Кат Мартин
Сладко отмъщение (2)

Втора глава

Рейн наблюдаваше как момичето се изкачва по стълбите с грациозни движения. Като се изключеше хулиганското й перчене, всичко в нея излъчваше такова изящество и благородство, с каквото малко от познатите му дами биха могли да се похвалят.

Дрехите й бяха истински дрипи, но лъскавата й черна коса — леко къдрава, подстригана късо отпред и отстрани и малко по-дълга отзад — щеше да направи впечатление и в най-изисканите лондонски салони.

Не можеше да отрече, че досега не бе срещал по-интригуваща жена от нея. Всъщност всичко това му се струваше повече от фантастично. В края на краищата, дамата се бе опитала да го убие и открито заявяваше, че не се е отказала от намерението си. Въпреки това, тя щеше да прекара нощта в неговия дом и с нея се отнасяха като с уважавана гостенка!

Ако във всичко това не се криеше сериозна заплаха, щеше да му бъде забавно и смешно. С какво, по дяволите, си бе навлякъл гнева й? Уличница или не, той бе сигурен, че още тази нощ ще затопли леглото му. Щеше да запомни това толкова красиво и впечатляващо лице. Щеше да запомни ясните й сини очи и гъстите, тъмни ресници.

Рейн се ухили, докато я наблюдаваше как изкачва последните няколко стъпала с впитите си кафяви панталони. Нямаше как да забрави това малко дръзко задниче.

Беше привлекателна, макар и не в общоприетия смисъл на думата. Не беше класически пример за чувствена жена с пищни, закръглени форми. Не, с лъскавата си коса и гъвкавото си тяло тя по-скоро приличаше на котка. Дали щеше да го убие? В армията беше полковник. Познаваше мъжете… и жените. Дженевив Мортън би натиснала спусъка, но тази не би го направила. От погледа му не беше убягнало как трепереха пръстите й, какво усилие й костваше да се реши да изпълни намерението си.

И все пак не можеше да бъде сигурен.

Проследи я с поглед, докато Фартингтън я водеше към стаите за гости на третия етаж. Беше прекалено високо, за да се реши да скочи през прозореца, а освен това той щеше да чува всичките й движения, тъй като стаята се намираше точно над спалнята му.

Рейн изчака, докато тя се прибере, после се качи на втория етаж и влезе в покоите на сестра си, които се намираха срещу неговите в западното крило. Александра беше на гости на приятелки в провинцията, но скоро щеше да се прибере. За щастие не и преди да се разкрие загадката от тази вечер и да се разсеят всички тревоги около нея.

Той отвори един от гардеробите и започна да рови из роклите: муселинови, памучни, камгарни, кадифени, копринени и атлазени. Момичето имаше почти същия ръст като сестра му, макар Александра да беше с по-едър бюст.

Накрая погледът му се спря на една жълта муселинова рокля. Свали я от закачалката, хвърли я на леглото, след това издърпа чекмеджетата в скрина и започна да рови в тях. Измъкна една чудесна ленена риза, чифт бели копринени чорапи и два елегантни сатенени жартиера.

На лицето му се появи хитра усмивка. После грабна чифт домашни чехли и тъкмо се канеше да излезе, когато зърна в голямото огледало жълта атлазена панделка за коса. Грабна и нея и я метна върху дрехите, които носеше.

Като вземаше по две стъпала наведнъж, той нахълта в стаята, без дори да помисли да чука. Чу я как ахна от изненада, тръгна по посока на звука и видя как тя се сви под пяната в малката вана.

— Можехте да си направите труда да почукате!

В думите й не се долавяше и следа от уличния жаргон.

— Защо? Нима мислиш, че досега не съм виждал жена във ваната?

Бузите й поруменяха. Макар лицето й да имаше лек загар, раменете й бяха бели като слонова кост, а над повърхността на водата едва се подаваха закръглените й гърди. Рейн се усмихна. Гърдите на Алекс може да бяха по-големи, но тези определено криеха неподозирани прелести. При тази мисъл той отново усети познатото напрежение в слабините си.

— Сигурна съм — каза тя, — че с твоята репутация си видял достатъчно голи дами. Но аз не съм една от тях, нито пък желая да бъда.

