Кат Мартин
Сладко отмъщение (12)

Дванадесета глава

Джоселин стоеше на палубата на „Морски демон“.

Двумачтовият кораб пореше тромаво вълните. Беше старо, кърпено корито, разделено на няколко спални помещения, в които бяха наблъскани сто и двайсет затворнички.

С пресъхнали очи и празно сърце Джоселин наблюдаваше как очертанията на брега се стопяват на далечния хоризонт и около тях играят само тъмните сенки на откритото море. Извитата синя дъга, която оставаше зад тях не й говореше нищо за дома или за хората, които бе обичала.

Не знаеше какво й предстои да изстрада. Какви ли жестоки наказания щеше да изтърпи за предполагаемото си престъпление, какви ли мъки щеше да понесе през следващите дълги години. Но сега вече не беше глупавото незряло момиче, което гладуваше и се бореше да оцелее по улиците, не беше невинната девствена девойка, която мечтаеше за бъдещето, за щастието… за любовта…

Тя усети как вятърът гали кожата й, развява косата й и си спомни досега на топлите пръсти върху гърдите й, на твърдите мъжки устни върху кожата й.

Рейн.

Лъжите му я бяха докарали дотук. Беше я зарязал, беше я предал. И все пак й липсваше с мъчителна болка, която бе по-лоша от всичко, преживяно досега, и от всички ужаси, които и предстояха.

Защо го беше направил? Какво бе постигнал с това?

Сещаше се само за един отговор и той беше не по-малко унизителен. Тя му беше омръзнала, точно както я беше предупреждавал Брауни.

Беше я изоставил като жените преди нея. Ала въпреки цялата си болка и отчаяние сърцето й продължаваше да се свива при спомена за него.

— Имате още десет минути! — извика помощник-капитанът. — Още десет минути и обратно в помещенията.

Правилата им бяха казани предварително. По два часа всяка сутрин и по два след обяд. Извеждаха ги на групи и им позволяваха да се разхождат по палубата. Останалото време трябваше да прекарват долу. Бяха наблъскани така, че едва оставаше по една стъпка помежду им.

Всички затворнички бяха облечени с еднакви дрехи. Повечето бяха англичанки, но имаше жени от Шотландия, Уелс, Франция и Италия, а също и няколко мавританки и една испанка. Крадли, просякини, проститутки. Стари, млади, слаби, дебели — свързваше ги едно — съдът ги бе признал за виновни.

— Как се казваш, момиче? — попита я възрастна белокоса жена. — Викат ми Доли. Доли Бялата глава.

Тя подаде дебелата си ръка и Джо се ръкува с нея.

— Джоселин Асбъри.

— За к’во си?

Джо не отговори веднага.

— Опит за убийство — каза тя, като сви рамене.

Доли само се подсмихна, като разкърши дебелата си снага.

— Не е за тебе работа. Приличаш повече на момиченце.

Джоселин се замисли за Рейн, спомни си безжизненото му тяло, проснато на пода.

— Не съм стреляла по него. Беше някаква грешка.

— Естествено, момичето ми. Всички тук сме така.

Джо започна да отрича, но какъв смисъл имаше? Знаеше, че е безполезно и се молеше да може да свикне с горчивата чаша, която съдбата й беше поднесла.

Чудеше се колко ли време ще й трябва да приеме предателството на Рейн.

— За колко време ще стигнем до Ямайка? — попита тя просто за да поддържа разговора.

— Предполагам, че към шест седмици. С Божията воля и с попътен вятър.

Шест седмици, а може и повече, в тъмните зловонни помещения.

— Времето изтече! Размърдайте се. Всички долу!

— Най-добре да се прибирам — каза Доли и се запъти към люка. Когато се обърна, Джо забеляза, че към нея идва висок мургав моряк. Беше гол до кръста, с червена кърпа, завързана на дебелия врат, бос и загорял от слънцето. Мускулите му напираха под кожата като клони на дебело възлесто дърво; дългата му коса бе завързана на опашка.

— Не е зле да побързаш. Капитанът не обича да не изпълняват заповедите му.

Джоселин кимна. Нещо в мъжа й напомняше за Брауни и тя му се усмихна топло. Той отвърна на усмивката й.

— Ти май си Асбъри, а?

— Да, Джоселин Асбъри.

— Аз съм Мийкс — каза той. — Втори помощник-капитан на този кораб. Капитанът нареди да се отнасяме по-специално към вас. Допълнително одеяло, малко повече храна и тъй нататък. Помоли ме да те наглеждам.

— И защо е всичко това.

