Кат Мартин
Сладко отмъщение (14)

Четиринадесета глава

Джоселин ги проследи с поглед, след това се свлече на единия от столовете, които тримата моряци отдавна бяха освободили.

Боже милостиви! Рейн.

За миг радостта беше погълнала цялото й същество. Същият! Здрав и красив като преди. Обзе я безумна надежда, че най-после се е събудила от този ужасен кошмар, че Рейн е дошъл за нея.

Ала само един поглед към студените му кафяви очи и подсказа, че това не е истина.

Стомахът й се сви, сърцето й заби лудо. Цялата потръпна, като си спомни нечовешката омраза, с която я беше погледнал.

Беше ясно, че Рейн не е лъжесвидетелствал пред властите. Той беше убеден, че е виновна. Това бе изписано на лицето му. Всеки безмилостен поглед, всяко движение и жест говореха колко много я презираше. Беше я съдил и я бе признал за виновна.

Джо не можеше да разбере как е възможно всичко това след миговете, прекарани заедно, след любовта, която бе изпитвала към него; не можеше да си представи, че той ще я зачеркне от живота си, без да й даде никаква възможност да му обясни. Но нямаше съмнение, че това бе жестоката истина.

И точно затова го мразеше.

Видя го да се появява отново. Когато се обърна и се запъти към нея, устата й пресъхна.

Защо беше дошъл тук? Не беше ли направил достатъчно? Какво още искаше, за Бога?

Той прекоси помещението, без да поглежда настрани, и спря до нея.

— Качи се горе и си вземи нещата. Заминаваш.

— Какво?

— Казах да си вземеш нещата.

— Никъде няма да ходя с теб.

— Така или иначе — заминаваш. В това можеш да си сигурна.

Не се шегуваше. Личеше по погледа му. Ако се наложеше, щеше да я извлече оттук.

— А господин Хопкинс? Ами присъдата ми?

Рейн се усмихна. Устните му се извиха в тънка и жестока линия.

— Не се притеснявай, скъпа. Нищо не се е променило. Нищо… освен че от този час нататък ще работиш за мен. А сега си прибирай нещата.

Джоселин се вкопчи за облегалката на стола. Тялото й се вцепени. Едва ли щеше да намери сили да се помръдне, ако Рейн не я бе дръпнал към себе си.

— Тръгвай! — изрева той и тя едва не се спъна в желанието си да се подчини.

С треперещи крака тя се запъти към стаичката на тавана, за да събере малкото лични вещи, които имаше. След това побърза да слезе долу. Спря за миг, преди да отиде при него, огледа безупречните му дрехи и забеляза, че е по-слаб отпреди. Забеляза също, че в изострените черти на лицето му няма и следа от топлота или нежност.

— Къде отиваме? — попита тя, когато Рейн я стисна за ръката. При допира му нещо в гърдите й се сви.

— Имам стая в странноприемницата. Ще пренощуваме там.

Джоселин осъзна напълно думите му едва когато вече бяха излезли от кръчмата.

— Ако допускаш даже за момент…, ако имаш някакво намерение да продължиш, откъдето…

— Не ставай глупачка — каза той и я повлече по кея, като я принуждаваше да тича, за да се изравни с него. — Ще останем в града до сутринта, освен ако не предпочиташ да пътуваш нощем. Утре заминаваме за моята плантация „Махагоновата долина“.

— Имаш земи в Ямайка?

Рейн се усмихна хладно и подигравателно.

— Последната ми придобивка.

Джоселин усети как я побиват тръпки.

— Изглежда, си сметнал, че наказанието ми не е достатъчно тежко. Явно си решил да проявиш интерес към изпълнението на присъдата.

Усмивката му бе повече от безмилостна.

— Можеш да предполагаш каквото си искаш. Колкото до мен, дошъл съм тук да се пробвам в плантаторския бизнес, нищо повече.

— Разбира се. Как бих могла да допусна, че имаш някакви задни мисли.

Кой беше този непознат? Как бе могла да го обича?

Рейн не каза нищо, просто продължи да върви, без да го интересува малкото вързопче дрехи, които тя притискаше към гърдите си. Хрумна й, че може да се опита да избяга, но не познаваше страната, нямаше къде да отиде, нито към кого да се обърне, а наказанието при провал беше твърде тежко.

