Кат Мартин
Сладко отмъщение (21)

Двадесет и първа глава

Джоселин сложи плетената кошница в скута си, седнала странично пред Рейн върху големия му черен жребец.

— Не е далеч, но пътят е много стръмен — каза той и я прегърна покровителствено. — Обещавам ти, че пътуването ще ти хареса. По-нататък има едно езеро. Ще обядваме там — Рейн обърна коня към едно дере, обрасло с гъста зеленина.

Джоселин се опитваше да не обръща внимание на бедрата и слабините му, които опираха в дългите й крака. Изчерви се от силното желание, което бе пламнало в нея от дрезгавия му шепот в ухото й.

След няколко минути спряха пред висок водопад. Въздухът около него блестеше в разноцветни дъги.

— О, Рейн, прекрасно е!

— Паоло ми го показа преди време. Реших, че може да ти хареса.

— Божествен е!

Той скочи от коня и й помогна да слезе.

— Няма да се бавя — каза той и тръгна.

Джоселин пое по пътечката, която Рейн бе направил и тъкмо повдигаше полите си, когато отстъпи бързо назад и се спъна в нещо, което отначало взе за странен сух корен. Когато се вгледа в него, очите й се разшириха от ужас и писъкът й огласи целия хълм.

— Какво има? — извика Рейн, който дотича веднага, грабна я в прегръдките си и започна да се оглежда.

— Ей там! Има някакво чудовище!

Рейн я пусна и пристъпи към гъстия листак.

— Внимавай! — предупреди го тя.

За нейно облекчение той не се забави. След малко се появи, като се усмихваше.

— Хайде. Няма да се приближаваме много. Само колкото да го разгледаш.

Той я хвана за ръката и я поведе навътре. Джоселин се озърташе плахо през рамото му.

— Какво беше това?

Той се засмя и този път Джо разбра причината. Когато погледна в тревата, забеляза най-големия зелен гущер, който бе виждала през живота си.

— Не мога да повярвам.

— Казах ти, че няма да можеш.

— Няма да повярваш колко са големи гущерите — казаха и двамата едновременно и избухнаха в смях.

Гущерът сигурно ги бе усетил, защото отвори уста и издаде някакъв съскащ звук. След това пое на дебелите си криви крака, повлече дългата си опашка и се шмугна в храсталака.

— Значи не си се шегувал — каза Джо през смях.

— Нарича се игуана. Не се срещат често, но когато човек го види, е трудно да го забрави — отвърна Рейн и я поведе.

Джоселин отново се засмя, след това стана сериозна.

— Никога няма да забравя нищо, свързано с това място, Рейн.

Изражението му се промени. Той прокара пръсти по лицето й.

— След начина, по който се отнасях с теб, някои от спомените ти сигурно са неприятни.

Тя поклати глава.

— По-скоро малко тъжни. Предпочитам да бяхме живели щастливо. Тук си намерих нови приятели. Обичах да бъда сред децата. Островът е прекрасен. И ти също си тук.

— Ще се връщаме, Джо. Когато пожелаеш.

Той седна на одеялото и я настани до себе си. Джоселин потърси погледа му, като се опитваше да разгадае думите му. Ще се връщаме, Джо. Когато пожелаеш. За какво говореше? Миналата вечер бе казал, че ще напусне Лондон и ще устрои дома си в Мардън. Дали искаше да каже, че ще я остави своя любовница, но ще живее далеч от нея и ще се виждат рядко? Погледите им се срещнаха.

— Трябва да знаеш, че в този момент нищо не ми се иска толкова силно, колкото да те съборя на това одеяло и да обладая прекрасното ти тяло. Това, че все още не съм го направил, е доказателство за спартанското възпитание, което дава Британската армия.

Тя се разсмя на остроумието му, но долови желанието в очите му и слабините й пламнаха.

— Едва ли искаш да пропуснеш обяда?

— Готов съм да не хапна две седмици, само да те имам още веднъж в леглото си.

Мисълта за това я отрезви. Усмивката изчезна от лицето й.

— Бих искала да разбера какво става? За какво говориш, Рейн?

Всичко бе толкова объркано. Току-що й беше казал, че я желае, но откакто бе разбрал истината за изстрела, не беше я докоснал нито веднъж. Дори не беше я целунал. Може би нямаше и да го направи.

Рейн хвана ръката й.

— Доведох те тук, за да поговорим за бъдещето. Знаеш не по-зле от мен, че връщането в Лондон няма да е лесна работа.

По гърба й полазиха тръпки.

— Искаш да кажеш, че има вероятност и да се провалиш? Че може да ме принудят да се върна в затвора или да ме откарат някъде другаде?

— Господи, не това! — той я притегли към себе си и я целуна по бузата. Усети напрежението в тялото й и започна да я гали по косата. — Искам да кажа само, че ще възникнат нови проблеми, с които ще трябва да се справим.

