Кат Мартин
Сладко отмъщение (10)

Десета глава

Това не е любов, повтаряше си Джоселин, докато лежеше доволна и преситена в леглото на Рейн. Въпреки че той бе излязъл рано тази сутрин, мъжкото му присъствие продължаваше да се усеща — мирисът на боров сапун и на тютюн, примесен с възбуждащия дъх от снощните им наслади.

Това не е любов, не е, повтаряше тя за стотен път. Това е просто събудилата се страст, непознати инстинкти, които Рейн бе събудил, с които никога преди не се бе сблъсквала.

Объркването, което бе започнала да изпитва, страхът, който пронизваше сърцето й — всичко това бяха само скрити, неизпитвани досега чувства. Рано или късно, щеше да ги овладее.

И нямаше по-скъп човек от него.

Някой почука на вратата и след миг Рейн влезе в стаята.

— Облечи се — каза той. — Ще излезем да се поразходим в парка. Имам изненада за теб.

— Добре.

Изпълнена с щастие, че се е върнал толкова бързо, Джоселин побърза да намери Елза, за да й помогне с тоалета. Когато след половин час беше готова, Рейн я чакаше долу на стълбите.

— За какво е всичко това?

— Просто срещнах един стар приятел. Художник, с когото се запознахме в армията. Сложил е триножника си в парка.

Тя повдигна краищата на роклята си и двамата поеха към каретата.

— Отбих се при маркиз Грейвънолд. Той беше най-добрият ми приятел. Според Доминик, лейди Кемпдън е разпространила вестта за пристигането ти сред половината висше общество на Лондон. На вечерята в събота ще има цял полк гости.

— По-добре да си бях държала устата затворена онази вечер.

— Може би щеше да е по-добре, но би било малко егоистично. На теб сигурно ще ти бъде забавно там. — Той обърна лицето й към себе си. — Единственото нещо, което искам от теб, е да стоиш настрана от Харкорт.

— Казах ти, че този човек изобщо не ме привлича.

— Не смяташ ли, че е красив?

— Е, може да е красив, но…

Погледът на Рейн потъмня.

— Точно това имам предвид, Джо.

Джоселин само се усмихна. Приятно й беше, че я ревнува, макар и малко. Успокояваше я мисълта, че и той изпитва известно безпокойство, безпокойство, което измъчваше самата нея.

Тя погледна през прозорчето — вече бе започнала да се забавлява. Под лазурното небе Хайд Парк сияеше с разлистените дървета и пъстрите цветя: минзухари, лалета зюмбюли. Във въздуха се носеше мирис на пръст и влажни листа. Жужаха мушици, а пчелите пиеха нектар от чашките на разцъфналите цветове.

— Ето го — каза Рейн и посочи към един човек, седнал край малкото езерце. — Казва се Томас Кийли.

Те слязоха от каретата и прекосиха мократа трева до сивокосия мъж с дълга четка между пръстите си.

— Радвам се, че още си тук, Томас — каза Рейн, като стисна сърдечно изцапаната десница на приятеля си.

— Ще рисувам тук цяла седмица — обясни Томас и погледна към Джо. — Прекрасно създание, Рейн. Сигурно си я довел да позира за портрет.

— Портрет? — обади се Джо. — Искал си от него да ме нарисува?

— Всъщност Томас рисува миниатюри, когато не прави пейзажи.

Рейн се пресегна през масата и взе едно колие с позлатена рамка. На преден план се виждаше изящното лице на млада руса жена. Над главата на дамата имаше три малки диаманта във формата на звезди.

— Правено е с емайл — обясни Рейн. — Всеки цвят е нанасян поотделно, след това допълнително е обработван.

Той й подаде малкото бижу. Златната верижка се плъзна по дланта й.

— Прекрасно е.

— Искаш ли Томас да ти направи такъв портрет?

Тя погледна отново колието.

— Предпочитам на преден план да е твоето лице.

Рейн се засмя от сърце.

— Не мисля, че идеята е много добра. Представям си какво би казал Харкорт, ако го намери.

Джоселин също се засмя.

— Предполагам, че си прав, но все пак…

Погледът й се плъзна над водата, след това към платното върху триножника, където стоеше почти завършена прекрасна картина.

— Смяташ ли, че господин Кийли би могъл да нарисува езерцето върху колието? Толкова е красиво тук…

Рейн погледна приятеля си.