Той хвърли дрехите на леглото.

— Предполагам, че си гладна. Когато свършиш, можеш да облечеш това и да слезеш при мен в трапезарията.

Джо не отговори нищо, само се опита да потъне още повече във ваната.

— Приятна баня.

Рейн пое обратно към вратата, като си мислеше, че не би имал нищо против да сподели ваната с нея.

Когато се върна долу, си наля чаша бренди, изпи я наведнъж и отново я напълни. Отиде до камината в кабинета си и погледна джобния си часовник. По дяволите, девойчето вече трябваше да е готово!

— Моля за извинение, милорд.

Беше прислужницата от горния етаж — младо русо момиче, скоро навършило двайсет години.

— Да, Елза, какво има?

— Госпожица Смит, милорд. Вдигна голям шум за дрехите. Казва, че няма да облече тези, които сте й дали.

Рейн остави гарафата с бренди на масата доста по-шумно, отколкото имаше намерение.

— Благодаря ти, Елза. Аз ще се погрижа за гостенката.

Той се втурна нагоре по стълбите и едва се сдържаше да не затича по коридора. Когато стигна до стаята й, очакваше да види прекрасната рокля на сестра си раздрана, а бельото — изхвърлено през прозореца.

Вместо това завари чернокосото момиче увито в хавлиена кърпа пред голямото елипсовидно огледало, вдигнало жълтата муселинова рокля до брадичката си, с такова тъжно изражение, че нещо го стегна в гърдите.

В мига, в който го зърна, тя отново доби отбранителен вид и захвърли роклята.

— Къде са проклетите ми дрехи?

Ръцете й несъзнателно се плъзнаха към гърдите й, където бе подпъхната кърпата. Той забеляза няколко синини и се зачуди къде ли ги е получила.

— Изгорих ги.

— Какво!

— Облечи роклята!

— Не искам нищо от теб!

— Казах, облечи роклята.

— Чия е?

— След като знаеш толкова много, би трябвало да те оставя сама да се сетиш, но ще ти спестя догадките и ще ти кажа, че са на сестра ми Александра.

— Имаш сестра?

— Точно така. А сега облечи роклята.

Джо не се помръдна.

— Много сте привлекателна с тази кърпа, госпожице Смит. Въпреки това, ще ви призная, че с голямо удоволствие бих ви помогнал да се освободите от нея и да облечете тези дрехи — Рейн забеляза как тя се сепна. — Изборът е ваш.

Един дълъг миг тя само се взираше в него. След това на устните й се появи подигравателна усмивка:

— Както желаете, милорд.

Блясъкът, който припламна в леденосините й очи, не убягна на Рейн. И все пак, когато се обърна и пое към вратата, той отново се подсмихна.

 

 

„Проклето копеле“, мислеше си Джо, докато вдигаше роклята, която бе захвърлила на високото легло, но пръстите й погалиха нежния плат. Допирът беше толкова приятен. След няколко минути вече беше облякла фината ленена риза, бе опънала копринените чорапи по краката си и ги беше закрепила с красивите атлазени жартиери. Чехлите й бяха малко големи, затова се порови из писалището и сложи по парче намачкана хартия на пръстите.

— Извинете, госпожице, но Негова светлост ме изпрати да ви закопчея.

Дребната руса прислужница стоеше на прага на отворената врата и се колебаеше дали да влезе.

— Ще трябва да му благодаря — отвърна унило Джо, сигурна, че прислужницата знае за нахлуването на виконта в стаята й и за това, че бе успял да наложи волята си за нещо, което тя не бе могла да я накара.

— Името ми е Елза — каза тя и се приближи към Джоселин, за да закопчее копчетата.

— Казвам се Джо.

Стори й се странно, че се изразява така изискано, без следа от жаргон или акцент. Сред приятелите си от улицата бе успяла да изгуби говора и маниерите, на които баща й я бе учил още от детинство. Сега откри, че е приятно да играе ролята на дама — макар и за една нощ.

Интересно — беше по-трудно, отколкото бе очаквала. След толкова месеци уличният й език се прокрадваше най-неочаквано и несъзнателно, с изключение на случаите, когато бе разстроена или ядосана.