Щом стигнаха странноприемницата, Рейн я издърпа във фоайето, без да пуска ръката й, после я задърпа по стълбите към втория етаж. Спря пред вратата на стаята си, отключи, блъсна я вътре и влезе след нея.

След това грабна малкото вързопче с дрехите й, хвърли го на леглото, развърза го и започна да проверява съдържанието му.

— Какво си мислиш, че правиш?

— Проверявам дали нямаш оръжие.

Той се обърна към нея, дръпна я по-близо до себе си и големите му длани опипаха внимателно гърдите й, кръста и цялото й тяло.

— Как смееш! — извика Джо и отскочи назад със зачервено от объркване и гняв лице.

— Смея всичко, което поискам, и е най-добре да свикнеш с това. Този път нямам намерение да получа куршум в гърдите. Ако някога отново се опиташ да ме убиеш, няма да има милост. Можеш да си сигурна, че ще бъдеш обесена.

Сигурно би се засмяла, ако думите му не бяха толкова страшни.

— Ще го имам предвид.

— Ще спиш на фотьойла, освен ако не предпочиташ пода.

Джоселин огледа тапицирания стол до прозореца, след това погледът й се върна на удобното пухено легло в средата на стаята. Погледна към Рейн, забеляза подигравателното пламъче в очите му и вдигна високо глава.

— През последните четири седмици съм спала на пода на тавана над кръчмата. Преди това спях на една койка на педя от другите. Така че фотьойлът ще бъде лукс, уверявам те — заяви тя, като се усмихна злобно. — Имаш смирената ми благодарност.

Рейн стисна устни. Обърна се и започна да си разкопчава ризата.

— Предполагам, че ти се спи. Утре денят ще бъде тежък.

С високо вдигната глава, тя се запъти към отреденото й за спане място.

Рейн отиде до масичката, наля си бренди, изпи го наведнъж и си наля още едно. После започна бавно да се съблича. Движенията му бяха малко забавени, тъй като напрежението от вечерта бе възбудило болката в гърба му. След това се мушна между чистите ленени чаршафи.

Стаята беше просторна и тиха. Но сънят бе последното нещо, за което Рейн можеше да мисли.

Той се заслуша в нощните звуци, чуваше шумоленето от роклята на Джоселин. Долавяше шепота на плата по кожата й, представяше си дългите й изящни крака.

Нямаше нужда да я вижда, за да разбере как точно изглежда гола. Спомняше си всяка изящна извивка, всеки сантиметър от кожата й. Прекрасното й лице го беше преследвало седмици наред. Тялото му бе изгаряло от спомените за гладката й плът, извиваща се под него.

Ала по пътя тези спомени бяха засилили омразата му. Беше преживял повторно всяка гореща прегръдка, всеки сладостен миг, изживян с нея, и бе успял да се убеди, че всичко това е било една голяма лъжа. Дори беше започнал да вярва, че не е била девствена. Повече артистичност, малко стипца за свиване на влагалището и може би кръв от пиле. Стар номер, но вършеше работа.

Сега обаче знаеше със сигурност, че от самото начало инстинктът му не го беше лъгал. Джоселин може да беше способна на убийство, но не беше курва. Дори в опушената стара кръчма се бе държала като дама и със зъби и нокти бе защитавала онази част от тялото си, която някога му бе предоставила с любов.

Колко силна трябва да е била омразата й, за да пожертва нещо толкова ценно за нея. А може би това също бе част от нейния план.

Рейн чу стъпките от босите нозе на Джоселин и познатата буца, която го бе измъчвала толкова нощи, отново заседна в гърдите му. Фотьойлът изскърца, когато крехкото й тяло се отпусна в него. Изведнъж той се сети, че беше забравил да й даде одеяло.

По дяволите, беше прекалено студено. Но какво пък, след всичко, което бе направила, още една неприятна нощ нямаше да й дойде много. Лежеше с отворени очи в мрака, вслушваше се в движенията й, чуваше я как се върти, опитвайки се да се намести на тесния стол. Но не помръдна.

Измина час, може би два. Джоселин задиша по-дълбоко и равномерно и Рейн разбра, че е заспала. Слушаше я как диша, представяше си нежните извивки на гърдите й, спомняше си какво бе изпитвал всеки път, когато ги докосваше, и цялото му тяло се напрегна в мъчително пулсиране.

