Кат Мартин
Сладко отмъщение (20)

Двадесета глава

Джоселин се събуди сепната. Главата й бе замаяна. Опита се да си спомни предишната вечер. Огледа се и забеляза, че е в стаята си, в своето легло и е сама.

Господи, Господи, това е било само сън.

Гърдите й се стегнаха при тази ужасна мисъл. Ръцете на Рейн, които цяла нощ бе усещала в съня си, бяха толкова истински, че не би могла да понесе разочарованието, ако се окажеше, че е сънувала.

След това зърна нещо на възглавницата до нея. Обърна се и видя разкошна бяла орхидея. Нежните листчета на цвета все още бяха влажни от бурята през нощта и тук-там в чашката бяха останали малки капчици бисерна роса.

Джоселин взе цветето с треперещи пръсти. Не е било сън — Рейн е бил тук! Беше я държал в прегръдките си и й беше повярвал. Беше се събудила, но не от ефимерен сън, а от един ужасен кошмар, продължил месеци наред.

Тя отметна завивките и скочи от леглото, все още неуверена. Къде беше Рейн? Какво мислеше? Какво щеше да стане сега с тях?

Едва бе успяла да намери памучния си шал, когато някой почука на вратата. Тя се открехна бавно и Хати подаде глава вътре. Чернокожото момиче ахна от изненада, когато видя, че Джо е станала.

— Масса каза да не будя теб. Той каза трябва да си починеш и после да ядеш — лицето й сияеше. — Каза, че вече не си на служба. Ти много голяма английска дама. Аз ще се грижа.

— Разбирам.

— Искаш ли храна?

— Къде е Рейн? Искам да кажа, къде е Негова светлост?

— Бурята свърши. Мистър Спрайт отиде на полето да огледа нивите. Масса замина, отиде в града — тя се усмихна широко. — Да помогна с дрехи?

Никой не й бе помагал да се облича, откакто се бяха разделили с Елза в Лондон. Но добродушното красиво момиче изглеждаше толкова развълнувано от новата си длъжност, че на Джоселин не й даваше сърце да й откаже.

— Добре, Хати, можеш да ми помогнеш.

С късо подрязаната си коса и малкото чипо после, Хати беше женствена и привлекателна, макар и често да се опитваше да използва това, за да се отърве от някоя по-неприятна работа.

Тя приготви розовата муселинова рокля, която Джоселин си беше ушила от платовете, които й беше дал Рейн, помогна й да обуе чорапите и обувките си и започна да се озърта за някаква работа из стаята.

— Благодаря ти, Хати — каза Джоселин, след като свърши с обличането. — Защо не отидеш да видиш дали Дулсет няма нужда от помощ?

След няколко минути тя също слезе долу и се учуди, когато забеляза Чита да обикаля нервно из гостната. Като видя Джо, тя се обърна рязко, засмя се като дете и забъбри на испански.

Джоселин се разсмя.

— Ще трябва да говориш на английски, Чита. Паоло още не е започнал да ме учи на испански.

— О, si, si, perdoname — каза тя и си пое дълбоко дъх. — Случило се е нещо много вълнуващо — знам! Трябва да кажеш на Чита какво е.

Джоселин я прегърна.

— О, Чита, свързано е с Рейн. Вече знае, че не съм стреляла аз.

— Аййа! Това е чудесна новина. Виконтът дойде при мен тази сутрин. Каза, че повече няма да работя в градината. Ставам твоя ком… ком… как се казваше?

— Компаньонка?

— Si, точно така — компаньонка. Каза, че трябва да се преместя в къщата.

Топлина изпълни гърдите на Джоселин.

— Това е чудесно. Сега няма защо да се тревожим за бебето, а аз ще имам близка приятелка, с която да си говоря — Джоселин благодари мислено на Бога и се усмихна сърдечно на приятелката си. — О, Чита, още не мога да повярвам.

— Всичко ще се оправи. Ще видиш.

— Надявам се да е така, Чита.

Чита се усмихна, но нещо пробягна в погледа й.

— Какво има? Какво не е наред? Рейн каза ли още нещо? Чита, моля те, ако има още нещо, което трябва да знам…

— Виконтът не е казвал нищо.

Джоселин я изгледа изпитателно.

— За Паоло е, нали? Нещо се е случило между вас.