Джоселин погледна към прекрасната жълта рокля. Беше ушита по последна мода, с висока талия, дълбоко деколте, с малки бухнали ръкави и подчертаваше елегантното й тяло. Когато прислужницата закопча и последното копче, Джо усети, че й е точно по мярка.

— Хайде, огледай се — подкани я Елза.

Джоселин тръгна към огледалото и тогава зърна жълтата атлазена панделка за коса върху леглото. Спря, вдигна я и от допира с финия плат пръстите й леко затрепериха.

— Няма ли да ми позволите да я закрепя на косата ви? — попита Елиз.

Джо се поколеба за миг.

— Добре.

Тя отиде до стола пред мраморната тоалетна масичка, взе четката със сребърна дръжка, за да оправи току-що измитата си коса и остави Елза да закрепи панделката на главата й.

— Така добре ли е, госпожице?

— Да, благодаря ти, Елза.

Когато дребната прислужница излезе, Джо се огледа в огледалото. Беше прекрасна, замайващо прекрасна. Не, това не беше сън и за пръв път от много време насам в гърдите й се надигна забравения копнеж.

От колко време не се беше обличала в женски дрехи? Две дълги, нещастни години. Две години живот в канавките, на режещия студ, с глада, който разкъсваше от болки празния й стомах. Две години в парцаливи дрипи, купени от вехтошарите с дребни монети, задигнати от джоба на някой пияница.

Дори когато бе живяла в своя дом, никога не бе носила толкова скъпи дрехи. Шиеше си сама, като учеше някои от учениците на баща си как да припечелят пари от този занаят. И баща й винаги беше доволен.

„… Може да нямаш голяма зестра, детето ми. Може да нямаш толкова добър брак, колкото заслужаваш, но имаш благородническо потекло и вродено изящество и красота. На лицето и фигурата ти могат да завиждат половината от първите дами на Лондон…“

Пред нея изплува почти осезаемо познатото любимо лице, тя чуваше нежните му думи, които я изпълваха с любов и увереност. При мисълта за него болката стисна още по-силно гърлото й, спомените станаха ярки като лумнал от жаравата огън.

Решителността й се възвърна с нова сила. Стоунлей ги беше докарал до това плачевно състояние. Стоунлей беше човекът, отговорен за цялата болка, за цялото ужасно страдание, които бе преживяла след смъртта на баща си.

Каквото и благоприличие да забелязваше в поведението на виконта, то не можеше да промени нищо. И тази нощ, ако Бог бъдеше на страната на правосъдието, Джоселин щеше да го накара да си плати.

 

 

— Добър вечер, Ваша светлост.

Рейн задържа погледа си върху гърдите й, нежно загатнати от деколтето, наслаждавайки се на изящната й походка. Устните му бавно се разтегнаха в усмивка.

— Какво е станало с мъжкараната, която оставих горе?

— Можете да сте сигурен, че е тук, но засега ще остане в сянка.

— Котката е прибрала ноктите си?

— Нещо такова.

— Какво ще кажете за чаша шери? Или предпочитате ликьор?

— Предпочитам флип, но предполагам, ще трябва да се задоволя с едно шери.

Рейн се подсмихна.

— Флип, а? Бира, бренди и захар. Питието на моряците от доковете — той й наля шери във висока кристална чаша. — Животът ви едва ли е скучен, госпожице Смит.

— Казвам се Джоселин. След като ще играя ролята на дама, предпочитам да ме наричате така.

— Добре… Джоселин — той прикова поглед върху лицето й. — Ако това е истинското ти име, предполагам, че то е все пак някакъв ключ към цялата тази загадка.

— Съмнявам се, че ще си спомните.

— Нима искаш да кажеш, че сме се срещали и преди? Не бих могъл да не си спомня.

— Не, никога не сме се срещали.

— Щом като сме така сърдечни един към друг, защо не ме наричаш Рейн?

Тя отпи глътка шери.

— Защо не? Ако не ме лъже паметта, неотдавна те наричах с много по-обидни имена.

Той се засмя на остроумния отговор и си спомни борбата им в каретата.

— Приемам го като извинение — отвърна Рейн и разклати брендито в чашата си. — Гладна ли си? Готвачът не е от най-добрите, но вярвам, че храната ще ти хареса много повече от онази, с която си свикнала.

