Кат Мартин
Сладко отмъщение (19)

Деветнадесета глава

Обзет изцяло от мисли за Джо, които напразно се опитваше да прогони, Рейн работеше от сутрин до вечер на полето. Душата му копнееше за физическо изтощение. И сега, гол до кръста, копаеше наред с работниците. По тялото му се стичаше пот, а гъстата му черна коса бе полепнала по врата и слепоочията. Но това не го интересуваше. Вечерта щеше да поспи и това бе единственият начин да прогони мислите и копнежите си.

Прибра се малко преди полунощ, капнал от умора, доволен от свършената работа, и се запъти направо към спалнята си. Поръча да му приготвят вана и скоро след това си легна. Отначало се унесе в дрямка, после заспа дълбоко.

И тогава дойде сънят. Отначало мъглив и неясен, той го примамваше като красива жена, връщаше го в миналото, караше го да си спомня ужасния ден, когато Джоселин бе стреляла в него.

Виждаше я съвсем ясно — как се обръща и го поглежда с усмивка, как ръката й се вдига и насочва пистолета към него. Цевта проблясва и куршумът се забива като мълния в гърдите му. След това Джоселин изкрещява името му, спуска се към него… на лицето й са изписани ужас и болка.

Винаги беше едно и също. И все пак тази нощ се появи нещо различно. Това, което проблесна, не беше цев на пистолет. Беше нещо сребристо, подобно на поднос, върху който бе сложено нещо.

Изведнъж Рейн се събуди. В главата му все още звучаха писъците на Джоселин, сърцето му биеше лудо в гърдите. Облян в пот, той седна на края на леглото, опитвайки се да задържи мигновеното просветление от съня, но то бе изчезнало. И все пак, нещо в съня му не му даваше покой. Молеше се на Бога да си спомни съдбоносната подробност.

 

 

Макар да беше неделя — ден за почивка в Махагоновата долина — Джоселин работеше сред розите. Беше така погълната от мрачните си мисли, че не забеляза кога слънцето се бе скрило и бе започнало да става хладно. Когато най-после вдигна глава, видя притъмнялото небе. След няколко минути закапаха първите капки дъжд. Вятърът започна да увива полите й и на хоризонта се появиха гъсти черни облаци.

— Прибирай се в къщата — нареди Рейн. — Идва буря. Може да е много силна. Провери дали прозорците са добре затворени, нагледай килерите и кухните. Кажи на Дулсет да ти помогне.

Тя кимна и тръгна към къщата. Докато вървеше, й хрумна, че може да се възползва от бурята, за да се махне оттук. Нямаше да е трудно да се промъкне незабелязано в дъжда.

Без да престава да мисли за това, Джоселин изпълни нарежданията на Рейн, огледа къщата, затвори прозорците и заключи кепенците на килерите. Провери дали има достатъчно провизии, за да не се налага да излизат навън.

Моментът беше подходящ да вземе някои неща и за себе си: одеяло, празна кратуна, която можеше да напълни с прясна вода, дузина свещи, чифт чисти дрехи и храна.

Докато свърши, вече бе мръкнало. Гуен изпрати студена храна за вечеря — овнешко, сирене, хляб, ананас и манго. Джоселин остави подноса на една маса в кабинета на Рейн, взе своята порция и се качи в стаята си. Сега оставаше Рейн да се прибере от полето и да си легне да спи.

Вятърът бе започнал да се усилва и блъскаше силно затворените капаци. В небето проблясваха светкавици и тътнеха гръмотевици. Беше ужасно да останеш навън в такава нощ.

Джоселин ставаше все по-неспокойна. Крачеше нервно край леглото си и се ослушваше в мрака. Чу стъпките на Рейн доста късно — тежки, уморени стъпки, които накараха сърцето й да се свие, но не от страх.

Той не се беше бавил в кабинета си. Чудеше се дали изобщо бе погледнал храната.

Измина час, след това още един… Минутите се нижеха убийствено бавно. От стаята на Рейн не се чуваше никакъв звук. Джоселин беше сигурна, че е безопасно да тръгне. Пое си дълбоко въздух, бръкна под леглото и извади вързопа си.

Излезе на пръсти в коридора. Вятърът продължаваше да беснее и да стене. Цялата къща скърцаше, но наоколо нямаше никого. Мина покрай стаята на Рейн с отмалели колене и продължи надолу по стълбите, озъртайки се, наострила слух и за най-малкия шум. Беше стигнала до долния коридор и минаваше покрай кабинета, когато забеляза светла ивица светлина под вратата.

