Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Гарик (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sweet Vengeance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 47гласа)

Информация

Сканиране
bobych(2009)
Разпознаване и корекция
Жанет(2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona(2011)

Издание:

Кат Мартин. Сладко отмъщение

ИК „Бард“ ООД, София, 1996

Редактор: Петя Янева

История

  1. —Добавяне

Седемнадесета глава

— Дулсет, виждала ли си Джоселин? — попита Рейн високата, кръшна икономка.

Тя се усмихна й в черните й като нощ очи светна нежна покана.

— Джо вънка в кухня с Гуен. Гуен прави сладкиш от кокос. Джо дойде от работа да го опита.

Рейн само изсумтя.

— Кажи й, че искам да я видя. Ще бъда в кабинета си.

— Да, масса.

Тя тръгна през коридора към пристройката, след това спря и се обърна.

— Вие сигурен ли сте, че не искате Дулсет да дойде довечера? Да го направи за вас. Ще ви направи много щастлив мъж.

Рейн се вгледа в съблазнителните извивки на тялото й, в тежките й гърди и нещо потрепна в слабините му. Част от него го искаше и то не малко, но друга част го отхвърляше. Не беше много сигурен защо, но докато не разбереше със сигурност, щеше да изчака.

— Предложението ти наистина е примамливо, Дулсет. Но сега не е най-подходящият момент. Може би някой друг път…

Дулсет го погледна със съжаление, след това се усмихна.

— Аз чакам. Когато кажете, ще идвам.

— Благодаря ти.

Господи, сигурно му беше станало нещо от слънцето! Тази жена би могла да го задоволи както всяка друга и дори да бъде много доволна от сделката. Какво, по дяволите, ставаше с него? И въпреки това, не промени решението си. Вместо това отиде в кабинета си и седна зад махагоновото бюро. Джоселин почука тихо и след няколко секунди влезе.

— Дулсет каза, че си искал да ме видиш.

Той посочи един сандък, пълен с топове плат, индийски муселин, коприна и дантела.

— Омръзна ми да те гледам облечена в парцали. Веднъж ми беше казала, че сама си шиела дрехите си. Искам да оставиш за няколко часа работата в градината и да си направиш нещо прилично. Искам да те виждам нормално облечена, когато влизаш в къщата. Ясен ли съм?

Рейн забеляза, че тя се колебае, разкъсвана между заповедническия му тон и красивите платове.

— Щом това е желанието ви, милорд, очевидно нямам друг избор, освен да се подчиня.

— Точно така.

Не му беше убягнала скритата й ирония, нито пренебрежителното повдигане на раменете й. Каза го така, сякаш искаше да му направи услуга и устните му се разтеглиха от задоволство.

— Ще наредя на момчето да пренесе сандъка в стаята ти.

Тя само кимна и излезе.

— Още нещо.

— Да?

— Към малката ни група работници ще се присъедини и една твоя приятелка.

— Приятелка?

— Жената, която ми представи на улицата в Кингстън. Кончита Васкес.

Джоселин зяпна от учудване.

— Кончита е тук? В Махагоновата долина?

— Паоло Баптист ще й помогне да се настани в помещенията за прислугата. Мислех си, че може да поискаш да се видите.

Джо грейна като слънце.

— Може да поискам? Господи, сигурно ще умра от нетърпение — възкликна тя. После повдигна полите си и хукна към вратата. В следващия миг спря и се обърна. — Добре е нали? Хопкинс не й е направил нещо?

— Изглежда ми сравнително добре, но не бих могъл да кажа със сигурност.

— Как я намери? Защо я…

— Ще имаме нужда от още работници. Спомних си, че момичето е здраво и подходящо. Реших, че ще се справи като всяка друга.

Това не беше вярно и той прочете в очите на Джоселин, че и на нея й е ясно. По дяволите, какво го беше прихванало! Какво толкова, че Джо е самотна. Какво го интересуваше тъжното й изражение и това, че има нужда от приятелка? Нали би трябвало да бъде нещастна? Нали трябваше да страда заради това, което беше направила?

— Благодаря ви, милорд.

Искаше му се да бе назовала името му, както онази нощ в стаята й. Искаше му се да я грабне отново в обятията си, да я обладае тук, върху бюрото, й същевременно се презираше за своята слабост.

— Това е всичко — каза грубо той. — Можеш да тръгваш.