— Нищо не се е случило. Не се тревожи за мен. Време ти е да бъдеш щастлива.

— Кажи ми, Чита. Нали за това са приятелите — усмивката изчезна от лицето на Чита и тя запремигва, за да спре напиращите сълзи. — Защо не седнем? — предложи Джоселин я поведе към дивана.

— Двамата с Паоло прекарахме деня заедно, както и по-голяма част от вечерта — започна Чита. — Madre de Dios, толкова е красив, че само като си помисля за него, сърцето ми ще изхвръкне. Толкова е нежен и мил… а целувката му — направо като сладък огън. Няма нищо общо с Антонио.

— Антонио? Той ли е мъжът, който… е баща на бебето ти?

Чита наведе красивото си лице.

— Si. Антонио Фийлдхърст се интересуваше единствено от собственото си удоволствие. Позволих му да го направи, защото вярвах, че ме обича, но не изпитах нищо. Когато Паоло ме целуна… сякаш се отвориха небесата — тя се усмихна срамежливо. — Мисля, че се влюбвам в него.

— Но това е чудесно, Чита.

— Никак даже не е чудесно.

— Защо? Смяташ, че Паоло не изпитва същото?

— О, не. Виждам, че й той много ме харесва.

— Тогава какво?

— Паоло е убеден, че съм девствена. Какво ще каже, когато разбере истината?

— Ако Паоло наистина те обича, това няма да има значение.

Долната устна на Чита потръпна.

— Паоло ще иска чиста и недокосвана жена. Няма да ме иска за съпруга.

— Трябва да му кажеш и ще разбереш.

Чита поклати глава и отметна гъстата си черна коса.

— Никога не бих могла да го направя. Толкова ме е срам…

Очите й отново се напълниха със сълзи и Джо я хвана нежно за ръката.

— Остави времето да реши. Ако Паоло наистина те обича, ще иска и теб, и бебето. Ако не — значи чувствата ви не са взаимни.

— Като си спомня за Антонио, идва ми да го убия.

— Не говори така, Чита. Повярвай ми, отмъщението не помага. Най-добре е да го оставиш в Божиите ръце.

Чита се усмихна уморено.

— Винаги си толкова мъдра. Всъщност дълбоко в себе си знам, че за това, което си случи, не мога да обвинявам само Тонио. Била съм голяма глупачка да му повярвам. Не съм се замисляла и съм оставила да стори непоправимото.

— Каквито и да са причините, всичко е минало. В утробата ти расте дете и ако Паоло наистина има сериозни намерения към теб, ще приеме и детето заедно с майка му.

Чита погледна към леко заобления си корем под ръцете си.

— Тук вече грешиш. Един мъж никога няма да се ожени за жена, която е била използвана. Дори самият той да го е направил.

Джоселин замълча. Беше й трудно да спори. Мъжете не се женеха за паднали жени. Отдавна бе приела този факт. Още преди да допусне Рейн в леглото си. Тогава борбата за оцеляване не й бе дала друг избор, освен да стане негова метреса. Питаше се дали отново щеше да й предложи същото, дали самата тя щеше да го приеме.

Когато Рейн се прибра късно вечерта, Джо беше в стаята си. Бурята бе стихнала, черното нощно небе се бе изчистило и по него блещукаха милиони малки звезди. От това, което бе чула през деня, беше разбрала, че засадените едногодишни пръчки са претърпели голямо поражение, но фиданките са оцелели и голяма част от засетите със семена площи също са невредими.

През целия ден Джоселин беше неспокойна и вечерта непрекъснато поглеждаше към пътя, защото знаеше, че пътуването до Кингстън и обратно не е много лека работа. Последните два часа се беше опитала да чете, макар че й беше много трудно да се съсредоточи, тъй като непрекъснато се ослушваше.

Късно вечерта Рейн се завърна от града. Още щом чу гърления му глас, сърцето на Джоселин запърха в гърдите й. Почукването на вратата беше неочаквано, тъй като обикновено той направо нахълтваше вътре. Когато му извика да влезе, Рейн бутна леко вратата и влезе с един огромен букет рози.

— Къде да ги сложа? — попита небрежно той, сякаш всеки ден й носеше букети с рози.

— На бюфета… Благодаря ти. Прекрасни са.

Свежи червени рози — най-малко няколко дузини. Чу се повторно чукане и Рейн отиде да отвори.

