Кат Мартин
Сладко отмъщение (22)

Двадесет и втора глава

Пътуването й към Англия нямаше нищо общо с това до Ямайка.

Корабът беше нов и чудесно обзаведен.

Джоселин бе изненадана, когато откри, че Рейн е запазил отделни каюти. В нейната имаше и компаньонка — Грейс Кенууд, възрастна жена с посивяла коса, която Рейн бе открил в града.

Знаеше, че би трябвало да му бъде благодарна, задето се отнасяше с такова уважение към нея, но всяка вечер, когато се оттегляше в каютата си след вечеря се чувстваше нещастна.

Това, изглежда, нямаше никакво значение за Рейн. Беше учтив и се държеше като джентълмен. И все пак, щом останеха сами, в погледа му блясваха онези пламъци, по-красноречиви от всякакви думи.

Той не спомена повече за женитба и това би трябвало да я прави щастлива, но вместо облекчението, което Джоселин очакваше да изпита, в гърдите й все по-често се надигаше раздразнение и яд. Колко лесно бе успокоил съвестта си! Колко бързо бяха изчезнали добрите му намерения.

Седнала срещу него в трапезарията, Джоселин вече не беше сигурна в чувствата му. След толкова седмици по море, тя беше готова почти на всичко, за да промени неговата учтива официалност, винаги безупречната му галантност само за една от страстните му целувки. О, да можеше да я вземе в леглото си, да я държи в прегръдките си и да я гали до забрава, да потъне отново поне веднъж в онази бездна.

— Харесва ли ти вечерята? — попита Рейн и отпи от виното.

Прекалената му любезност я раздразни.

— Пържолата е препечена — каза натъртено тя, — а картофите миришат на мухъл. Като изключим това, мисля, че е добра.

Можеше да се закълне, че устните му потръпнаха в усмивка.

— Съжалявам, че не си доволна, но не мога да направя нищо повече. Искрено се надявам, че не аз съм причината.

— Напротив, милорд — не можа да се въздържи тя, — причината е точно във вашето бездействие — Джоселин бутна стола назад. — Мисля, че вечерната ни разходка се отменя. Не мога де свикна с главоболието. Боя се, че ще трябва да ме извините.

Рейн стана и й подаде ръка.

— Разбира се.

Докато минаваха покрай масите на елегантно облечените пътници, няколко от тях се усмихнаха, но Джоселин не им отвърна.

На кораба имаше още четиринадесет пътници, но още от самото начало Рейн ясно им бе дал да разберат, че не се интересува от ничия компания на борда, освен от нейната.

— Лорд Стоунлей… госпожица Асбъри. Надявам се, че няма да ни лишите толкова рано от компанията си.

Това беше Флеч Мартел — богат корабен магнат, собственик на кораба, с който пътуваха. Беше красив мъж, със светлокестенява коса и зелени очи, уравновесен и самоуверен и явно не безразличен към качествата на противоположния пол.

— Госпожица Асбъри има главоболие. Ще я придружа до каютата й — отвърна Рейн.

В хладните му думи прозвуча предупреждение, но когато понечи да продължи, Флеч Мартел просто застана пред тях.

— Може би госпожица Асбъри ще се чувства по-добре сутринта — каза с усмивка той и в зелените му очи проблесна предизвикателство. — За мен би било удоволствие да я разведа из кораба.

Не го прави, прошепна й предупредително вътрешния глас.

— Ще ми бъде много приятно — отвърна Джоселин. Мартел пое ръката й и я поднесе към устните си.

— Ще ви се обадя в десет.

С крайчеца на окото си Джо зърна как Рейн едва сдържа гнева си. Защо не вървиш по дяволите, помисли си тя. Искаш да бъдеш галантен и изискан. Искаш ме, но няма да ме докоснеш. Да видим какво иска Флечър Мартел.

Докато стигнаха до каютата, лицето на Рейн бе като буреносен облак. Когато Джо влезе, той я последва и тъй като не забеляза госпожа Кенууд, затвори рязко вратата след себе си.