Джоселин се отдръпна.

— Например?

— На първо място скандалът. Всички в Лондон знаят точно коя си. Знаят, че никога не си била женена, нито вдовица. Знаят, че си ми била любовница, Джо.

Джоселин вирна брадичка.

— Това, рано или късно, щеше да се разбере. И двамата го знаехме. Беше много мило от твоя страна, че толкова дълго ме закриля. Сега, след като истината е излязла наяве, ще трябва да живея с нея.

— По дяволите, естествено, че ще живееш.

Джоселин настръхна.

— За какво говориш?

— Говоря за това, че ще трябва да усмирим злобните им езици. За твоята безопасност и бъдещето ти. За това, как да те направя своя съпруга.

Дъхът застина в гърдите й.

— Не говориш сериозно.

— По-сериозно от това не съм говорил никога.

— Защо? Защото изпитваш съжаление към мен? Защото се чувстваш виновен? Не мислиш ли, че отиваш твърде далеч с изкуплението?

— Нима можеш да говориш така след всичко, което преживя? Що се отнася до мен, следващите четиридесет години няма да са ми достатъчни да направя всичко, което заслужаваш.

— Ти си виконт, по дяволите! А аз съм само една уличница без пукнат грош и отгоре на това с досие на престъпник.

— Ти си дъщеря на сър Хенри Асбъри.

— Не може да се отмине ей така всичко, което се случи. Трябва да мислиш за сестра си, за името и родовата, си чест. Немислимо е да се ожениш за мен.

— Точно това смятам да направя.

Джоселин се втренчи в него. Откакто се бяха запознали, мисълта за женитба дори не й беше минавала през ума. Беше стигнала дори дотам, че си представяше как ще му роди деца, но никога не бе допускала, че ще му стане законна съпруга.

Изстрелът, скандалът, дългите месеци взаимно мъчение щяха да застанат помежду им. Тя го обичаше, но вече не смееше да му се довери.

— Не.

— Какво каза?

— Казах не, Рейн. Попита ме дали ще се омъжа за теб, или по-точно, ми даде да разбера, че вече си го решил, както обикновено правиш. Всъщност аз нямам такова намерение.

— Отхвърляш предложението ми?

Отказвам да се омъжа за единствения човек, който би могъл да докаже, че съм невинна. Ами любовта, помисли си тя. Страстта, която бе изпитвал към нея почти от самото начало, наистина бе силна. Но любов? Никога не бяха говорили за любов. Дори и сега.

— Щом искаш да го наречеш така — да.

Рейн отправи поглед някъде далеч към зелената гора.

— Значи вече изобщо не те интересувам.

Аз те обичам. Изглежда, винаги съм те обичала. Но ти нямам доверие.

— Много неща се случиха през тези дълги месеци. Сега, само за няколко дни от мен се иска да изтрия цялата насъбрана болка и несигурност. Не мога да го направя, Рейн.

За миг изразът на лицето му се промени. После той каза:

— Винаги си била практична, Джо. Винаги си знаела как да оцеляваш. Но трябва да разбираш, че това е единственото разрешение на проблемите ти.

Тя поклати глава.

— Не искам да бъда практична. Не и този път. Искам да бъда обичана.

Цялото му тяло се напрегна.

— Сигурно си даваш сметка, че дори в момента може да носиш моето бебе.

Джо усети, че й прималява. Знаеше, че е възможно и въпреки това не бе допускала тази мисъл в съзнанието си.

— Дори да е вярно, нямаше да се чувствувам по-различно. През целия си живот съм била жертва на обстоятелствата. Пиенето на баща ми разби живота и на двама ни и ме принуди да изляза на улицата. Бедността ме тласна към леглото ти. Една ужасна грешка ме запокити в затвора. Но нищо на този свят не може да ме принуди да се омъжа за теб.

Рейн я погледна изпитателно.

— Какво е твоето желание? Какво искаш да направя?

— Не искам парите ти, ако имаш предвид това. Но не бих отказала помощта ти, за да си изградя някакво бъдеще.

— Продължавай.

— Образована съм. Обичам децата. Често съм си мислила, че мога да бъда много добра гувернантка. Ако ми помогнеш да си намеря такава работа, бих могла да се справя сама. Няма да бъдеш принуден да се жениш за мен и…

— Не съм принуден да върша нищо против волята си, дявол да го вземе! Исках само да разсея страховете ти.

Той се наведе и докосна нежно устните й.

— Заслужаваш много повече от това, да бъдеш слугиня на някого. Ще се омъжиш за мен, Джо. Имаме достатъчно време да свикнем с тази мисъл. Важното е документите да се оформят, преди да се върнем в Англия.

Дланите на Джоселин се свиха в юмруци, а очите й пареха от напиращите сълзи.

