един от четиримата съдии. Има няколко въпроса, на които не мога да си отговоря. Трябва да сме сигурни в истината, преди делото да се преразгледа открито.

Рейн се замисли колко ужасена ще бъде Джо. Беше й обещал, че никой няма да я закача за нищо. По челото му изби пот.

— Уверявам ви, Ваша чест, че няма никаква нужда от подобни усложнения. Съпругата ми е невинна жертва на ужасна несправедливост. Аз съм този, който трябва да плаща, а не тя — той се опита да се усмихне. — Ако ми позволите, с удоволствие бих се съгласил на обезщетение. Чувал съм, че приходите на съда напоследък са намалели. За мен би било чест да направя дарение от… да кажем десет хиляди лири. Сигурен съм, че парите ще бъдат използвани за благородни цели.

— Е…

Очите на съдията проблеснаха. Той погледна към останалите, които кимнаха в знак на съгласие, и Рейн въздъхна с облекчение. С този въпрос бе приключено; Джоселин щеше да бъде оправдана. Макар че не можеше да бъде спокоен, докато не видеше документите с очите си.

Срещата му с Харви Малкъм премина по-зле.

Макар наистина да бе умен и проницателен, както го бе уверил Доминик, досега той не беше стигнал до никакви улики.

— Участието на лейди Кемпдън се изключва — каза Малкъм в един следобед в кабинета си. — В деня на покушението е била при модистката си. Разбира се, би могла да плати на някого да го направи. В момента работя върху тази теза.

— А Бартлет? — попита Рейн.

— Засега той е най-вероятният от заподозрените. Изглежда, никой не знае къде е бил по време на изстрела. Предишната нощ е бил пиян. Разбрах, че се е изказал грубо по ваш адрес. Един от членовете на вашия боксов клуб — той погледна в тефтерчето си — някой си лорд Скофийлд, твърди, че лорд Харкорт казал, че някой би трябвало да ви застреля, заради това, което сте направил. Изглежда, никой не знае какво точно е имал предвид, но явно, това са били думите му.

— Бартлет — промълви Рейн и едва не се задуши от гняв само като чу името му. — Не съм мислил, че може да стигне толкова далеч, но ако е…

— Ако наистина е, ще го предадете на властите.

Рейн не отговори. Само кимна, но дълбоко в себе си не беше сигурен как точно ще постъпи. Спомни си дните, когато лежеше полумъртъв, болката, която бе изтърпял и несправедливата покруса от предполагаемото предателство на Джоселин. Мислеше и за нея — сама и уплашена във вонящите килии на затвора Нюгейт, за дългото й мъчително пътуване, за белезите от грубия бич върху гърба й.

Мислеше какво можеше да се случи с нея, ако не беше заминал за Ямайка, и с всеки ден гневът към човека, който бе стрелял в него, нарастваше все повече.

Единствено през нощта яростта му затихваше. Отпуснат в леглото, сит и доволен като никога, Рейн мислеше за чувствата към Джо. В Ямайка бе сгрешил, като си мислеше, че ще е достатъчно да се ожени за нея. Смяташе, че това ще успокои съвестта му, ще разреши въпроса с нейното бъдеще — а и с неговото — и да даде покой на невероятната страст, която изпитваше към нея.

Ала той знаеше, че в чувствата му към нея има нещо много повече от обикновено плътско желание.

Джоселин прекара първата си седмица в Стоунлей в опознаване на новия си дом. Или поне на дома, който щеше да споделя с Рейн, когато не живееха в Мардън.

Беше все така огромен, какъвто го помнеше. Мисълта, че сега е господарка на такова голямо и красиво имение, я забавляваше. Вече започваше да го обиква, макар че просторът на Мардън също я привличаше.

Освен това в Мардън Рейн щеше да бъде далеч от Лондон, далеч от всякаква опасност. Това бе една от причините, поради която не го бе накарала да открие Брауни и Тъкър.

Джоселин знаеше, че Рейн е наел човек, който се занимава със случая. Брауни и Тъкър също бяха в списъка на заподозрените. Беше сигурна, че Брауни не е замесен, но не можеше да каже нищо за Тък. Дори да беше виновен, той беше само едно момче, но тя вече не вярваше в хуманността на правосъдието. Нямаше да може да понесе да го обесят или да го хвърлят в затвора до края на живота му.

Като капак на всичко това, оставаше нерешен и въпросът със сестрата на Рейн. Очевидно Александра продължаваше да я смята за виновна. Беше сдържана, резервирана и неприятелски настроена. Не и в присъствието на Рейн, разбира се. Александра не смееше да рискува. Но на Джо й се искаше да направи нещо, за да промени тези отношения.

Тя въздъхна, докато се качваше по стълбите към стаята си. Рейн би трябвало вече да се е прибрал, а не беше го чувала да влиза. Отвори врата на стаята му и се изненада, когато го видя, застанал пред голямото елипсовидно огледало, да завързва ново бяло жабо на врата си.

— Не знаех, че си тук — каза Джо, като погледна към вечерните дрехи, метнати върху леглото.

— Реших да изляза тази вечер. Може да закъснея. По-добре е да не ме чакаш.

Той грабна елегантния си фрак и го облече.

— Но къде отиваш? Никак не е безопасно да обикаляш навън, особено нощем.

Джоселин облиза пресъхналите си устни.

— Не мога да остана вечно в тази къща. Освен това Финч ще ме придружава. Той чудесно борави с пистолета.

— Къде? Къде отиваш?

— В дома на Скофийлд има парти. Реших да проверя какво е положението, накъде духа вятърът.

— Не ми харесва това, Рейн. Може да се случи нещо.

— Нищо няма да се случи.

— Щом ти си готов да се изправиш срещу клюките, защо аз да не мога?

Той се наведе и я целуна.

— Защото искам да ги чуя пръв. Нещо като принасяне жертвеното агне на лъва, преди да застанеш срещу него в бърлогата му.

— Защо тя не ми вярва? Сигурен ли си, че не мога да дойда с теб?

— Не, обич моя, този път не.

По дяволите! Какво криеше от нея? Тя понечи да го попита, но той само я целуна още веднъж и излезе.

Джоселин продължаваше да се взира след него със свито сърце. Дали отиваше при друга жена? Още от началото знаеше, че чувствата му са непостоянни, но интуицията й подсказваше, че този път става дума за нещо по-различно.

Дали имаше някаква връзка с изстрела? Знаеше, че тази мисъл занимава ума му денонощно. Не искаше да е на мястото на виновния, когато Рейн го откриеше.

Ако човекът не откриеше пръв Рейн.

— Елза! — извика Джоселин от стаята, прозряла внезапно какво трябва да направи. — Донеси ми сребристата рокля — нареди тя на русото момиче. — И помоли Фартингтън да приготви още една карета. Ще прекарам вечерта навън.

Джоселин се облече набързо, изцяло погълната от това, което й предстоеше. Лорд Скофийлд живееше на Бъркли Скуеър. Беше проследила Рейн вечерта, когато бродеше с Брауни по улиците. Ако каретата на Стоунлей бе спряла някъде наблизо, щеше да влезе. Ако го намереше, щеше да разбере какво е намислил и да внимава да не му се случи нещо.

Ако гостите не одобряха постъпката и — можеше да вървят по дяволите!