— Можеш ли да ми обясниш всичко това? — попита той. Острият му поглед я пронизваше.

Джоселин свали ръкавиците си и ги хвърли на масата.

— Това е реакция на собственото ти поведение — отвърна троснато тя. Развърза панделката под брадичката си, свали шапката си и я остави до ръкавиците. — През последните няколко седмици ти си пример на добри обноски и макар да мислех, че би трябвало да съм благодарна, всъщност не съм. Много повече те харесвах, когато се ядосваше и ръкомахаше, когато ме измъчваше и… и…

— И те целувах? Това искаше да кажеш, нали?

Джоселин преглътна и извърна поглед.

— Ти ме желаеш. Поне така си мисля. Но няма да… но не си… не разбирам какво се е променило.

Той я хвана за ръката и обърна лицето й към себе си.

— Това, което се е променило, скъпа Джо, е, че вече знам, че не си виновна за всичко онова, за което те обвинявах. Ти си същата, каквато те познавах, когато бяхме в Лондон. Сърдечна, мила, нежна и женствена. Единственото, което се е променило, прекрасна моя Джоселин, е, че искам да станеш моя съпруга.

Джоселин го погледна с изненада. Очите й се напълниха със сълзи.

— Не си го споменавал нито веднъж от деня край водопада. Мислех, че си променил решението си.

Той я хвана нежно за брадичката.

— Да си променя решението? Това е единственото, за което мисля през последните седмици.

— Почти не си ме докосвал. Дори не си ме целунал.

— Не съм те целувал, защото знам, че ако започна, няма да мога да спра. Убеден съм, че заслужаваш много повече от това, да те обладавам като корабна проститутка всеки път, когато имам подтик.

Джоселин изправи глава.

— Така ли е било досега? Като такава ли си ме приемал?

— О, Боже мой, не! Просто имам буен темперамент — той я погали развълнуван по бузата. — Смятам, че бъдещата ми съпруга заслужава джентълменско отношение. Исках и ти да ме желаеш — диво, отчаяно, без никакви задръжки. Мислех, че ако ти дам малко време… ако успея бързо да уредя нещата…

— Искам те, Рейн. Всеки път, когато те погледна, те искам. Винаги те искам.

— Достатъчно силно, за да се омъжиш за мен?

Тя прехапа устни. Щом се грижеше така всеотдайно за нея, може би един ден щеше да я обикне.

— Да — каза тя, съзнавайки, че не бива да го казва.

Рейн я залюля в прегръдките си.

— Слава Богу!

— Но има едно условие — каза Джо.

Той я изгледа строго, но не можа да скрие веселите, нотки в гласа си.

— И какво е то?

— Да не се налага да бъда образцова дама през цялото време, поне в леглото. Ще ми бъде безкрайно досадно. Трябва да ми обещаеш, че ще продължиш да ме любиш така страстно, както винаги си правил.

Рейн се усмихна.

— Това е мечтата на всеки мъж — дама в приемната и развратница в леглото.

Той повдигна лицето й и я целуна. Това беше изгаряща, обещаваща целувка, от която Джоселин остана без дъх.

После каза.

— Добре, настояваш да се оженим. Щом е така, тогава ще чакам до сватбата.

— Можеш да бъдеш сигурна, любов моя, че ще уважа желанието ти — отвърна Рейн. — Но ще направя всичко възможно да ускоря церемонията. При повече късмет, утре вечер ще можеш да се гушнеш в леглото ми като моя законна съпруга.

По лицето на Джоселин пробягна закачлива усмивка.

— Да чакам до утре, милорд?! — Той се усмихна нежно.

— Времето е пред нас, Джо. Имам намерение да яздя гъвкавото ти телце, докато започнеш да молиш за милост.

Джоселин се засмя.

— Ще видим, милорд, кой ще започне да моли пръв.

 

 

Флечър Мартел пръв научи за годежа им. Когато Мартел почука на вратата на Джоселин точно в десет, Рейн застана пред него и му съобщи новината.

— Добре, старче — каза Флечър. — Значи следват поздравленията.

— Да, така излиза.