— Томас?

Той се усмихна, после кимна, а на лицето му се появи одобрителна усмивка.

— Никога досега не са ме молили, но — добре, смятам, че ще мога. Смятам също така, приятелю, че си в компанията на една много специална жена.

Красивите черти на Рейн омекнаха.

— Това не ме изненадва, уверявам те. Сам стигнах до този извод преди известно време.

Джоселин се изчерви от думите му, като се молеше от цялата си душа да е бил искрен. Разходката им не продължи дълго и виконтът я поведе обратно към каретата.

След няколко дни Рейн поднесе на Джоселин великолепното колие.

— Прекрасно е! — възкликна тя. — Господин Кийли е пресъздал пейзажа безпогрешно, а тези диамантчета са просто очарователни. Моля те, Рейн, помогни ми да го сложа — добави Джоселин, като едва сдържаше напиращите от вълнение сълзи.

Той взе колието и го сложи на шията й. Пръстите му бяха топли. Същата топлина грееше и в очите му — едно желание, което, изглежда, никога не го напускаше, както и нея.

— Обичам го, Рейн.

Но не толкова, колкото теб. Тази мисъл я ужаси, но тя не можеше да не признае пред себе си, че е истина.

Може би това беше една от причините за битката, която започна на другия ден.

Рейн беше излязъл рано; каза, че имал да довършва някакви работи. Когато се върна, изпрати да й кажат, че я чака в кабинета си. Трябвало да обсъдят нещо.

Стомахът на Джоселин се сви. Мили Боже, дали това не е моментът, от който изпитваше такъв ужас? Дали нямаше да й каже, че си е намерил нова любовница? Докато вървеше към кабинета, ръцете й вече трепереха, всичките й потиснати страхове я обзеха отново.

— Какво има? — попита тя плахо.

Рейн погледна над вестника, който четеше, после го остави настрана, заобиколи бюрото и я хвана за ръцете.

— Не искаш ли да седнем? — беше облечен безупречно във виненочервен фрак и светлосив брич, бяла жилетка и риза.

— О, Рейн, какво има? Какво се е случило?

— Нищо не се е случило, обич моя. Просто току-що говорих с Уилям Дорсет, управителя на имението ми в Мардън. Срещнахме се в канцеларията на адвоката ми рано тази сутрин.

— Не разбирам.

Той я поведе през стаята към мекия кожен диван, принуди я да седне, след това седна до нея.

— Уилям работи за семейство Гарик повече от двайсет години. В деня, когато баща ти е дошъл, той е бил в Мардън. Знаеше за първото посещение на баща ти в Стоунлей. Разказа ми точно какво се е случило.

Гърлото на Джоселин пресъхна. Не искаше да мисли за миналото. Беше щастлива, толкова щастлива. Не искаше споменът за баща й да застава помежду им.

И все пак част от нея не можеше да се примири.

— Какво каза той?

Рейн се изправи, високата му фигура излъчваше неловкост.

— Опитай се да си спомниш онези далечни дни. Ти си била малко момиче тогава, Джо. Гледала си на баща си като на герой — с всички е така. Но никой не е съвършен — това се отнася и за сър Хенри.

— Не… не разбирам какво говориш.

— Уилям каза, че до голяма степен баща ти е виновен за трагедията. Казва, че сър Хенри е започнал да пие още преди да изгуби учениците си, веднага след смъртта на майка ти. Каза, че с течение на годините пиянството му се задълбочавало и че това било причината учениците му да започнат да го напускат и че по същата причина повече не е бил в състояние да плаща наема за къщата.

— Но това не е вярно!

Рейн хвана ръцете й.

— Уилям каза, че в деня, когато дошъл в Стоунлей, баща ти е бил пиян. Седмица преди това е починал брат ми Кристъфър и баща ми бил в кабинета си, отдаден на скръбта си. Баща ти нахълтал вътре разгневен и наговорил куп нелепости, че искали да го изгонят от къщата му. Тогава баща ми наредил да го изведат навън. По-късно, когато пристигнал в Мардън и настоявал да остане в къщата, Уилям бил този, който го изгонил. Той казва, че при такива обстоятелства, дори това да се случи сега, пак би постъпил по същия начин.

Джоселин се дръпна от ръцете му.

— Лъже! Баща ми беше добър човек — внимателен, разумен. Погуби го жестокостта на баща ти — и моята!