Знаеше, че леденият му тон ще я засегне и това му доставяше известна наслада. Той се наведе отново над книжата си, сякаш я нямаше в стаята. Изчака, докато вратата се затвори след нея, и въздъхна с облекчение.

Още не беше сигурен защо го бе направил. Може би като компенсация за пиянското нахълтване в стаята й. Наистина не знаеше. И отново нещо в него заговори, че онова, което й бе казал онази нощ, е истина. Тя му принадлежеше и макар да не я беше изнасилил, ако я поискаше отново и тя също го искаше, нямаше да се поколебае да го направи пак.

Господи, искаше я, но това с нищо не променяше факта, че тя едва не го бе убила!

Рейн блъсна стола си назад, отиде до лавицата зад бюрото, наля си бренди и го изпи наведнъж. Истината беше, че зад нежната си външност Джоселин Асбъри го обвиняваше за смъртта на баща си. Дали бе готова да го признае, или не, тя тайно го мразеше. Както в началото.

Никога не трябваше да забравя за това.

 

 

— Кончита!

Джоселин се втурна в малката стаичка на втория етаж в крилото за прислугата.

— Джо!

Испанката изтърва блузата, която сгъваше, разтвори ръце и се спусна да прегърне приятелката си.

— Мислех, че никога вече няма да те видя — каза Джо. — Толкова се тревожех за теб!

— Както и аз за тебе.

Те отново се прегърнаха, след това Джо отстъпи назад.

— Добре ли си? Хопкинс не ти ли направи нещо?

— Един-два пердаха, nada mas — отвърна тя и белите й зъби блеснаха на мургавото й лице. — Казах му, че имам сифилис. Обясних му, че ако се опитва да ме пробутва на моряците, ще им кажа и могат да го убият, задето им взема парите за една заразена курва.

Джоселин се засмя.

— Нищо чудно, че те е оставил на мира.

— Не бях сигурна колко време ще ми вярва, но… наистина ме остави на мира.

— Чувала ли си нещо за Доли?

Чита поклати отрицателно глава и дългата й черна коса се разпиля по гърба.

— Нищо не съм чувала. Моля се да е добре — отвърна тя и хвана ръцете на Джо. — А ти? Виконтът отнася ли се добре с теб?

— Стоунлей е човекът, когото съм обвинена, че съм се опитала да застрелям. Доведе ме тук, за да гледа как изтърпявам наказанието си.

— Madre de Dios — Чита се прекръсти. — Бие ли те?

— Не.

— Изнасилва ли те?

— Не — поклати глава Джо и бузите му поруменяха. — Мисля, че точно това имаше намерение да направи, но накрая… не ме изнасили.

Никога не бяха говорили за такива интимни неща, но Джоселин имаше такава огромна нужда от приятел, че й се искаше да изкаже всичко наведнъж.

— Бях влюбена в него.

Черните очи на Чита се разшириха от изненада.

— Аз също бях влюбена някога — или поне така съм си мислила. Много е тежко, нали?

— Да… така е.

— Радвам се, че не ти е направил нищо. Аз… аз никога не бих могла да се влюбя в такъв мъж. Мисля, че е много суров човек.

— Аз не съм стреляла по него, Чита. Толкова ми се иска да му го кажа. Така бих искала да ми повярва, но се страхувам, че никога няма да успея.

Лицето на Чита помръкна.

— Мисля, че си права. Виконтът е много разгневен. Докато пътувахме насам, забелязах как гледа, когато споменавах името ти. Направо ме беше страх за теб.

— Понякога и мен ме е страх — каза Джо и се усмихна унило. — Но друг път… виждам нещо в погледа му, което ме кара да мисля, че все още не съм му безразлична.

— Значи трябва да чакаш, mi bermana. Ако решиш да му говориш сега, може само още повече да го разгневиш. И тогава той никога да ти повярва.

Джоселин се отпусна на леглото.

— И аз си мисля същото. Но стига за моите грижи. Разкажи ми за себе си. Последният път, когато те видях, изглеждаше ужасно слаба. Виждам, че си понапълняла, но все още ми струваш доста бледа.

Кончита седна до нея на леглото, взе ръката й и я сложи на леко заобления си корем, вдигна поглед и се разрида.

— О, Господи!

Не й беше необходимо много време да разкаже историята.