На лицето й се изписа тъга, но веднага изчезна.

— Сигурна съм, че ще е така.

Рейн я поведе към дивана пред мраморната камина и двамата седнаха.

— Тази вечер изглеждаш прекрасно. Роклята ти стои по-добре, отколкото предполагах.

Изящните й пръсти погалиха плата. Рейн забеляза, че ноктите й са изрязани и под тях няма следи от нечистотии.

— Благодаря. Роклята е чудесна.

— Когато споменах, че ще вечеряме заедно, за какво си мислеше?

— Не разбирам за какво ме питаш — каза тя. Гъстите й тъмни ресници се спуснаха и закриха очите й.

— Сигурен съм, че разбираш.

— Мислех за другите — за приятелите си и за хората, с които живея на улицата — тя повдигна една скъпа ваза, оставена върху изящната махагонова масичка до дивана. — Мислех си за тази къща и за прекрасните предмети в нея. Че това парче стъкло е достатъчно да изхрани много от тях за няколко години напред.

Той разклати кехлибарената течност в чашата си и отпи.

— Странни чувства — да се тревожиш за положението на хората, след като само преди два часа се опита да отнемеш един човешки живот.

Тя се втренчи в него. Очите й бяха ледено сини.

— Това достатъчно ясно говори, че те разграничавам от представителите на човешката раса.

Челюстите му се стегнаха. Той вдигна чашата си в иронична наздравица и отпи голяма глътка бренди. Чашата звънна, когато я остави на масата.

— От малкото, което каза, разбирам, че в шарадата, която играеш, има и нещо истинско.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че очевидно си дама от добро потекло, макар да искаш да ме накараш да повярвам, че наистина живееш с онези двама скитници, които те придружаваха снощи.

— Те са моето семейство. Единствените, които ми останаха, благодарение на теб.

Ръката на Рейн се стовари върху дивана.

— Какво, по дяволите, си въобразяваш, че съм сторил?

— Какво става, Ваша светлост? Нима престъпленията ви са толкова многобройни, че вече не си ги спомняте?

— Не съм извършил никакво престъпление, за което да си спомням. Освен ако не говориш за престъпленията по време на войната.

Джоселин се сепна.

— Участвал си във войната?

— Бях полковник в армията.

— Когато защитава родината си, човек прави това, което е необходимо.

— Кажи ми тогава какво смяташ, че съм направил.

Джо остави чашата си на масата и се изправи.

— След като не успях да те убия и сега съм твоя пленница, предпочитам да приема предложението ти да похапнем.

Рейн също стана и я хвана за ръката.

— Очевидно ти си интелигентна жена, Джоселин. Защо не искаш да ми кажеш за какво е всичко това?

— С най-голямо удоволствие… когато настъпи подходящият момент.

Рейн стисна зъби, готов всеки момент да избухне.

— Ако поне малко мислиш за себе си, ще ми кажеш веднага!

В очите на Джоселин просветнаха сини пламъци и дланите й се свиха в юмруци.

— Върви на майната си, Ваша дяволска светлост.

Рейн я стисна още по-силно за ръката.

— Слугите са тук. Бих те посъветвал да си сдържаш мръсния език. В този дом аз съм господарят. Наказанието за ужасното ти поведение ще бъде бързо и сурово. Каквото и да е то, никой няма да ми противоречи. Ясен ли съм?

Джоселин изправи гордо глава, но по гърба й полазиха тръпки на тревога и за пръв път, откакто бяха пристигнали тук, изпита истински страх. На потрепващата светлина на свещите виконтът изглеждаше още по-мрачен и заплашителен. Всичко в него излъчваше груба сила и огромна енергия.

С глас, който напомняше дъвкането на мед, премесен с пясък, той каза:

— Ще вечеряме ли, скъпа моя Джоселин?

Тя се насили да се усмихне.

— Както желаете, милорд.

Преодолявайки силното вълнение и неудобството си, Джо отпусна ръка върху неговата и се остави да я заведе до трапезарията.

Щом влязоха, виконтът издърпа един стол с висока облегалка. Омагьосана от пищно обзаведената стая, Джоселин се остави виконтът да я настани на стола, без да обръща внимание на спазмите, които бяха започнали да атакуват стомаха й. Беше свикнала да преживява с много малко храна, но от изкусителните миризми, които се носеха от кухнята, устата й се напълни със слюнка.