— На брега му се обади един господин. Беше черноок благородник. Плати на капитана да се грижи за теб до Ямайка.

Грейвънолд. Приятелят на Рейн. Нима виконтът настина бе решил, че един унизителен жест би могъл да намали болката от тази крещяща несправедливост?

— Не съм глупачка, господин Мийкс — отвърна Джоселин. — Ще приема всичко допълнително, което мога, и няма да се замисля и за миг. Нямам никого на този свят, който да се грижи за мен и отдавна съм разбрала, че „гордостта води до падение“.

Морякът се ухили.

— Мисля, че невинаги. Подозирам, че у теб има доста гордост — каза той и се подсмихна отново. — А сега най-добре да се прибираш. Можеш да излезеш след вечеря за малко, ако искаш.

— Благодаря, с удоволствие.

Джоселин се присъедини към останалите жени и пое надолу към тъмните помещения.

Някои затворнички седнаха на дългата маса да играят карти, други се свиха в прокъсаните си одеяла. Когато Джоселин се приближи до мястото си, забеляза, че е заето. Чернокосата смугла испанка, която бе забелязала още първия ден на кораба, бе завила босите си крака с одеялото, за което й бе споменал Мийкс.

— Боя се, че трябва да се преместите. Това е моето място — каза Джо. — Вашето място е отгоре.

Момичето присви красивите си черни очи.

— Мисля, че грешиш. Мястото отгоре е твоето.

През последните три години след смъртта на баща й, Джоселин неведнъж бе преживявала подобни ситуации. Не ставаше дума за мястото, нито дори за възглавницата или одеялото. Ако позволеше на една от жените да вземе нещо нейно, другите щяха да започнат да правят същото. Тя пристъпи към испанката и се наведе.

— Проклетото място сий мойо — каза тя, като съзнателно използуваше най-долнопробния жаргон, който знаеше. — Размърдай си мършавия гъз оттука, преди да съм го размърдала аз.

Очите на испанката се разшириха. Тя скочи от тясното легло и се изправи срещу Джо. Беше малко по-ниска, но по-набита.

— Предупреждавам те, курво. Мястото си е мое — озъби се тя, като сложи предизвикателно ръце на кръста си и отметна гарвановочерната си коса. — Хич не ми харесваш, engles. Много ми се иска да ти дам един добър урок.

Джоселин се стегна и дланите й несъзнателно се свиха в юмруци.

— Само се опитай!

Едва сега испанката прояви нерешителност. Ръцете й също бяха свити в юмруци, но погледът й обхождаше неспокойно помещението, сякаш търсеше някого.

— Престанете веднага! — Това беше гласът на Доли Уайтхед, която застана между двете жени. — Кончита, връщай се на мястото си, където си беше. Джо, върви да се поразходиш малко из помещението. Трябва да се погаждаме някак през следващите шест седмици. Това не е добро начало.

Джо почти не очакваше испанката да се подчини на възрастната жена. Но явно беше сгрешила.

— Хайде! — повтори категорично Доли и момичето се качи на горното легло.

Джоселин се запъти към своето, доволна, че е успяла да се наложи толкова лесно.

— Не обръщай внимание на Чита — каза Доли, като се приближи към нея. — Испанска кръв, нали разбираш, но иначе е много свястно момиче.

— Явно, че двете сте приятелки.

— Може и така да се каже. Запознахме се в затвора. Привързахме се една към друга — станахме като майка и дъщеря. Много е самотна, нали разбираш.

Не сме ли всички самотни, помисли си Джо, но не каза нищо.

— Прибрали са я за кражба, но всъщност причината да влезе тук е проклетият й буен темперамент. Дошла е в Англия с майка си, но старата избягала и я оставила. Карала я много добре като прислужница, докато двете с господарката си започнали да не се разбират.

— Не ми казвай по-нататък — отсече Джо, — опитала се е да използва леглото на господарката си.

Доли се засмя.

— Не е това. Изглежда, жената се е отнасяла много жестоко с децата си. Биела ги с камшик до кръв. Чита обичала децата. Един ден почукала и отворила вратата. Казала й, че е най-добре да остави децата на мира. На другия ден полицията я прибрала.

— Разбирам.

Джо потъна в мълчание. Щом Чита обичаше така децата, значи не би могла да бъде толкова лоша. После мислите й я отведоха при Рейн.

Гърдите й набъбнаха от сладостна болка. Защо го беше направил? Как можеше да я зареже по такъв начин? Коя ли жена споделяше сега леглото му? Въпросите нямаха край.