Исусе Христе! Ами ако Рейн се беше върнал, без да го чуе? Каза си, че не бива да се паникьосва. Може би просто бе забравил да угаси лампата. Без да обръща внимание на блъскащото в гърдите й сърце, Джоселин продължи напред. Едва бе направила няколко крачки, когато вратата се отвори рязко и на прага застана Рейн.

Тя замръзна на мястото си й дъхът й секна. Изведнъж вързопът, който държеше, й се стори огромен и тежък.

— Джоселин — продума небрежно Рейн — мислех, че си си легнала. — Мислех, че…

Едва сега той забеляза ужаса, изписан на лицето й. В следващия миг планът й вече му беше ясен: торбата, вързопът, семплата рокля, изтърканите кафяви обувки, бонето и големият шал върху раменете й.

Тя стоеше като вцепенена. Студените очи на Рейн я пронизваха.

— Вече е късно, Джоселин. Мисля, че трябва да се върнеш в стаята си.

Ако можеше, би тръгнала обратно към спалнята си. Беше доволна, че поне можеше да стои на краката си.

— Казах, че трябва да се върнеш в стаята си — повтори той. — Ще се престоря, че не съм забелязал нищо. Че нямам ни най-малка представа какво си решила да направиш тази вечер.

Тя не можа да схване смисъла на думите му. Сигурно щеше да я накаже жестоко или да я предаде на властите. В най-добрия случай присъдата й щеше да бъде удължена.

— Какво казахте?

— Не съм видял нищо, чу ли ме?

Джоселин облиза устни, когато думите му започнаха да проникват бавно в съзнанието й. Господи, о, Господи, нямаше да има наказание! Изпита такова облекчение, че краката й се подкосиха.

— Благодаря.

Това бе всичко, което успя да каже. После се обърна и забърза към стаята си.

Рейн я наблюдаваше, заслепен от гняв.

По дяволите! По дяволите тази хитра лисица! Ако беше заспал след тежкия ден, ако не беше слязъл долу да хапне, нямаше да успее да я спре. И в този момент тя вече щеше да бъде навън сред бурята. Можеше да се изгуби или да се нарани. Можеше дори да я убият!

При тази мисъл едва не му прилоша. Представи си как тя е минала покрай кабинета му, готова да излезе навън сред развилнялата се буря. Толкова ли беше разстроена, че се опитваше да избяга? Без да я интересува безопасността й, след като много добре знаеше какви можеха да бъдат последиците, като я хванат. Не можеше да отрече, че се беше поувлякъл, но Джоселин би могла да го спре. И двамата го знаеха.

Рейн стовари тежкия си юмрук върху бюрото и яростно разблъска всичко по него. После погледна бъркотията, която бе направил. Искаше му се да се почувства по-добре след този гневен изблик. Беше я пуснал да се качи в стаята си и си мислеше, че се е успокоил, но това само бе разпалило гнева му още повече. Къде, по дяволите, бе тръгнала?! Не знаеше ли, че по пътищата обикалят избягали затворници и роби? Мъже, за които няма нищо по-сладко от това, да изнасилят едно привлекателно момиче!

Рейн се спусна към вратата, отвори я с такава сила, че едва не изтръгна бравата, и пое нагоре по стълбите.

 

 

Джоселин стоеше и гледаше през прозореца, макар капаците да бяха спуснати. Беше чула шума долу в кабинета и се досещаше каква е причината.

Не беше виждала Рейн по-ядосан. О, Рейн, ако можех да ти отворя очите за истината…

Чу стъпките му по стълбите и сърцето й се сви. Идваше в нейната стая — сигурна беше. О, Господи, какво щеше да прави?

Когато вратата се отвори, тя се обърна. Той влезе в стаята като разярен звяр; светлината на свещите удължаваше сянката му и го правеше да изглежда още по-грамаден и по-зловещ от всякога. Тя забеляза как гневът бе изопнал чертите му, как бе стиснал юмруци и кръвта бавно се отдръпна от лицето й.

След миг Рейн беше до нея. Сграбчи я за ръцете и я издърпа нагоре, докато тя застана на пръсти.

— Имаш ли представа какво можеше да се случи с теб навън? По дяволите, можеше да те убият!

Гласът му бе изпълнен с гняв, но в него имаше и страх. Страх за нейната безопасност? Загриженост, че може да й се случи нещо лошо? Как бе възможно, след като единственото, което изпитваше към нея, бе само ледено презрение?

— За Бога, Джо, няма къде да избягаш на този остров. Властите веднага ще те намерят. Не можеш да се махнеш оттук.

Рейн я пусна, но тя продължаваше да мълчи. Вече не знаеше какво да каже.

— Няма да го допусна, чуваш ли! Няма да позволя да се самоунищожаваш по този начин!