— Беше приятел на човека, за когото работех — каза през сълзи Чита. — Син на местния земевладелец. Всеки път, когато дойдеше в къщата, ме извеждаше на разходка. Мислех, че ме обича. Беше толкова красив… а аз бях такава глупачка.

Джоселин я прегърна.

— Всички сме глупави понякога — тя подаде една носна кърпичка на Чита и испанката избърса очите си.

— Страхувам се да родя това бебе, а вече усещам, че го обичам.

— Мисля, че е съвсем естествено да се страхуваш — каза Джоселин. — Когато му дойде времето, ще бъда с теб и знам, че от теб ще излезе чудесна майка.

— А… какво ще каже той!

Наистина, какво ли щеше да каже Рейн, когато разбереше?

— Няма да те изгони. Може да е суров човек, когато е убеден в заблудата си, но никога няма да причини нещо лошо на една млада жена, изпаднала в такова положение.

Нито щеше да я накара да махне бебето.

И все пак, Джоселин нямаше намерение да му каже, поне засега. Реши, че най-добре ще бъде Чита да работи при Паоло в зеленчуковата градина.

— Работата не е толкова тежка, а и Паоло е много мил и загрижен човек. Когато наближи време за раждане, можем да говорим с Рейн. Сигурна съм, че ще ти разреши да работиш в къщата.

Тайно в себе си Джо се надяваше, че запознанството между Паоло и Чита може да завърши с нещо по-сериозно. Паоло говореше испански, беше живял известно време в родината й и явно имаше нужда от жена. Чита също се нуждаеше от мъж.

На другия ден тя издебна Рейн в кабинета му, като се надяваше, че ще позволи на Чита да работи с Паоло. Докато я слушаше иззад купчината документи на бюрото, на него му беше все едно къде ще работи Чита.

— Там има също толкова много работа, както и навсякъде другаде. Ако Паоло е съгласен, нямам нищо против.

— Благодаря ви, милорд. Благодаря ви също, че я доведохте.

Лицето на Рейн отново доби каменното си изражение.

— Вече ти казах, че имаме нужда от работна ръка. Чита може да върши работа като всички останали.

— Да… точно така казахте.

— А сега най-добре да се върнеш да поработиш. Паоло достатъчно дълго стоя сам. Ако видя, че не си изпълняваш добросъвестно задълженията, можеш да си сигурна, че няма да ти се размине леко.

Джоселин усети, че ще се ядоса.

— Досега можете ли да ме обвините в това, милорд? Наистина ли мислите, че мога да ви дам и най-малък повод да се оплачете от мен. А ако бях някоя повлекана, какво щеше да бъде наказанието ми? Може би бой с пръчки? Или още едно свирепо нахлуване в леглото ми?

Красивото лице на Рейн пребледня под бронзовия загар.

— Има моменти, когато ми се иска лично да счупя някоя пръчка в предателския ти задник! — извика той.

Сега беше ред на Джо да пребледнее.

— Но няма защо да се плашиш — продължи той с леден тон. — Боя, който заслужаваш, няма да бъде от мен. Колкото за времето, прекарано в леглото ми, трябва да съм пълен глупак, за да съжалявам за него, след като и на теб ти харесва не по-малко. Нито мога да ти обещая, че няма да се повтори.

Тъмните му очи я изгледаха пронизващо.

— Съветвам те да побързаш да се върнеше при цветята си, скъпа моя, защото това може да се случи тук, и то още сега. Едва ли има нещо, което да ми се иска повече от това, да те натисна върху бюрото си, да ти разтворя дългите крака и да обладая гъвкавото ти телце.

Джоселин с усилие сподави риданието си, вдигна полите си и хукна към вратата. Сърцето й туптеше лудо. Гневът й се бореше със страха от яростта, която бе видяла изписана на лицето му. А дали това, което блестеше в очите му не беше дълго потисканото желание?

Разтреперана, тя се затича към зеленчуковата градина. Там, в сянката на една палма, стояха Чита и Паоло и се смееха. На същото място, където ги беше оставила.

Джоселин веднага бе усетила, че Паоло харесва испанката, а и тя не беше безразлична към него. Когато ги видя заедно, засмени и щастливи, усети неочакван пристъп на завист.

Някога двамата с Рейн също се смееха така. Някога и те бяха щастливи. Можеше да не продължи вечно, но никога не бе предполагала, че всичко ще свърши по такъв начин.

 

 

Най-сетне кафето за посев пристигна. Махагоновата долина се оживи, когато каруците с товара се отправиха към имението.