Стана съвсем тихо от леглото, дръпна леката атлазена покривка от леглото си и се приближи до Джоселин. Метна покривката върху свитото й телце и побърза да се върне в леглото си.

Постепенно тялото му се отпусна и най-после се унесе. Знаеше къде е Джоселин и че се намира в безопасност.

 

 

Джоселин се размърда под бледосинята атлазена покривка. Отметна я настрани и се опита да си спомни как е попаднала там. След това осъзна, че сигурно Рейн го е направил, и се обърна към леглото му. Нямаше го там. Всъщност нямаше го дори в стаята.

Беше доволна, че е сама. Облече семплата си рокля и тъкмо разресваше косата си, когато Рейн отвори вратата и влезе.

— Виждам, че си готова. Добре. Събирай си нещата и да тръгваме.

Навън ги чакаше тежка дървена каруца, натоварена догоре със запаси и съоръжения. Имаше дървен материал, сандъчета с гвоздеи, чукове, триони, платнища и провизии: торби с брашно и захар, кутии с кафе, боб, дори няколко странни части от хамут.

— Ти сериозно си се заел със земите си — каза тя, леко развеселена.

— Аз винаги се заемам сериозно с каквото и да било.

Той я хвана за кръста с топлите си силни ръце — точно каквито ги помнеше — и й помогна да се качи на едно от големите дървени колелета.

— Джо! Джоселин!

По улицата тичаше Кончита Васкес и червените й поли се развяваха зад нея. Черната й коса се спускаше до кръста.

— Чита! — извика Джоселин и скочи от каруцата. Двете жени се прегърнаха. — Не мислех, че ще те видя, преди да излезем от Кингстън. Как ме намери?

— Старият мръсник ми каза, че си заминала. Каза, че някакъв побъркан богат плантатор му платил цяло състояние да те пусне. Реших, че щом човекът има толкова пари, сигурно е отседнал в най-скъпия хотел в града.

Джо замълча и Чита обърна поглед към едрия мъж.

— Кончита, това е Негова светлост, виконт Стоунлей.

Големите черни очи на Чита се разшириха от учудване. Madre de Dios! Тя направи бърз реверанс.

— Изз-звинете, не мислех, че… Не биваше да говоря така.

Рейн се усмихна.

— Няма нищо, Чита. Не ме наричат луд за пръв път.

— Аз… аз нямах предвид това — заекна Чита. — Просто си мислех…

— Представям си какво си си мислила. Предстои ни дълъг път — обърна се той към Джо. — Сбогувай се с приятелката си.

— Ще се оправиш, нали? — продума Джо, когато забеляза сълзите по бузите на красивото момиче, които напоследък бяха станали доста бледи.

— Много ще ми липсваш, също като Доли. Сега си нямам никого.

Джоселин много добре знаеше какво има предвид тя.

— И ти ще ми липсваш.

Двете се прегърнаха отново и по бузите на Джо се стекоха две сълзи.

— Стой далеч от стария мръсник.

— Ще се опитам. Vaya con Dios.

Чита се вкопчи в ръката й. После се обърна и се затича обратно към кръчмата. Преди да влезе, се спря и помаха още веднъж за сбогом.

Джоселин вдигна поглед към Рейн, но изражението му не й говореше нищо.

Тази сутрин улиците на Кингстън бяха задръстени от търговци, моряци, плантатори със семействата си и чернокожи роби с обикновени памучни препаски. По улиците обикаляха магарета, натоварени с кошове плодове и зеленчуци за пазара.

Двамата се качиха в каруцата. Рейн хвана здраво юздите и шибна коня.

— Какво представлява Махагоновата долина — попита Джо.

— Беше захарна плантация, макар мястото да е доста високо, за да вирее тръстика — отвърна той.

— Тогава защо си го купил?

— Казах, че беше захарна плантация. Тъй като цената на захарта падна, реших да отглеждам кафе.

— Кафе?

— Точно така.

Беше седнал на не повече от пет-шест сантиметра от нея, подпрял единия си крак на капрата, а силната му ръка почти докосваше рамото й.

— Защо реши да отглеждаш кафе? — попита тя. Просто искаше да разсее по някакъв начин мислите, които започваха да се въртят в главата й.

Той я изгледа мрачно, като се чудеше дали си струва да й отговаря.