Виконтът се намръщи. Докато заемаше мястото си до нея, отблясъците от свещите играеха по красивото му лице, добило приятен загар от слънцето, и се отразяваха по червеникавите кичури на кестенявата му коса. Ръцете му бяха големи и силни и въпреки това се движеха с някаква грациозност. Джоселин усети, че се е загледала в тях и си спомни как преди два-три часа той я бе докосвал с такава неумолима сила и все пак не й бе причинил болка. Почти нежно.

Раменете му бяха широки и силни. Още в гостната бе забелязала, че кръстът му е по-тънък, отколкото би могла да предположи. Веждите му бяха красиви и добре оформени, а в очите му — в меко топло кафяво — танцуваха златисти отблясъци.

Погледът й се спря върху пълните му устни, които изглеждаха груби и сърдити, въпреки чувствената им извивка.

Тя си спомни за други устни, не чак толкова чувствени, които принадлежаха на Мартин Кери, синът на викария. Беше само на петнайсет, когато Мартин я бе целунал — единствената й целувка с мъж. Беше сигурна, че е влюбена в слабото момче с нежен глас, което един ден щеше да поиска ръката й.

И може би щеше да стане точно така. Вместо това, в края на годината баща й почина, от чудесната им къщичка на Мичъм Лейн остана само пепел, а тя си бе събрала багажа и бе отишла да живее при братовчед си. Повече не видя Мартин. Още нещо, за което виконтът трябваше да плати.

Стомахът на Джоселин се сви отново. Виконтът се намръщи:

— Защо не ми каза, че си толкова гладна? Кога си яла за последен път?

— Вчера сутринта?

Трябваше да внимава с шерито. Усети, че главата й се замайва.

— Вчера сутринта? — повтори той невярващо. — По дяволите! Амброз! — викна той. — Сервирай моментално!

Вечерята бе обилна — студено еленово месо, печена патица, печени пъдпъдъци, пастет, подсладени моркови и аспержи и малко глостърско сирене. В момента, в който посребреното порцеланово блюдо бе сложено на масата пред нея, Джоселин откъсна кълчицата на печения пъдпъдък и се зае с нея, поглъщайки с огромно удоволствие крехкото месо, като осмукваше соса от пръстите си. Само след секунди бе изпразнила чинията си и бе изпила виното от чашата.

Хрумна й, че ако това е проверка на етикета и възпитанието й, се е провалила напълно.

Вдигна очи към виконта и забеляза, че почти не беше докоснал храната, а самият той я гледаше слисан и с чувство на съжаление.

Джоселин се облегна на стола.

— Съ… съжалявам. Изглежда, съм била по-гладна, отколкото предполагах.

— Няма нищо — отвърна нежно той. — На твое място щях да съм също толкова гладен.

Острите нотки бяха изчезнали от гласа му. Сега той звучеше като грубо кадифе. За пръв път тази вечер я поглеждаше по този начин и тя усети, че я обзема странно чувство.

— Искаш ли още? — попита Рейн.

Трябваше да запази поне малко от останалото си достойнство и да откаже. Тя се облиза несъзнателно.

— Ако не представлява голямо затруднение — отвърна Джоселин.

Само при едно леко кимване от негова страна чинията й бе взета и на нейно място се появи ново блюдо. Прислужницата напълни отново чашата й с вино и сложи пресни плодове в средата на масата. Тя изяде и втората порция, но този път не така лакомо.

— Сега по-добре ли се чувстваш?

След като вече бе заситила глада си, положението, в което бе изпаднала, й се стори още по-конфузно. Беше й обидно, че бе допуснала той да надникне в нейния свят.

— Чувствувам се достатъчно добре, за да си тръгна, но предполагам, че няма да ме пуснете — каза Джо.

— Точно така — отговори Рейн.

Тъй като тя не каза нищо повече, той издърпа стола си, стана и се надвеси над нея. За пръв път в живота си беше благодарна за това, че бе по-ниска от повечето жени.

— Късно е — каза той, помагайки й да стане. — Ела. Ще те заведа горе.

Джо се поколеба.