Последните му думи прозвучаха толкова убедително, че тя вдигна поглед към лицето му.

— Няма да позволя да ме използваш повече така.

— Да те използвам? Така ли го наричаш? Аз съм те използвал?

— Не е ли вярно?

Той отмести поглед.

— Може да има нещо такова, но какво ще кажеш за себе си? Ти го искаше също толкова, колкото и аз. Никога не си ми отказвала и дори не си правила опит. Не лъжи самата себе си, Джо.

Дълбоко в себе си тя не се лъжеше. Беше твърде горда, за да го признае.

— Може би си прав за случилото се. Това наистина няма значение.

— Няма ли? Аз пък мисля, че има. Мисля, че имаш нужда от мен, също както преди. Защо просто не си го признаеш?

Беше имала нужда от него. Някога. Отчаяно, безнадеждно. И той я беше отблъснал.

— Това беше много отдавна… в миналото.

Той я изгледа продължително, забелязвайки разликата в нея, причинена от несгодите, към които я беше тласнал.

— Аз нося отговорност за теб. Не искам да ти се случи нищо лошо.

А от това по-лошо има ли, Рейн? Всеки път, когато те погледна, изпитвам болка.

— Не издържам повече. Тази борба ме убива. Не мога да живея повече по този начин. Моля те, Рейн — не ме ли наказа достатъчно?

Той я сграбчи за ръката и в погледа му отново проблесна предишния гняв.

— Толкова ли не можеш да погледнеш и от другата страна? Ти си тази, която ме наказва!

Той се наведе да я целуне, но Джоселин се извърна.

— Не, Рейн, този път не.

Джо се опита да се освободи, но той не я пускаше. Тя се изви и с едно рязко движение успя да се отскубне, но горните две копчета на роклята й се откъснаха и едно парче плат остана в ръката му.

— Извинявай — каза той с искрено съжаление в гласа. — Не исках да го направя.

Ризата й също се бе смъкнала и разкриваше нежната извивка на гръдта й.

Рейн прикова поглед в бледата закръглена плът и Джо чу как си поема въздух. След това вниманието му бе привлечено от нещо и той пристъпи към нея. В мига, преди да посегне да го докосне, Джоселин разбра какво е видял.

— Какво е това? — попита той, като се отмести, за да го види по-добре.

Когато разбра, че това е малкото колие, което й бе подарил, колието, което бе откъснал от шията й, Рейн потърси погледа й.

— Това едва ли означава толкова много за теб. — Джоселин трепереше под ръката му. — Защо го носиш тук, до сърцето си?

Как би могла да му обясни? Какво можеше да му каже? И въпреки това мълчанието й говореше по-ясно от всякакви думи.

Рейн погледна малкото колие и пръстите му затрепериха, докато галеше лъскавата му повърхност, все още затоплена от кожата й. Отново я погледна в очите, подтиквайки я да каже нещо.

— Наистина ли означава много за теб?

Джо си беше изградила броня срещу гнева му, но за това не бе подготвена. Не знаеше как точно да отговори, но истината беше само една.

— Беше ми подарено от мъжа, когото обичах. — Думите й прозвучаха по-тихо от шепот и очите на Рейн потъмняха от внезапното стъписване.

— Но това бях аз.

— Да…

Гърлото й се сви, болката в гърдите я задушаваше, ставаше почти непоносима.

— Ако си ме обичала, тогава защо трябваше… защо трябваше…?

Дишането му стана неравномерно и кръвта се отдръпна от лицето му. Той едва успя да преглътне, когато неоспоримата истина блесна като светкавица, а неизказаните думи отекнаха в съзнанието му по-силно от гръмотевицата, която изтрещя навън. Ако го беше обичала, тя не би стреляла в него.

А сигурно го беше обичала. Все още го обичаше. Това колие до сърцето й го доказваше. Беше стаено в погледа й.

Лицето му се изкриви от болка. Очите му потъмняха и изгубиха блясъка си. Изглеждаше толкова опустошен и самотен, че невидим обръч стегна гърдите на Джоселин.

— Не си го направила ти, нали? Не си стреляла в мен.

Думите прозвучаха грубо и измъчено, сякаш някой ги късаше от гърлото му, заедно с парчета жива плът.

Погледът й се замъгли и сълзите започнаха да се стичат по бузите й.

— Аз те обичах. Как можа даже за миг да повярваш, че бих могла да ти причиня нещо лошо? Как можа да им позволиш…

— О, Господи! — извика той и я сграбчи в прегръдките си. Болката му нарастваше все повече, съзнанието му сякаш не искаше да приеме докрай единствения извод, който се налагаше от думите й. — О, Господи!