— Защо всички имат право на избор, а само аз не?

Тя скочи и хукна по пътеката.

Рейн успя да я стигне, преди да се скрие от погледа му.

— Извинявай — каза той, като стискаше силно ръката й. — По дяволите, аз съм виновен за всичко. Дотолкова съм свикнал да заповядвам, че го правя, без да се замислям. Просто искам това, което е най-добро за теб, Джо. Моля те да ми повярваш. Няма да те заставя да направиш нищо насила. Имаш думата ми — той избърса сълзите с длан.

— Наистина ли? — Рейн кимна.

— Ще направя всичко, което зависи от мен, за да си щастлива. Вече не бива да се тревожиш за нищо.

Тя се отпусна и зарови лице в гърдите му. Той галеше косата й, докосваше лицето й и си играеше с яркожълтата панделка.

— А сега ще си довършим обяда, нали?

Четиридесет дни. Точно с толкова време разполагаше. Четиридесет дни, за да я убеди да приеме предложението му за женитба. Съжаляваше за прибързаността, с която й го беше поднесъл. Но беше твърдо решен да я предпази от всичко. Каквото и да се случеше, тя трябваше да бъде в пълна безопасност.

— Още съм гладен — каза след малко той. — А ти?

Джо кимна.

Не беше необходимо много да се пресушат сълзите на Джо — просто няколко леки шеги, придружени с усмивки. Тя винаги бе готова да почерпи радостта от мига, винаги търсеше простите радости на живота. След като станеше негова жена, щеше да я обсипе със светски удоволствия, да не говорим за чувствените наслади.

Най-после и двамата се успокоиха и изядоха до трошичка обяда, който Гуен им беше приготвила. След това поеха с жребеца надолу по хълма.

Когато стигнаха къщата, вече бе започнало да се здрачава. Рейн смъкна Джо от коня, остави жребеца на грижите на малкия чернокож слуга и двамата тръгнаха към меката светлина на прозорците.

— Джо! Слава Богу, че те намерих.

Това беше гласът на Паоло, който се втурна към тях от здрача.

— Какво има? — попита Рейн. — Какво се е случило?

— Не съм сигурен. Боя се за Чита. Претърсих навсякъде, но не мога да я открия.

— Може просто да е отишла на гости на някой от работниците — предположи Джо.

— Едва ли.

Лицето на Паоло се бе изопнало от напрежение. Джоселин го сграбчи за рамото.

— Кажи ми какво се е случило, Паоло. Скарахте ли се?

— Sim, направих една глупост. Deus, да можех да си върна думите назад!

— Казала ти е, нали? За това е всичко.

— Какво му е казала? — попита Рейн. — Защо не ми обясните какво става тук?

Джоселин погледна към него. Сините й очи бяха потъмнели от тревога.

— Чита ще има бебе.

Рейн се замисли за миг и погледна строго Паоло.

— Ако ти си бащата на детето, очаквам да постъпиш с момичето както подобава.

— Ако аз бях бащата, нямаше да се случи нищо такова.

— Мисля, че е най-добре да започнете от началото — каза Рейн.

— Още като се видяхме — започна Паоло, — между нас се зароди нещо. В неделя ходихме на водопада в планината. Прекарахме чудесно, но след това Чита не искаше да ме вижда. Каза, че между нас не може да има нищо, но аз си мислех, че просто се плаши от чувствата си. И на двамата ни беше толкова хубаво заедно и се оказа, че Джо е права. Чита наистина е дете, но освен това е и жена. Исках да ми стане съпруга…

— Продължавай, Паоло — насърчи го нежно Джоселин.

— Убедих я да не бърза с отговора. Непрекъснато бяхме заедно… до днес. Днес след обяд дойде при мен разплакана. Каза, че не издържа повече да живеем с лъжа. Каза ми за мъжа, когото познавала в Англия. Каза ми и за бебето.

Паоло поклати глава и на челото му се появи дълбоко бръчка.

— Но не си й го казал.

— Бях толкова ядосан. Нарекох я puta. Това означава курва — допълни той, като разбра, че испанската дума не говори нищо на Джо.

— О, Господи!

— Не исках да кажа това. В мига, в който видях лицето й, разбрах какво съм направил. Разбрах също, че не ме интересува мъжът преди мен. Интересуваше ме единствено тя. Нямаше време. Един от работниците на полето се беше наранил и ме извикаха. Когато се върнах, Чита я нямаше.

— Ще я намерим, Паоло — каза Рейн. — Не може да е стигнала далеч.

— Ще говоря с Дулсет и Гуен. Ако има някой, който да ни упъти, това са те — тя повдигна полите си и се отправи към кухнята.

Рейн погледна мургавия, добре сложен мъж до себе си.

— Ако не я намерим до няколко часа, ще изпратя хора да я търсят извън плантацията.