Спомни си за нощта, когато го прие в леглото си — бе толкова красив. Не беше забравила нито една черта на лицето му, нито една извивка на силното му тяло. В мрака на трюма й се струваше, че ако се пресегне, може да го докосне, да усети как силните му гърди я притискат към пода, как я парят горещите му устни. Докосваше медальона, който носеше под тънката си нощница. Беше го скрила от охраната в едно малко джобче, което бе направила в роклята си. Знаеше, че трябва да се отърве от него, да се отърси от болезнените спомени, които той събуждаше в нея, но нямаше сили да се раздели с тази скъпа реликва.

Ръцете й се плъзнаха към гърдите й и за миг си представи, че я докосва Рейн и я гали. Прехапа устни, за да прогони огнените тръпки от тялото си и желанието, което бе лумнало така внезапно в кръвта й.

Единственото, което можеше да направи, бе да не позволи на ръката си да продължи надолу, да се докосва, както той я беше докосвал, и да се опита да не стене. Знаеше обаче, че тези пламъци няма да я оставят на мира. Само Рейн можеше да ги укроти.

Само Рейн.

За пръв път, откакто бе излязла от затвора, Джоселин се разплака.

 

 

— Радвам се да те видя, Доминик. Много хубаво, че си се отбил — каза Рейн и отведе приятеля си към дивана срещу камината.

— Надявах се да ми се обадиш — отвърна Доминик, — но накрая реших, че е най-добре сам да проверя какво става.

— Изглежда, имам нужда да остана малко сам — отвърна уклончиво Рейн.

След като треската му бе преминала, той бе започнал бавно да се възстановява. Веднага щом бе в състояние, се премести в Стоунлей. Не искаше да остане в къщата, в която бе живял с Джоселин.

Не искаше да си спомня.

— Надявам се, че знаеш колко високо ценим с Александра жеста ви — да се пренесете тук и да се грижите така всеотдайно за мен.

— И ти щеше да направиш същото. Затова са приятелите.

Рейн пристъпи сковано към шкафа от орехово дърво. Все още движеше трудно ръката си.

— Бренди?

— Не бих отказал.

Рейн наля две чаши, подаде едната на Доминик и се настани на фотьойла срещу него.

— Изглеждаш много по-добре от последния път, когато те видях. Александра сигурно се грижи прекрасно за теб.

Да изглежда по-добре? Не беше точно така. Естествено, изглеждаше по-здрав; бледността бе изчезнала и беше възвърнал малко от теглото си. Но под очите му имаше черни кръгове и лицето му беше все така изпито. От предишния му загар нямаше и следа.

Беше стоял в къщи повече, отколкото бе свикнал. Раната го болеше постоянно и не можеше да спи.

— Прав си за Алекс — усмихна се Рейн. — Грижи се за мен като стара квачка. Баща ми често казваше, че всяко зло е за добро. Алекс беше толкова загрижена за мен, че не й остана време да се забърка в някоя каша. Младият Питър Мелфорд се усуква около нея, но като се изключи това, държи се много добре.

— С една дума, всяко зло за добро.

Рейн кимна и отпи от брендито. Доминик го наблюдаваше. Остави чашата си върху полираната маса и каза:

— Добре, Рейн, можем да си бъбрим така като стари лели, ако това ти е приятно… но все пак защо, по дяволите, не ми кажеш какво става с теб?

— Боя се, че не те разбирам.

— Така ли? От колко време вече си на крака, а дори през ума ти не е минало да се отбиеш в клуба. Кажи ми какво става?

Рейн изпи чашата си до дъно.

— Нищо, абсолютно нищо…, с което да не мога се справя.

— Какво искаш да кажеш?

— Ще бъда откровен с теб, Дом. Да оцелея след този проклет изстрел, беше най-лесното нещо. Оттам нататък започва истинският ад.

— Искаш ли да поговориш за това? — попита Доминик.

— Не съвсем. Не мисля, че ще има някаква полза.

— Защо все пак не опиташ?

Рейн завъртя празната чаша в ръцете си.

— Добре. Истината е, че цялата тази дяволска работа не ми излиза от ума. Джоселин… — Рейн се изкашля. — Джоселин означаваше много за мен. Много повече, отколкото бях склонен да призная дори пред себе си. Сега, когато я няма, продължавам да мисля непрекъснато за нея. Не мога да ям, почти не спя. Постоянно виждам красивото й лице, мисля какво е изстрадала в миналото, представям си я в онзи ужасен затвор. Знам го каква дяволска дупка е.

— Направихме всичко, каквото можахме за нея. Освен това, вече не е там.