Всички работници се събраха навън да посрещнат пратката: тежки чували семе, здрав изпечен разсад със зелени листа и пръчки със странна форма, които щяха да бъдат разковничето или проклятието за красивата стара плантация.

Джоселин също бе обхваната от общата треска. Облякла новата си муселинова рокля, която си бе ушила, тя излезе от къщата и се смеси с тълпата. Рейн яздеше начело на колоната. Големите му ръце направляваха с лекота конете.

Джо не можеше да не изпитва възхищение от гордата стойка на Рейн, от стройната му фигура и красивото му лице. Работата на открито му се отразяваше добре. Енергията му изглеждаше безкрайна, също като волята му. Дори не бе подозирала тази негова черта, но не можеше да отрече колко силно я привличаше всичко това. Беше внимателен с работниците си, загрижен за състоянието им и винаги бе готов да помогне, независимо от трудността на работата, дори да беше най-неприятната. Оказваше се, че красивият виконт е наистина такъв, какъвто го бе изградила в представите си, след като го бе обикнала.

— Вълнуващо е, нали? — обади се Кончита, която вървеше до нея. Джо забеляза, че Паоло също е наблизо.

— Да, права си. Надявам се Рейн да успее. Заради самия него.

— И можеш да говориш така след всичко, което е направил? След всичко, което си изстрадала?

Джоселин само сви рамене.

— Той е убеден, че съм виновна. Имаше период, когато и аз изпитвах същото към него.

— Мадам, мадам! — Джо усети как някой подръпва нежно роклята й. — Повдигнете ме, за да видя!

До тях бяха застанали Туни и Майк — две от децата на работниците, с които Джоселин се беше запознала, когато пристигна. Бяха симпатични момченца — едното дебеличко, другото малко кльощаво, с по-малко от година разлика във възрастта. Тони беше на три, а Майк на четири.

Джоселин се наведе към по-малкото кръглолико дете и го вдигна. Паоло настани Майк на широките си рамене. Момчето се вкопчи в гъстата му черна коса, за да запази равновесие.

— Спокойно, тосо, можеш ли да не скубеш толкова силно.

Момченцето се ухили до ушите.

— Много добре виждам оттук.

Паоло само се усмихна.

— Масса! Масса!

Малкият Туни също се ухили и размаха ръчичка по посока на Рейн.

Когато разбра откъде идва този вик, Рейн се усмихна и също му помаха, след това забеляза, че детето е в ръцете на Джоселин. При тази гледка по лицето му пробягна нещо, което Джоселин не би могла да определи до края на живота си, но което накара сърцето й да трепне. Погледите им се срещнаха и тя усети, че отмалява. Краката й се разтрепериха, гърлото й се стегна, сякаш някой я душеше.

Джо проследи движенията на Рейн, докато скачаше от коня и се отправяше към една от каруците. След това той се качи до един нисък плешив човек с очила и тъмен фрак, който седеше до тъмнокожия каруцар.

— Чуйте всички! Искам да ви кажа нещо — тълпата вече беше започнала да затихва и при думите на Рейн настана пълна тишина. — Всички ние се потрудихме здраво. Нито един от вас не е клинчил от задълженията си. Почистихме нивите и подготвихме почвата за този ден. Семето за посев пристигна, и заедно с него — и човекът до мен. Името му е Бертран Спрайтенберг. Дошъл е да ни помогне в отглеждането на кафето.

„Холандец — помисли си Джо, като оглеждаше дребния човек с жив поглед. — Сигурно идва от Ява. Никой не разбира толкова от кафе, колкото те.“

— Очаквам от вас да изпълнявате нарежданията му. Ако следваме точно съветите му и продължим да работим така упорито, както досега, нищо няма да може да ни се опре. Мисля, че имаме всички шансове за успех.

Работниците посрещнаха думите му с бурни приветствия и Джоселин още веднъж осъзна какво уважение си бе спечелил сред тях човекът, който бе поел кормилото на западащата плантация.

— Мадам, мадам! Моля ви да ме пуснете пак на земята.

Джоселин се засмя.

— Вече видя достатъчно, нали? — каза тя, като го остави да стъпи на земята. — Знаеш ли какво? В кухнята при Гуен има няколко захарни пръчки — вчера ги видях. Защо не отидеш да си вземеш една? — детето се ухили от удоволствие.