— Долнопробна ракия — отвърна накрая Рейн. — Джин. Утехата и отровата на низшите класи. След като обществото предприе борба с тях, из цял Лондон започнаха да се появяват магазини за кафе и кафенета. И преди са опитвали с кафе на острова, не на големи площи, но добивите са били добри.

— И къде е моето място във всичко това?

Той не си направи труда да я погледне.

— Плантацията не е голяма. Сега там има само петдесет работници, домашната прислуга и половин дузина португалски специалисти, които са пристигнали три месеца, преди да купя земята. Но има да се върши много работа.

Той се обърна към нея и я стрелна с поглед, а ъгълчетата на устните му се изкривиха в саркастична усмивка.

— При други обстоятелства фактът, че си спала в леглото ми, би могъл да ти даде някои… привилегии.

Джоселин настръхна.

— Но при това положение ще работиш наред с останалите работници. Същото работно време, същата храна. Отношението към теб няма да бъде по-различно.

Джоселин стисна зъби толкова силно, че думите едва излязоха от устата й.

— Никога ли не ви е минавало през ума, Ваша светлост, че може изобщо да не ме интересуват вашите така наречени „привилегии“? Нито бих искала да ми припомняте за ужасните часове, прекарани в леглото ви.

Рейн опъна юздите и спря конете на една отбивка край пътя. Джоселин изтръпна.

— Често мисля за това. Бях убеден, че ти харесва, и то не малко. Ясно си спомням как стенеше и увиваше ръце около врата ми, как сключваше тези дълги изящни крака на гърба ми, за да вляза още по-навътре в теб. А сега ми казваш, че си се отвращавала. След всичко, което се случи, мисля, че мога да ти вярвам. И все пак се чудя…

Той се пресегна и я привлече към себе си.

— Какво… какво правиш?

— Да кажем, че просто задоволявам любопитството си.

В следващия момент тя вече беше по гръб, устните му се впиха в нейните и езикът му проникна жадно между зъбите й.

Гневът и унижението я заляха като вълна. Джоселин започна да го удря по гърдите и се опита да се освободи, но той я беше хванал по-здраво от заек в примка. Усещаше издутите мускули на ръцете и раменете му, силните равномерни удари на сърцето му. Устните му бяха топли и твърди, възбуденият му член опираше в слабините й, а езикът му — о, Господи! — езикът му беше влажен и горещ и изгаряше устата й.

Обзе я топлина и силата на пламналото чувство я шокира. Искаше й се да крещи, да плаче от гняв, че е толкова по-силен от нея. Искаше да не изпитва нищо, когато я докосваше, нищо, освен отвращение. Вместо това тялото й се разтърси от огнена страст.

Господи, о. Господи, не! Искаше й се да го нарани, да забие нокти в лицето му и да го нарича с най-обидните имена, които и дойдеха на ум. Искаше да го удари с всичка сила и да го наругае, задето бе разрушил живота й.

Вместо това обви врата му с две ръце и отвърна на целувката му, езикът й докосна неговия, в гърлото й заклокочи сподавен сладостен стон. Усещаше как пръстите му разкопчават копчетата на блузата й, как платът се разтваря и ръцете му потъват навътре, за да обхванат издутите й до болка гърди.

— Рейн…

От нежността, с която произнесе името му, движенията му замряха. Той продължаваше да я притиска към себе си, но допирът на дланите му стана по-силен и груб. В дрезгавия му глас се долавяше горчива насмешка.

— Не всичко беше преструвка, нали, Джо? — попита той и се изсмя така, че тя потръпна. — Какво ли изпитва една жена, когато желае мъж, от когото се отвращава?

Бузите й пламнаха. Искаше да му каже, че греши, че наистина го бе обичала. Искаше да му каже, че е невинна, че никога не би му причинила нещо лошо. Но само един поглед към студените му тъмни очи, към острия му, неумолим профил й бе достатъчен да разбере, че той никога няма да й повярва.

— Ти си просто един мъж — каза тя. — Мъж като всички останали. Това, което изпитвам към теб, е само физическо привличане. Същото, което и ти някога изпитваше към мен.

— Привличане, което едва не ми коства живота. Повярвай ми, не съм го забравил.

— Доколкото знам, винаги си бил добър в прелъстяването на жените.

— А ти, любов моя, винаги си имала по една лъжа зад хубавите си бели зъбки.