— Сигурно не си губил време да привлечеш вниманието на дамата — не мога да те виня за това. Изключително е красива — жена с интелект и сърце. Ако имах щастието да я срещна пръв, не бих се бавил нито миг.

Рейн се усмихна добродушно и двамата си стиснаха ръцете. Час по-късно Джоселин стоеше до Рейн на задната палуба и всички пътници, заедно с екипажа се бяха събрали около тях.

Тя се оглеждаше неспокойно наоколо, играеше си с малките перли, пришити към деколтето на роклята й. Би трябвало да е щастлива и все пак, съмненията не я напускаха.

Ами ако Рейн просто искаше да успокои съвестта си? Ако я оставеше в Мардън и се върнеше в Стоунлей без нея? Ако си намереше друга любовница? И въпреки това тя го обичаше.

В началото, когато я беше измъкнал от вонящите улици на предградията, го обичаше невинно, както младо момиче обича някой герой. Сега, след като бе опознала мъжа в него, Джо бе започнала да му се възхищава, да изпитва дълбоката любов на зрялата жена към нейния мъж.

Нежният бриз над палубата развя лентата на воала й. Едва сега тя осъзна, че от няколко минути капитан Оуенс говори, че думите му се отнасят за нея.

— Ти, Джоселин, съгласна ли си този мъж — Рейн — да бъде твой законен съпруг пред Бога и хората? Обещаваш ли да го обичаш, да го подкрепяш, да го уважаваш, да се грижиш за него в здраве и болест и да не пожелаеш друг, докато смъртта ви раздели?

Тя облиза пресъхналите си устни.

— Да.

Застанал до нея, Рейн й се усмихна нежно.

Джоселин се чудеше какво ли означават тези думи за него. Дали щеше да удържи на тях.

После гласът му прозвуча ясен и силен, когато повтаряше своята част от клетвата, а погледът му галеше лицето й. Искаше да му вярва. Така силно искаше! И все пак, не можеше.

— По силата на правата, дадени ми от закона, като капитан на този кораб, ви обявявам за мъж и жена. Можете да целунете младоженката.

Думите едва стигнаха до съзнанието й, без да е сигурна какво бъдеще й определят те. След това се озова в прегръдките на Рейн, който отметна воала й и жадно я целуна.

Когато се отдръпна, целият сияеше, а Джоселин едва се държеше на краката си.

— Шампанско за всички! — извика Флеч Мартел и от начина, по който двамата се погледнаха, стана ясно, че до края на пътуването ще станат добри приятели.

Сватбеното тържество беше бурно и пищно. Пиха шампанско в големия салон, последва изискана вечеря с омари, морски костур в специален сос, ориз, различни зеленчуци и разкошен сливов пай за десерт.

Късно вечерта, след безкрайните тостове на капитанската маса, Рейн и Джоселин се оттеглиха.

— Слава Богу, всичко приключи — каза той с усмивка и двамата се отправиха към специалната каюта, която им бе предоставена. Рейн я вдигна на ръце и я внесе вътре, притискайки я нежно към себе си.

— Как се чувствуваш като моя съпруга? — попита той.

Джоселин се усмихна предизвикателно.

— Все още не знам. Защо не ми покажеш?

Той издаде нисък гърлен звук и устните му се впиха в нейните. Целувката бе огнена, такава, за каквато бе копняла седмици наред и въпреки това — неизразимо нежна. Джоселин обви врата му с ръце и се отпусна в него, като рошеше с пръсти косата му.

След минути вече трепереше и се притискаше страстно в него, с единственото желание да се освободи от стегнатите си дрехи.

Сякаш прочел мислите й, Рейн я обърна и разкопча копчетата на роклята й.

— От седмици искам да го направя.

Не му трябваше много време да свали синята копринена рокля, докато тя събличаше ризата му. Пръстите й докоснаха раната на рамото му.

— Още ли те боли?

— Съвсем малко.

Тя допря устни в нежна целувка върху зачервената кожа, след това се надигна и го целуна по устните. Рейн свали бельото й, после чорапите и жартиерите. Кремавата прозрачна нощница я чакаше на леглото, но когато Джо посегна към нея, Рейн хвана ръката й.