— Да, не е. Наблъскана е в някакво прогнило корито с още сто и двайсет други жени — повечето от тях истинска измет. В тези кораби живеят като животни.

— Капитан Богс се ползва с добра репутация. Казват, че е най-свестният в областта.

Рейн отпусна глава назад.

— О, Господи, Дом. Не издържам, като знам, че е там.

Доминик се изправи.

— Трябва да ме изслушаш, по дяволите, и да престанеш с това. Тази жена се опита да те убие! И почти беше успяла. И двамата знаем, че се е опитвала и преди това. Сам ми каза, че сте се карали заради баща й. За Бога, видял си я да натиска спусъка!

Рейн също стана.

— Това е друго нещо. В редките случаи, когато се унасям, непрекъснато сънувам онези фатални минути в кабинета, само че в съня ми нещата са съвсем различни. Влизам в стаята, Джоселин се обръща и ръката й се вдига… но в съня ми изстрелът идва едва след като тя извиква името ми. Виждам ужаса върху лицето й, преди да падна. Виждам болката, която изпитва от случилото се. Защо се е държала така, ако е искала да ме застреля? Защо е трябвало да извика името ми?

— Това е само сън, Рейн.

Той прокара пръсти през косата си. Двамата отново седнаха.

— Казала ти е, че е невинна.

— А ти какво очакваш да каже? Рейн отмина този въпрос.

— По дяволите, аз я видях! Видях я да натиска спусъка. Какво друго обяснение би могло да има?

— Истината е, че тази жена е виновна. Трябва да го проумееш, да го приемеш и да се вземеш в ръце.

Рейн се облегна на стола.

— Господи, колко я мразя. Колкото я обичах преди, толкава сега я мразя за това, което направи.

— Забрави я, Рейн. Основната причина за всичко това са омразата и отмъщението.

Рейн кимна едва забележимо.

— Знам, че си прав, но…

— Но е по-лесно да се говори отстрани. Разбирам, приятелю. Знам, че ако бях на твоето място, щях да се чувствам по същия начин — Доминик допи брендито си и стана. — Най-добре да тръгвам. — Остават няколко часа до вечеря, а съм обещал на Катрин да се върна по-скоро.

Рейн се опита да се усмихне.

— Вече ти казах, че оценявам жеста ти.

— Ще го преодолееш, Рейн. Времето ще ти помогне. Рейн въздъхна.

— Предполагам, че си нрав. Малко пиене, карти с приятели и някоя сочна жена сигурно ще ми помогнат.

Доминик се усмихна.

— Обикновено помагат.

— Утре вечер има прием у лейди Таунсенд. Александра ме помоли да я заведа. Мисля да й доставя това удоволствие.

— Прекрасна идея — отвърна Доминик и потупа Рейн по гърба. — Ще справиш, приятелю. Просто трябва да опиташ.

Рейн кимна.

— Поздрави специално Катрин.

Ръкуваха се и Доминик излезе.

Рейн го изпрати с поглед и се замисли. Омраза ли беше това, което изпитваше, или любов? Как от възможно две толкова противоположни чувства да се сплетат в едно? Любов, омраза, гняв, нежност, страст. Какво точно изпитваше към Джоселин?

Питаше се къде ли е тя сега и на какви ли страдания е подложена, дали мисли за него, дали съжалява за стореното. Дали изпитва поне малко от тези разяждащи, болезнени чувства, които го измъчваха и не му даваха миг покой.

 

 

Първата буря ги връхлетя на третата седмица. След първите няколко часа подът на трюма бе станал хлъзгав от бълвоч, кофите преливаха или се търкаляха по земята. Моряците на палубата бяха прекалено заети с прибирането на платната и управлението на кораба, за да изхвърлят съдовете.

Джоселин повърна няколко пъти. После откъсна парче плат от блузата си и го върза през устата и носа си, за да не усеща вонята.

След няколко дни някои от жените вече бяха толкова слаби, че нямаха сили да станат. Джоселин и останалите трябваше да се грижат за тях. Откакто бе започнала бурята, им разрешаваха да излизат на палубата само по веднъж през деня. Вълните бяха толкова огромни, че моряците се бояха, да не би да отнесат някоя от тях в океана.

Беше прекалено опасно да се пали огън в такова време и дажбата беше стигнала до парче солено месо и сухар за вечеря и купичка студена овесена каша за закуска.

Джоселин едва докосваше допълнителната дажба, която Мийкс й осигуряваше, и под завистливите погледи на останалите я разделяше на най-изнемощелите си спътнички. В повечето случаи те просто повръщаха храната. Навсякъде се чуваха стенания, в мрака се виждаха измършавели тела.