— Просто оставете тези кутии на леглото — каза той на слугите. — Останалите сложете на пода.

— Какво, за Бога, е това?

Рейн се усмихна, сякаш тя не го бе виждала от седмици. От него лъхаше жизнерадост, като че ли от плещите му бе паднало огромно бреме. И все пак в погледа му се долавяше някакво мрачно чувство.

— Повечето от насажденията издържаха на бурята. Бертран се погрижи за тях, а аз изкарах целия ден в града. Исках да ти купя някои неща.

— Да ми купиш? Не… не разбирам.

— Така ли? — той сложи ръце на раменете й. — Тогава нека изясним нещата докрай. Ти вече не си затворничка. Веднага щом уредя формалностите, присъдата ти ще бъде отменена и досието ти — унищожено. Като дъщеря на сър Хенри ще заемеш подобаващо място за една благовъзпитана дама. Отсега нататък с теб ще се отнасят като с гост на тази къща — много специален гост, с цялото дължимо уважение. Доведох шивачка от Кингстън. Едва ли е френска модистка, но вярвам, че с твои наставления на първо време ща свърши работа.

— Шивачка?

— Точно така. Ти се справи чудесно, като превърна плата в прекрасни домашни рокли. Но на мен ми се иска да те видя облечена като истинска дама. Тук ще намериш чехли, панделки, дантели и всякакви други дреболии, които биха могли да ти послужат. Ако имаш нужда от нещо друго, веднага ще ти бъде доставено.

Джоселин потърси погледа му, но изражението му оставаше все така неразгадаемо. Тя отиде до леглото и отвори една от кутиите. Беше пълна с изискано бельо. Другата кутия съдържаше атлазени и кадифени панделки с най-различна големина. В трета имаше гребен от слонова кост, четка за коса и огледало със сребърна поставка.

— Рейн, не биваше да правиш това.

— Напротив, отдавна трябваше да го направя — отвърна той небрежно. След това взе една малка розова кутия, вързана с бледорозова панделка. — Това особено ми хареса. Надявах се и ти да го харесаш.

Джоселин развърза панделката и ръцете й се разтрепериха, когато извади порцелановата музикална кутия. Цялата бе обрисувана с цветя в нежни пастелни тонове.

Когато отвори капака, отвътре прозвуча нежна мелодия.

— Прекрасна е! Благодаря ти.

Рейн се изкашля, но гласът му стана дрезгав.

— Радвам се, че ти харесва.

Тя започна да отваря чанти, пакети и кутии, докато стаята се напълни с дамски шапки, чадърчета, кадифе и дантели, със златни и сребърни бродерии… Всичко, което можеше да радва окото на една жена.

— Това е само началото, Джо. Имаме месеци пред себе си. Искам да имаш всичко, което пожелаеш.

— Единственото, което желая, си ти. Много съм развълнувана, но това наистина не е необходимо.

— Наистина ли? — той отново я стисна за ръката. — Имаш ли представа как съм се чувствувал, като знаех, че си в онзи забравен от Бога затвор? И да съзнавам, че аз съм причината.

— Грешката не беше твоя. Имаше причини да мислиш, че съм виновна.

— Така е, и ако не беше вярно, едва ли щях да издържа. И все пак, главният виновник съм аз. Поне за това, което се случи помежду ни тук, виновен съм само аз.

Тя вдигна ръка към лицето си.

— Дори за това не си виновен изцяло ти. Вярно е, че през повечето време беше разгневен, но никога не посегна да ме удариш.

— Ами останалото, Джо? А когато те обладавах без капчица нежност, без дори да се замислям за чувствата ти. Единственото, което ме интересуваше, бяха собствените ми нужди.

— Повярвай ми, не можех да те спра… дори онази вечер в пристройката.

Рейн само поклати тъжно глава.

— Ако ме беше помолила, щях да те оставя на мира.

— Веднъж го каза много точно: И двамата имаме нужда един от друг.

Той отмести поглед, но бързо се овладя.

— С тези подаръци просто искам да изразя поне малка част от чувствата си към теб. Всички подаръци и пари на света не могат да заличат вината, която изпитвам за случилото се — той прокара ръка през косата си. — Освен това сигурно ще ти потрябват. Все пак искам да се обличаш подходящо.