— Една за Майк може ли?

— Разбира се, че ще вземеш и за Майк. Можеш да му я донесеш тук.

Туни кимна и стисна ръката на Джо. Хвърли един последен поглед към Рейн, който вече се бе заел с разтоварването на каруците, и пое щастлив към кухнята.

Дори веселото бъбрене и щастливия смях на Туни, не можеше да накара Джоселин да се откъсне от впечатлението, което й бе направило нежното изражение върху лицето на Рейн, когато я бе забелязал, че държи детето в себе си. Какво ли си бе помислил, чудеше се тя. И как би могла да го накара отново да я погледне по този начин?

 

 

През следващите десет дни Рейн работеше рамо до рамо с Берт Спрайтенберг от изгрев до мрак. Заложиха проби за няколко метода на отглеждане. Част от обработените ниви засяха със семе, друга част засадиха с готов едногодишен разсад, а в останалата площ сложиха пръчки за вкореняване, взети от най-силни храсти.

Всичко това струваше много труд, но той му се бе отдал изцяло и с всеки ден ставаше все по-уверен, че планът му ще успее. До такава степен бе свикнал с тежката работа, че забравяше, че не всички притежават неговата работоспособност. Накрая дребният холандец не можа да издържи и Рейн бе принуден да забави темпото.

— Знам, че работата е изтощителна — каза той на помощника си, който се бе отпуснал на дивана — но целта оправдава черния труд.

Той гледаше новозасадените поля през прозореца на кабинета си и в гърдите му се надигаше благородна гордост от постигнатото досега.

Днес се бяха върнали от полето по-рано, бяха хапнали набързо, после се бяха оттеглили в гостната да изпушат по пура, преди Рейн да се заеме с документацията в кабинета си.

— Защо не си починеш няколко дни? — каза Рейн. — Прескочи до града, ако искаш. „Кингс ин“ е много приятно заведение. Можеш да пишеш разходите на моята сметка.

Дребният холандец го погледна с благодарност.

— Това е добра идея. Нямам нищо против. Кафето може да действа ободряващо на мозъка, но отглеждането му е доста изтощително за тялото.

Рейн се засмя.

— Ще кажа на едно от момчетата да те закара утре сутринта. Ще те очаквам след няколко дни.

— Ако не е неудобно, бих искал да тръгна още тази вечер. Твърде дълго не съм се радвал на дамска компания.

Рейн пое дълбоко от пурата си и издуха бавно дима.

— Добре. Ще помоля Паоло да намери някой да те закара.

— Сигурен ли си, че не искаш да дойдеш с мен? По една благосклонна красавица ще ни бъде добре дошла.

Може би беше нрав.

— Имам много работа — каза Рейн и стана от стола.

— Не бива да се тревожиш за посевите — отвърна Берт и също се изправи. — Засега се развиват напълно по правилата. Дори доста по-добре от очакваното.

Рейн го потупа по рамото.

— Бъди сигурен, че оценявам всичко, което си направил досега.

Но Берт грешеше, като си мислеше, че умът на Рейн е зает с плантацията. Поводът да помръкне изведнъж бяха думите на холандеца за женската компания. През последните десет дни Джоселин не се беше мяркала, а Рейн бе толкова зает, че нямаше време да се замисли за причините.

Днес след обяд я беше видял да работи в една леха с жълти минзухари, докосвайки всеки нежен цвят с особена грижа, и нещо се обърна в гърдите му.

Тази власт, която Джо упражняваше върху него, го влудяваше. Трябваше да сложи край на всичко това, и то бързо. Трябваше да престане да я вижда и да си намери жена, която да я измести от мислите му. Но моментът явно не бе дошъл, а той бе чакал прекалено дълго. Време беше да застане открито срещу нея, да постави направо въпроса за този изстрел и да я принуди да му каже истината. Едва тогава би могъл да я откъсне от себе си, да прогони сънищата, които го измъчваха всяка нощ, и да погребе миналото.

Искаше този ад да свърши завинаги.

Рейн си наля бренди и отпи голяма глътка. Парещата течност отпусна опънатите му нерви. Още една глътка и щеше да я извика.

Погледна през прозореца. Беше започнало да се здрачава; работниците се прибираха, поели към сламените си колиби. Джоселин също трябваше да мине, ако ли не — щеше да я намери.

Закле се, че тази нощ ще сложи край на всичко.