На четвъртия ден следобед морето започна да се успокоява. Жените, които можеха да се държат на краката си, бяха изведени на палубата, а през това време мъжете започнаха да почистват трюма с морска вода, за да се разнесе ужасната миризма.

На следващата сутрин капитанът нареди жените да излязат от трюма по-рано от обикновено.

— И така, дами, съберете се тук! — каза Мийкс. — Хайде, тишина! Мистър Диърлинг иска да ви каже нещо. Тишина! Иначе ще стане по-лошо!

Джоселин беше застанала до парапета, близо до Доли Бялата глава. Тя не се отделяше от Кончита Васкес, чиято мургава кожа бе станала пепелявосива.

— Какво, мислиш, се е случило? — попита тихо Джо.

— Не знам. Може би просто искат да ни кажат кога ще пристигнем в Ямайка.

— Може — отвърна Джо, но не й се вярваше да е така. Начинът, по който роптаеше екипажът, и мрачният поглед на Мийкс не предвещаваха нищо добро.

— Тишина! — заповяда Диърлинг, първият помощник-капитан.

Беше елегантен мъж с пясъчноруса коса и не изглеждаше на повече от трийсет. Мийкс й бе казал, че преди това е бил офицер в кралския флот, но бил отстранен от тази длъжност. Изглеждаше доста безопасен, но една от затворничките я уверяваше, че бил известен със своята жестокост.

— Всички знаете правилата — започна Диърлинг и по гърба на Джо полазиха студени тръпки. — Знаете, че капитанът няма да позволи да бъдат нарушени. След водата — продължи Диърлинг — хранителните запаси са най-важното нещо на този кораб. В бедствени ситуации кражбата им може да бъде равностойна на убийство. За голямо съжаление до нас достигна информация, че една от вас е влизала в склада с провизиите.

Диърлинг кимна едва забележимо и двама яки моряци започнаха да си проправят път сред тълпата жени. Те се отместваха изтръпнали и въздъхваха с облекчение, когато моряците ги отминаваха.

Джоселин забеляза, че Доли Бялата глава бе започнала нервно да кърши дебелите си пръсти.

— Ако знаеха коя е — прошепна Доли, — нямаше да чакат досега. — Раменете й неспокойно потрепваха и тя облизваше нервно пресъхналите си устни.

Джоселин наблюдаваше приближаващите мъже. Жените се отдръпваха и им правеха път. Внезапно сърцето й изтръпна.

О, Господи! За пръв се сети, че през цялото време, докато Кончита беше болна, нито веднъж не бе пожелала храна. Оскъдната й порция свършваше за минути, но Доли винаги беше наоколо с нещо допълнително.

Джоселин не можеше да откъсне поглед от татуировката върху огромната ръка на моряка, който вървеше с широки крачки по палубата. За един ужасен миг тя си помисли, че идват към нея. Но двамата сграбчиха Доли за ръцете и я повлякоха по палубата към задната част.

— Госпожо Уайтхед — заяви Диърлинг, който винаги говореше официално, — след щателно разследване на въпроса с кражбата на провизии от кораба, открихме, че виновна за това престъпление сте вие.

Доли не каза нищо, но пълното й тяло се тресеше от страх.

— За такова престъпление не може да има никаква милост. Ще бъдете привързана за мачтата и бита с камшик като всеки обикновен крадец.

— Не! — извика Доли и се опита да се отскубне, но мъжете я държаха здраво. — Ако не бях го направила, щяхме да я изпуснем. Мислех, че умира, не разбирате ли? Не можех да я оставя да умре.

Застанала до Джоселин, Кончита хленчеше, но буйният темперамент на испанката отново пламна.

— Доли… тя го направи заради мен — каза Чита, когато помъкнаха пълната жена към мачтата. — Не мога да ги оставя да й направят това. Прекалено е възрастна — Кончита тръгна напред със смъртнобледо лице и тъмни кръгове под черните ресници. В следващия миг се олюля и Джоселин я хвана за ръката.

— Не можеш да го направиш. Още си много слаба. Това ще те убие.

— Не ме интересува. Доли е моя приятелка. Трябва да й помогна, както тя се опита да ми помогне.

Тя продължи напред, но Джо застана на пътя й.

— Аз ще отида. Аз съм млада и силна и не съм била болна. Десет пръчки не са кой знае какво. Имам приятел, който издържа по петдесет.

— Ти… ще го направиш заради мен… заради Доли?

Джоселин не отговори, само продължи към кърмата на кораба, проправяйки си път между жените, като се молеше смелостта да не я напусне.