— Тук има много повече неща, отколкото ще ми бъдат необходими. Живеем далеч от града. Няколко нови рокли ще бъдат достатъчни.

— Сега сме на четири хиляди мили от Лондон. Там ще имаш нужда от тези неща и от много други.

Джоселин изтръпна.

— Лондон! Едва ли искаш да кажеш, че ще заминем! Тъкмо започва истинската работа в плантацията. Всичко може да се случи. Трябва да бъдеш тук и да следиш нещата.

— Трябва да уредя въпроса с присъдата ти. Петното от името ти да бъде изчистено завинаги. Възнамерявам да потеглим веднага, щом се приготвиш.

— А Махагоновата долина? Ами всичките ти усилия, целият този труд?

Той и се усмихна снизходително.

— Най-трудното вече приключи. Ако Бертран и Паоло останат да се грижат за плантацията, а ние заминем, можем да се надяваме, че усилията ни ще се увенчаят с успех.

— Но аз не искам да се връщам в Англия. Искам да остана тук.

Рейн свъси вежди.

— Ами Брауни и Тъкър? Мислех, че ти липсват.

— Вярно е. Ужасно ми липсват.

Ами ако Тък е този, който е стрелял по теб?

— Тогава защо не искаш да заминем?

Джоселин усети как паниката се надига в гърдите й. Спомни си за дните в затвора Нюгейт, за миризмите и мръсотията там.

— Ами ако нещо се обърка? Ако не ти повярват? Ако ме върнат обратно в затвора? — тя изхлипа. — Не бих могла да го преживея, Рейн, втори път няма да мога.

Рейн я притисна до себе си.

— Няма да позволя това да се случи. Съдията ще ми повярва. Защо да не ми повярват? Аз съм този, който те обвини и този, който може да им каже, че си невинна.

Тя сподави риданията си и се опита да се овладее.

— Не можеш да си сигурен, че ще те изслушат. Нямаш никакво доказателство. Дори ти не си сигурен, че не съм го направила аз.

— Това никога няма да се случи.

Нима тя можеше да му се довери? О, Господи, как може да си помисли да ме върне отново там?

— Не Рейн. Няма да тръгна. По-добре да умра.

— Но аз трябва да се върна, не разбираш ли? Никога не съм имал намерение да оставам тук. Имам свои задължения, отговорности. Трябва да помисля за сестра си. Трябва да се върна вкъщи, Джо. И искам да бъдеш с мен.

— Не — отсече тя.

— По дяволите, Джо, говорим за твоя живот. Никога не си била страхливка. Не позволявай смелостта да те напусне точно сега.

Джоселин не отговори нищо. Рейн беше прав. Тя не беше виновна за престъплението, в което я бяха обвинили и въпреки че се ужасяваше от това, което би могло да се случи, трябваше да се съгласи.

— Ами ти? — попита нежно Джо. — Ако се върнеш, животът ти отново може да се окаже в опасност.

— Помислил съм и за това. Вече цял ден се опитам да се сетя кой би могъл да стреля.

— И откри ли?

— Можеш да си сигурна, че ще разбера. Ето още една причина, за да се върна.

Само при мисълта, че Рейн отново ще е в опасност, по гърба й пролазиха ледени тръпки. Може би ако и тя с него, ще е по-различно, може би ще може да му помогне.

Джо вдигна глава.

— Добре. Ще направя както искаш.

Рейн я притисна в обятията си, без да й даде възможност да си поеме дъх.

— Няма да съжаляваш, Джо. Ще се грижа за теб. Обещавам ти.

Беше чувала и други обещания, но те не бяха изпълнявани. Този път животът й зависеше от клетвата, която току-що й беше дал.

Молеше се да е взела правилно решение.

 

 

— Добър вечер, мистър Спрайтенберг. Ваша светлост.

Облечен безупречно, Рейн пое ръката на Джоселин, преди Берт да има тази възможност, и я въведе в трапезарията.

— Изглеждаш прекрасно — каза той и се замисли дали тя е усетила особените нотки в гласа му.

— Видение — продума Берт, когато стигнаха до масата.

— Госпожа Педигрю си е свършила добре работата — обърна се Рейн към Джо. — Роклята ти стои чудесно. — Погледът му се спря върху нежните извивки на гърдите й. Очите му бяха пълни с желание. Не би могъл да я обладае сега, но искаше тя да разбере, че копнее за този момент.