— Искам да те гледам така. Толкова ми липсваше през тези дълги месеци. Моля те за този малък дар в сватбената ни нощ.

Джоселин усети как лицето й пламва от вълнение.

— Тогава и аз искам същия подарък — каза тя, като бързо преодоля смущението си. — Вие сте прекрасен, милорд. Бих искала да ви видя такъв, какъвто ви помня отдавна.

Нещо проблесна в погледа на Рейн, но той само кимна. След малко вече бе свалил обувките си, фрака, жилетката и панталоните. Съвсем гол, без да изпитва срам, той пристъпи към Джоселин, застанала до широката койка. Членът му вече стърчеше дръзко нагоре и обещаваше наслади, каквито тя само можеше да си представя.

Погледът му я галеше по същия дързък начин.

— Толкова ми липсваше тази гледка — каза той, като прокара пръст между голите й гърди и кожата й настръхна. — Почти бях забравил колко си изящна.

Лицето на Джоселин пламна още повече.

— Благодаря, милорд.

— Обърни се… много бавно… Искам да те видя цялата.

Тя се подчини, без да се замисля, с единственото желание да му достави удоволствие, да му даде подаръка, за който я бе помолил, готова да му бъде съпруга и да изпълнява брачния обет. Изведнъж чу учестеното му дишане.

— Мили Боже, гърбът ти! — извика Рейн и пристъпи по-близо. Лицето му се бе изопнало като стоманена маска.

Тя облиза устни. Повечето следи от камшика бяха изчезнали. Не се беше замисляла как изглеждат отстрани.

— Съжалявам. Бях забравила за това. Не… знаех, че още си личи.

Джо пресегна към нощницата си.

— Недей — каза той с дрезгав глас. — Искам да знам как се случи това.

Джоселин извърна поглед, след това тихо каза:

— Чита беше болна. Доли бе вземала храна от запасите на кораба и капитанът заповяда да я бият с камшик. Беше прекалено стара за това, а Чита беше много болна. И аз…

— Ти си заела мястото на Доли?

— Такова беше намерението ми. За щастие размина ми се само с първия удар. Бяхме се сприятелили с втория помощник-капитан. Той пое останалите удари.

Рейн не каза нищо, но погледът му помръкна.

— Трябваше да се сетя, че още има белези. Не исках да ги видиш. Исках само да ти доставя удоволствие.

— Съжаляваш, че е трябвало да ги видя? — възкликна Рейн, като сложи ръце на раменете й, пръстите му трепереха. — Аз съм този, който заслужава да го бият до смърт… Имаш ли представа как се чувствам след всичко това? Трябваше да те закрилям, да те пазя, а аз се провалих.

— Това няма значение. Всичко е вече минало.

Рейн поклати глава.

— За какво още съм отговорен? Трябва да знам, Джоселин. Ще те попитам само веднъж, но искам да знам.

Тя докосна красивото му лице и му се усмихна нежно.

— Отговорен сте, милорд, затова, че ме научихте на вълшебството, което може да съществува между един мъж и една жена. Затова, че ми давахте безкрайна радост, за часовете безпаметна наслада. Ако се притеснявате, че друг мъж може да е получил това, което съм ви давала — бъдете спокоен. Благодарение на парите, които бяхте дали в затвора и на капитана на кораба, това не се случи.

Рейн затвори бавно очи и въздъхна с облекчение.

— Слава Богу — прошепна той и я прегърна като обезумял.

Ухаеше на сапун и хубав одеколон, премесен с мирис на тютюн. Тя го целуна по шията и започна да прокарва влажни устни по раменете и гърдите му.

— Ако искате да ме обезщетите, милорд, можете да го направите, като изпълните обещанието си да ме любите страстно.

Рейн се отдръпна за миг да я погледне.

— Ако знаех, че една любовна нощ ще е достатъчна, до сутринта съвестта ми щеше да е спокойна. Може би ще бъдат нужни хиляди нощи…

След това той я целуна, галейки нежните й гърди, притискайки крак между бедрата й.