— Грешката е изцяло моя. Аз бях този, който се страхуваше от чувствата си. Ако не беше така, това нямаше да се случи.

Рейн сложи ръка на рамото му.

— Изглежда, мъжете са орисани да причиняват болка на жените.

Паоло само кимна и скоро се скри в мрака.

— По-бързо, Рейн! Знам къде е отишла Чита — извика Джоселин.

— Къде е?

— Питала Гуен за доктор. Гуен я изпратила при някаква жена в Тамаринд — това беше съседната захарна плантация, която започваше зад хълма. — Имаше малко дребни пари, които бе успяла да скрие от Хопкинс.

Джоселин го хвана за ризата.

— Отишла е да махне детето, Рейн. Вече е в четвъртия месец. Това може да я убие.

— Хайде.

Те изтичаха заедно към конюшните. Паоло ги настигна и Джоселин му обясни набързо какво е станало.

— Deus, не мога да повярвам, че е способна на такова нещо.

— Чита обича децата — каза Джо. — Знам, че иска това бебе. И аз не мога да повярвам.

— Когато са ядосани, хората често вършат неща, за които после съжаляват — каза Рейн. Видът му красноречиво говореше, че има предвид себе си.

— Sim. Трябва да я спрем.

— Можеш ли да яздиш? — обърна се Рейн към Паоло, когато тримата стигнаха до конюшнята.

— Ще се справя.

Рейн развърза Рицар от мястото му, оседла го и му сложи юзда, докато момчето приготвяше кон за Паоло. В следващата минута Джоселин усети ръцете на Рейн на кръста си и се озова на седлото, а той се метна след нея.

— Има пряк път през планината — каза Паоло. — Оттам е минала.

И тримата поеха надолу по склона към Тамаринд.

— Според Гуен — обади се Джо — в задната част на отделението за робите има колиба. Някаква жена на име Пеня се занимавала с тези работи. Гуен казва, че можела да даде на Чита лекарство, с което да изхвърли бебето без операция.

— Да се надяваме, че не е късно — отвърна Рейн.

Скоро стигнаха до колибата. Намираше се точно където им беше обяснила Гуен. На масата до прозореца светеше свещ и сенките трепкаха в мрака. Рейн скочи от коня и помогна на Джо да слезе, след това тримата хукнаха към вратата. Рейн заблъска по нея и след миг на прага се появи мършава негърка.

— Търсим една жена — каза Рейн. — Кончита Васкес. Виждала ли си я?

Когато жената се поколеба, Рейн извади една кесия от пояса и мушна няколко монети в ръката й.

— Попитах те дали си я виждала?

Жената погледна монетите и ги покани вътре.

— Ето там…

Паоло се стрелна покрай тях, дръпна прокъсаната вълнена завеса и влезе в малка стаичка, където имаше тясно легло.

На него седеше Чита с опряна в коленете брадичка, а мургавото й лице бе обляно в сълзи. В малките си ръце стискаше каничка с някаква тъмна течност. Паоло се приближи предпазливо до нея.

— Търсих те цял ден — каза нежно той.

— За… за какво?

— Да ти кажа, че съжалявам — той се приближи още малко. — Не исках да ти кажа онова, querida. Ако знаех, че ще те разстрои толкова, по-скоро бих си отрязал езика.

— Как… как ме намери?

— Търсих те цял ден, но накрая Джо се сети да пита Гуен. Тя ни каза къде си отишла.

Ръцете на Чита трепереха.

— Нали не искаш да направиш нещо на бебето?

По лицето й се стекоха нови сълзи.

— Не.

Паоло се пресегна бавно към каничката и каза:

— Дай ми това.

— Не мога да го направя — прошепна тя. — Твърде много обикнах това бебе.

Лицето й отново се обля в сълзи и Паоло я притисна в прегръдките си.

— Успокой се, namorado. Бебето ти е в безопасност и аз съм дошъл да те заведа у дома.

— Съжалявам, Паоло. Ако знаех, че ще срещна мъж като теб, никога нямаше да му позволя да ме докосне.

Паоло я прегърна нежно.

— Той не те е докосвал така, както аз ще го направя. Той не ти е показал любовта. Оставил го е на мен.

Чита повдигна глава и го погледна през сълзи.

— Обичам те, Паоло.

— И аз те обичам, meu amor.

Рейн беше застанал на прага и се изкашля.

— Мисля, че е време да се прибираме в къщи.

Паоло кимна и хвана Чита за ръка. Когато излязоха, я настани на седлото пред себе си и четиримата поеха обратно към Махагоновата долина.

Докато ги наблюдаваше, страховете на Джоселин за Чита изведнъж се изпариха. Обичам те, беше казал Паоло и с тези две думи щастието на Чита беше осигурено.

Чудеше се дали някога ще чуе тези думи от устата на Рейн.