— Госпожа Педигрю е много талантлива — отвърна нежно Джо и страните й поруменяха. — Беше донесла няколко от последните модни списания и работихме по тях.

— Предполагам, че нямате търпение да се завърнете в родината — обади се Берт и този път лицето на Джоселин пребледня.

— Всъщност тук все повече ми харесва. Ако трябваше аз да решавам…

— За съжаление никой от двама ни няма избор — прекъсна я Рейн, който й отправи предупредителен поглед. — Ще отплаваме след по-малко от две седмици. За разлика от госпожица Асбъри, усещам, че нещо ме тегли към дома.

Джоселин потърси отново погледа му.

— Значи ти липсва спокойният живот?

Очите й бяха по-сини от всякога и в тях се бе появила нерешителност.

— Спокойният живот не ми липсва ни най-малко. Всъщност това, че се махнах от Лондон, много ми помогна. Открих, че съм изгубил вкус към безкрайните гуляи и развратните нощи.

Бузите на Джоселин почервеняха и в погледа й припламна болка. По дяволите, наистина ли бе повярвала, че говори за нея?

Берт намести очилата си и отпи голяма глътка вино.

— След като такъв живот не те привлича, какво възнамеряваш да правиш там?

Рейн не беше споменавал за техните проблеми в Англия нито на Бертран, нито на някого друг; нямаше намерение да го прави и сега.

— Имам някои делови работи в Лондон. След като приключа, заминавам за Мардън.

Джо го погледна учудена.

— Мардън? Какво ще правиш там?

Гъстите му черни вежди се сключиха мрачно, по лицето му се четеше угриженост.

— Мардън Мейнър е едно от най-големите имения в Англия. През последните сто години е носило добри доходи на рода Гарик, но почти нищо не е правено за подобрението и развитието му. Тук, в Махагоновата долина, научих доста неща за новостите в селскостопанската техника, за посевите и изобщо за земеделието. Когато се върна в Англия, възнамерявам да задълбоча познанията си. Мисля да направя някои промени в Мардън. С една дума — искам да го превърна в свой дом.

— Разбирам — каза тихо Джоселин и наведе очи към чинията си.

Докато я наблюдаваше, на Рейн му се искаше да се беше изразил по друг начин. Закле се, че ще сложи край на страховете й.

— Какви са новините от Кингстън, Берт? — попита той, опитвайки се да поведе разговора в друга посока.

— Всъщност посетих един стар приятел от Ява. Той е производител на кафе, с когото се запознах в Хаити. Каза, че очаква добра реколта на целия остров. Скоро ще започват да го берат.

— Зърната на кафето направо от дръвчето ли се берат? — попита Джо и едва сега Рейн се сети, че никога не бе отделял време да й обясни.

— Събират се от така наречените кафени шушулки — отвърна Рейн… — Узряват осем месеца след цъфтежа.

— Да, най-прекрасните малки бели цветчета — намеси се спонтанно Берт. — Като жасмин са. И ароматът им е също толкова нежен. Когато кафето цъфти, цялата долина ухае.

— Звучи прекрасно — каза Джо. — Много бих искала да видя това.

Рейн не обърна внимание на намека й.

— Във всяка шушулка има по две зърна. Отначало са зелени, след това жълти и като узреят стават червени. Тогава вече са готови за бране. А след това има още много работа.

— Да, но си струва — каза Бертран и се облегна на стола. — Само си представи — една силна доза от това приятно питие е в състояние да подобри мисловната дейност. Една-две чаши биха могли да превърнат и най-сложния проблем в детска игра. Кафето освежава, ободрява и разсейва умората.

Рейн се усмихна.

— Каквито и да се качествата му, за него наистина има добър пазар и Махагоновата долина ще ни донесе добри печалби. Оценявам всичко, което правиш за мен, Берт.

— Тук ви чака голямо бъдеще, милорд. Можете да разчитате на мен във всяко отношение.

Когато вечерята свърши, Рейн каза на Джоселин:

— Утре имам специален план за двама ни. Искам да ти покажа едно място. Мисля, да накарам Гуен да ни приготви суха храна.

Джоселин се усмихна пресилено.

— Добре.

— Всичко ще се оправи, Джо.

Ала тя все още се колебаеше и чувството на несигурност не я напусна дори когато Рейн я изпрати до стаята й.