Тя се задъха от еротичното усещане. Насладата премина като вълна по тялото й, между краката й се разля сладостна влага. Устата и езикът на Рейн свещенодействаха с устните й; с едната си ръка той галеше гръдта й, а с другата бе обхванал дупето й и я притискаше към себе си.

Света Богородице! Всеки следващ път се любеха все по-вълнуващо и еротично. Сега тя беше негова съпруга; нямаше връщане назад. Сринаха се и последните прегради между тях.

Джоселин усещаше как бедрото му се люлее между краката й, усещаше устните му по рамото си, които целуваха белега по гърба; почувства как ръцете му я повдигнаха и я настаниха накрая на леглото. После той бавно се намести между широко разтворените й крака.

— Рейн?

Тя се опита да седне, но той притисна гърба й към леглото.

— Спокойно, любов моя. Знам, че това никога не сме го правили, но хиляди пъти съм си представял как ще ти даря това удоволствие. Няма да ми откажеш, нали?

Джоселин не беше сигурна какви са намеренията му, но от начина, по който я гледаше, едва ли щеше да има полза от възражението й. Каквото и да бе намислил, щеше да го направи. Тя се отпусна. И преди му се бе доверявала да я води по сладостните пътеки на страстта и никога не бе съжалявала.

Той, изглежда, усети, че напрежението й изчезна, защото се наведе и я целуна. Последваха още целувки по устните и гърдите, надолу към пъпа й. Рейн целуваше бедрата й; коленичил на леглото, допря устни до най-интимното й място, целуваше го, после плъзна езика си навътре.

— Господи, о, Господи! — извика Джоселин и тялото й се изви в дъга. Пръстите й се впиха в атлазената покривка на леглото. Огнени пламъци сякаш бушуваха в тялото й. Тя мушна инстинктивно пръсти в косата на Рейн, без да е сигурна дали иска да го отблъсне, или да го привлече още повече. Той сякаш не забеляза протестите й, продължаваше да ближе и смуче разтворената мида.

— Мили Боже… О, Рейн!

Тя едва си поемаше дъх в очакване този момент да свърши.

Но той не свършваше.

Рейн се надигна на колене, силното му тяло се надвеси над нея. Членът му докосна жадно пулсиращата сърцевина и бавно започна да прониква вътре.

Когато я целуна, Джо усети собствения си тръпчив мирис върху езика му, но странното усещане само я накара да се почувства като разгонено животно. Тя изстена, вкопчила пръсти в койката. Докато Рейн се движеше в нея, вълните на удоволствието я заливаха една след друга. Той проникваше в нея все по-страстно и по-дълбоко, всеки следващ тласък ставаше все по-мощен, докато блаженството се надигна и избухна като вулкан.

— Рейн! — извика тя, прималяла до забрава.

Усети напрежението на мускулите му, видя как главата му се отметна назад, усети топлата струя дълбоко в себе си. Мускулите й инстинктивно се стегнаха около члена му, сякаш искаше да задържи тази животворна сила, да я вкорени в утробата си. Никога досега не бе изпитвала такава нужда да задържи нещо от него в себе си. Телата им все още се извиваха върху леглото.

— Добре ли си? — попита Рейн отмествайки се от нея.

— Беше прекрасно. Той я целуна по челото.

— Всичко?

— Всеки вълшебен миг.

— Надявах се да ти хареса. Някои жени не го обичат.

Защото са глупави, помисли си тя, но не каза нищо.

Лицето й отново пламна, когато си спомни всичко, което бе направил Рейн.

— Ами ти? — попита тя с известно колебание. — Сигурно за повечето мъже подобно нещо е обидно.

Той се усмихна, наведе си и нежно я целуна.

— Не и за твоя.

После той отново я целуна, притисна я към себе си и проникна за втори път в нея.

— Предупредих ви, милейди, че ще ви яздя, докато започнете да молите за милост.

Джоселин също се засмя и се притисна плътно до него.

— И аз ви предупредих, милорд, че не се знае кой ще започне да моли пръв.