Той развърза юздите и подкара отново конете.

Копеле! Мръсно, разглезено копеле! Но Джо не го каза на глас. Не можеше да си го позволи. Почти от мига на първата им среща, Рейн държеше всички козове в ръцете си. Тя щеше да изпълнява задълженията си, щеше да му бъде под ръка, за да оцелее. Нямаше да му позволи да я накара да направи някоя глупост, нещо, което да удължи присъдата и или да я отведе на бесилката.

Джо го погледна изпод вежди. Как бе възможно да събужда в нея същите чувства след всичко, което й бе причинил? Беше красив и чаровен, опитен в изкуството на прелъстяването. Това, че се бе влюбила в него, не я изненадваше. Но това, че продължаваше да я привлича със същата сила, не подлежеше на разумно обяснение.

И все пак беше истина. Беше се случило в мига, в който я бе докоснал, може би дори в мига, в който го бе зърнала в кръчмата.

Това я ядосвайте, вбесяваше я, но не можеше да направи нищо. Може да го желаеше, но сега вече знаеше що за човек е и щеше да внимава.

 

 

Пътуваха по тесния прашен път през планината, който се виеше сред светлини и сенки. Джоселин бе очарована от вътрешността на острова. От време на време се показваха дълги бели ивици пясък и тюркоазните води на океана.

Минаха през няколко малки селища с бели къщи от двете страни на пътя, чиито дворове бяха пълни с розови храсти, отрупани с цветове.

По пътя Рейн почти не говореше, но гърбът му бе напрегнато изпънат. Гневът все още витаеше около него. Ала гневът на Джоселин бързо се бе стопил при вида на великолепния пейзаж. Денят беше чудесен, въздухът ухаеше на цветя, небето бе лазурносиньо. Тя видя една пъстра пеперуда и скочи, така развълнувана, че едва не падна от каруцата.

Рейн бързо я хвана и я върна обратно на грубата дървена седалка.

— Какво, по дяволите, си намислила? Да не се опитваш да се самоубиеш?

— Видя ли я?

Тя посочи грациозната пеперуда с разширени от възторг очи.

За миг Рейн я погледна мрачно, след това устните му се разтегнаха в усмивка.

— Това е лястовича пеперуда.

— Мили Боже, беше невероятно. Най-голямата пеперуда, която съм виждала.

Той се усмихна снизходително и тъмните му кафяви очи просветнаха.

— Почакай да видиш колко са големи гущерите!

Джоселин също се усмихна.

След няколко часа пристигнаха. Рейн отново бе мрачен. Тя реши да не му обръща внимание и огледа пейзажа наоколо. Синьото безоблачно небе, по-ярко дори от морето; забулените в лека мъгла планински върхове в далечината; полегатите склонове и усамотената долина. Това всъщност беше Махагоновата долина.

Джоселин бе очаквала да види голяма къща с бели колони. Вместо това забеляза с изненада лека дървена постройка на два етажа, с плосък покрив и широки порти отпред. Целият горен етаж беше опасан с балкон. Когато влязоха в двора, тя остана още по-изненадана. Бялата боя бе олющена, портата — разкривена, а лехите с цветя — занемарени.

— Казах ти, че има още много работа — обади се Рейн, забелязал учудването й. — Работниците вече подготвиха земята за засяване. Скоро ще се заемем с къщата.

— Боя се, че нищо не разбирам от отглеждане на кафе.

Той й хвърли подигравателен поглед.

— Тъй като работниците ще го засяват, ще го берат, ще го лющят и ще го сортират пред очите ти, ще имаш възможност да научиш всичко.

С тази язвителна забележка той опъна юздите, спря каруцата пред къщата и скочи на земята. Когато заобиколи каруцата и понечи да й помогне, Джо скочи сама, без да обръща внимание на протегнатите му ръце.

Чертите на лицето му се изопнаха.

— Доколкото си спомням, докосването ми не ти беше толкова неприятно по пътя.

Джоселин посрещна открито мрачния му поглед.

— И най-големият глупак може да забележи, че те боли. Исках просто да ти спестя напрежението. Сега можеш да ми покажеш къде да си оставя нещата и след десет минути ще бъда готова за работа.

За момент Рейн замълча, втренчил поглед в лицето й, сякаш се опитваше да прочете мислите й. След това се обърна и пое към входната врата.

— Върви след мен.