Искаше й се да се обърне, да го остави да страда, както тя бе страдала. Но мъчението, което Рейн вече не се опитваше да прикрива, й подсказваше, че той също страда и бе страдал.

— Рейн — прошепна тя, с толкова болка в сърцето, че едва изговаряше думите.

Той я притисна още по-силно и зарови лице в косата й. Ръцете му трепереха от болка и отчаяние. Тя усети бузата му върху своята, топлината на тялото му, нежното докосване на устните му по кожата си. Беше мечтала за този миг, хиляди пъти си го беше представяла и все пак никоя от мечтите й не можеше да се сравни с това вълшебство.

— Джо…

Беше толкова мъжествен, толкова силен. Нищо не би могло да я развълнува по-силно от това, не би могло да я убеди с по-голяма сигурност, че гневът му е бил просто броня, зад която е скривал болката си.

— Недей… — тя докосна лицето му и изтри сълзите. — Няма значение… вече няма значение. Нищо няма значение, щом ми вярваш.

Рейн я притискаше до себе си, галеше косата й, шепнеше непрекъснато името й.

— Вярвам ти — каза той. — През цялото време знаех истината в сърцето си. Просто ме беше страх да я чуя.

Джоселин отстъпи назад и го погледна със замъглен от сълзи поглед.

— Аз бях тази, която се страхуваше, Рейн. Страхувам се и сега, че това е истината.

Тя се наведе към него. Сърцето й заби лудо.

— Не се страхувай, Джо. Никога вече няма да има нужда да се страхуваш. — Рейн целуна очите й, носа, устата й. Джоселин се разрида още по-горчиво. Единственото, което той можеше да направи, беше да я държи в обятията си. Мислеше си колко самотна, отчаяна и самотна да се е чувствала.

— Защо не ми каза? — попита той, като й подаде кърпичка.

— Имаше ли момент, в който да ми повярваш?

Той затвори очи, за да понесе новия пристъп на болката.

— Не.

— Толкова ли беше сигурен?

— Видях те… или поне мислех, че съм те видял. Какво държеше в ръката си?

— Сестра ти беше изпратила бележка. Беше оставена на един малък сребърен поднос.

Рейн усети как му се завива свят.

— Не знаех какво пише на нея. Исках веднага да ти я покажа.

Той си пое въздух с усилие. Алекс го молеше да й позволи да я вземе със себе си на вечерята в дома на Кемпдън. Листчето лежеше на лъскавия сребърен поднос, който бе видял в съня си и за който си спомни едва сега. Парченцата от мозайката започнаха да се събират. Някои думи на Джоселин му се струваха странни. Този път наистина ще ти пусна парче олово в гърдите. Ядът, с който бе говорила за фаталния изстрел, разказът й, който не отговаряше на начина, по който бе станало всичко.

— Моля те, Рейн. Искам само да ме държиш до себе си.

— Ще те държа, Джо. Ще те прегърна и никога няма да те пусна.

Той я вдигна и я занесе до леглото. Още усещаше потръпването на малкото й крехко тяло и решението му да сложи нещата на мястото им ставаше все по-твърдо.

— Вече никога няма да се тревожиш за нищо — каза той и я пусна да стъпи на пода до леглото. Започна да разкопчава с разтреперани ръце роклята, която бе разкъсал, но Джоселин вдигна ръце, за да го спре.

— Няма нищо — говореше й нежно той. — Няма да ти причиня нищо лошо.

Думите му, изглежда я накараха да се отпусне. Рейн захвърли роклята на пода. Джо бе останала само по бельо. Той я вдигна и я положи нежно на леглото.

Легна безмълвно до нея, без да го е грижа, че е облечен. Облегна се на голямата дървена табла и я притегли в скута. Пръстите му започнаха нежно да галят косата й.

Целуна челото й, усети черните кичури коса като коприна под устните си.

— Косата ти е пораснала. Чудя си защо не си я подстригала досега.

— Исках да я видиш дълга — отвърна тя. — Веднъж ти казах, че ще я оставя заради теб.

Нещо отново се надигна в гърдите му, макар че си бе спомнил за обещанието й, още докато я питаше. Защо не се бе вслушал в съмненията, които го разкъсваха толкова отдавна? Сърцето му бе подсказало истината, дори когато здравият разум повтаряше, че това не е невъзможно. Сърцето му го бе довело в Ямайка. Сърцето му го бе принудило да разбере истината.

Слава Богу, че най-после всичко свърши.

— Никой вече няма да ти направи нищо лошо — повтори той и отново я целуна по челото. — Обещавам ти го, Джо. Нито аз, нито който и да било.

Но тя вече бе заспала от изтощение. А може би, защото знаеше, че най-после може да се чувства спокойна в прегръдките му.