— А какво ще стане утре?

Надяваше се това да няма значение. Ако нещата се наредяха както си мислеше, Стоунлей щеше да е мъртъв и тя щеше да е на свобода.

— Ще продължим оттам, докъдето стигнахме. Няма да бързам да те предавам на властите, докато не разбера какво имаш против мен. Само че, скъпа, предупреждавам те: не съм от търпеливите. Ако не ми кажеш скоро за какво е всичко това, ще бъда принуден да те предам на полицията. Ако имаш някаква представа от лондонските затвори…

Джо едва не извика.

— Виждам, че си дочула това-онова, което може само да ти е от полза. Защо не искаш да ми кажеш истината?

— Казах ти — имам най-искреното намерение да го направя.

— Когато си готова да натиснеш спусъка.

Джоселин не отговори. Стоунлей заобиколи масата, хвана я за ръката и я поведе доста грубо нагоре по стълбите. В стаята й я чакаше Елза, за да й помогне да се преоблече. На леглото бе оставена бяла памучна нощница с бродерия. Едва ли някой би се решил да бяга с подобни одежди, но тя наистина нямаше избор.

— Благодаря ти, Елза — каза Джо, когато момичето приключи със събличането. — Защо просто не оставиш дрехите ми ей там? Можеш да ги закачиш в ъгъла. — Тя посочи към махагоновия гардероб, с надеждата, че прислужницата ще ги остави там, но момичето поклати отрицателно глава.

— Съжалявам, госпожице, но Негова светлост изрично нареди да му занеса дрехите ви.

По дяволите! Явно не беше глупак.

— Е, сигурно не би искала да го разочароваш.

— Не, госпожице.

Елза излезе и Джоселин започна да се разхожда из стаята, изчаквайки да мине време с надеждата, че виконтът ще заспи дълбоко. Вече беше прекалено късно; не можеше да чака повече. Тя отиде до писалището, издърпа средното чекмедже и извади дълъг сребърен нож за разрязване на писма, който бе оставила там. Тънък и остър от двете страни, с удобна дръжка, ножът бе идеалното оръжие.

Тя го стисна и се загледа в ръката си; стомахът й се сви. Едно беше да застреляш някого, съвсем друго — да го намушкаш. Помисли си за кръвта, за усещането от проникването на острието през мускулите и ребрата, за да достигне до сърцето.

„Боже милостиви, не мога да го направя!“ Тя преглътна с усилие и ръката й се разтрепери.

— Не мога! Просто не мога! — прошепна Джо.

„Трябва да го направиш! — прозвуча някакъв вътрешен глас. — Длъжна си заради баща си. Длъжна си заради себе си!“

Тя се замисли за сър Хенри, за онези ужасни последни мигове, когато бе изскочил от огнените пламъци. Спомни си докъде го бе докарала жестокостта на Стоунлей, зловещите му писъци, когато лумналият покрив се срути и пламъците го погълнаха.

Припомни си къщата със сламен покрив на Мичъм Лейн, белия плет, глухарчетата на поляната отпред.

След това видя същата къща, станала на пепел — само димящи останки от един човешки живот. Спомни си погребението на баща си, непоносимата скръб, спомни си пътуването, което бе предприела, за да отиде при братовчед си. В съзнанието й изплува ужасната година, която бе прекарала при него, грубите подмятания и похотливите погледи, горещите му ръце, с които бе опипвал тялото й.

Замисли се за нощите, прекарани на улицата, след като бе избягала, за студа и глада. Спомни си как бе спала сред кофите за боклук, как бе просила за къшей хляб, как бе крала… За боя, който бе яла, когато я залавяха. Замисли се и за Брауни, милия заядлив Брауни, който я беше спасил от гладна смърт и я бе научил как да оцелява сред суровите закони на лондонските улици.

— Стоунлей — продума тя на глас и дланта й стисна силно студената сребърна дръжка. Тънкото острие проблесна на пламъка на малката газена лампа върху писалището. — Можеш да го направиш — каза си твърдо тя. — Закле се на гроба на татко, че ще отмъстиш за него и ще го направиш!

Джо вдигна решително ножа, за да прецени за последен път дължината и тежестта му, скри го в гънките на нощницата си и се запъти към вратата.