— След смъртта на сър Хенри баща ми настоял Уилям да ти стане настойник. Братовчед ти и съпругата му обаче говорили с него насаме и успели да го убедят, че ще се грижат добре за теб. Дори им отпуснали малка месечна издръжка, с която да покриват някои твои нужди. Това било жест в знак, че се признава дългогодишната служба на сър Хенри и заслугата му пред жителите на Мардън, преди да започне да пие.

Джоселин скочи на крака.

— Не ти вярвам. Това не може да е вярно, не може да бъде!

Тя се извърна рязко и отиде до прозореца. Цветята в градината бяха разцъфнали, но тя не ги забелязваше. Осъзна, че плаче едва когато Рейн се приближи до нея и се опита да я успокои в прегръдките си.

— Не си ли спомняш някои от тези неща? Не е ли останал някакъв бегъл спомен в съзнанието ти?

Тя поклати отрицателно глава.

— Понякога е трудно да се приемат фактите, Джо. Бих ти ги спестил, но съм убеден, че това е единственият начин да се разрешат проблемите около нас.

Тя не каза нищо повече, само изпъна гръб и се отдръпна от него.

— Току-що чух в какво си убеден ти! Моето мнение обаче е различно.

— Джоселин…

— От друга страна, ти беше толкова мил с мен… и щедър… Ще имам нужда от малко време да размисля върху това, което ми каза.

Рейн кимна мрачно.

— Ще ти дам възможност. Не забравяй, Джо — всичко това е вече минало. Проблемът е бил на бащите ни, не наш — той замълча за момент. — Утре е вечерята у лейди Кемпдън. Трябва да си готова дотогава — той се усмихна нежно. — Ако не си сърдита за това, като се върна, ще те занеса горе и ще се любим, докато забравиш всичко.

Джоселин не отговори, но не можа да скрие вълнението си от тези думи. После се замисли за баща си и за онова, което бе казал Уилям Дорсет.

Дали беше истина? Трябваше ли баща й да бъде обвиняван за ужасните неща, които се бяха случили? Не искаше да вярва, но когато разрови по-дълбоките кътчета на паметта си, й се стори, че може би малка част от това, което бе казал Дорсет, е истина.

Баща й бе започнал да пие след смъртта на майка й. Но няколко месеца след това бе спрял. А дали бе спрял? Спомни си, че бе намирала бутилки от джин в шкафа, за които не знаеше откъде са дошли. Спомни си, че бе намерила бутилка до плета в градината. Но много рядко го беше виждала пиян.

Поне до онази последна година… Но то беше заради Стоунлей, нали?

Опита се да мисли, да си спомни, но й бе трудно да направи връзката между събитията. Тогава беше заета с приятелките си, с мечтите си за Мартин Кери — синът на викария. Винаги, когато се опитваше да си спомни, в ума и изплуваха несвързани спомени, мислите й се връщаха към огъня, крясъците и срутването на покрива.

Може би Рейн беше прав. След като го беше опознала отблизо, й беше трудно да повярва, че баща му не е бил добър човек. Но и нейният баща беше добър. Никой не би могъл да я убеди в противното.

Истинският въпрос бе дали всичко това все още имаше някакво значение.

Баща й бе мъртъв от три години. Лорд Стоунлей също бе мъртъв. Случилото се между тях вече бе минало. Рейн вярваше, че това няма да попречи на отношенията им. Джоселин бе съгласна, че сега най-важното е тяхното щастие.

Главата й все още бе замаяна. Тя излезе от кабинета и отиде в спалнята си да се преоблече. Беше решила да работи в градината. Утре Рейн щеше да се върне.

Джо се закле, че веднъж завинаги ще остави миналото зад гърба си и ще насочи мислите си към настоящето и бъдещето. Сега само Рейн имаше значение за нея. Както и това, че бе отчаяно, страстно влюбена в него.

 

 

— Защо да не мога да дойда с теб и госпожа Уиндъм довечера? — попита Александра, която стоеше в коридора, докато икономът отваряше вратата.

— Просто не е уместно, Александра — отвърна Рейн и дръпна дискретно сестра си настрани. — Няма да го усуквам, Алекс — тази жена ми е любовница, както сигурно вече си разбрала. Това все още не е известно на висшето общество, но рано или късно, ще плъзнат слухове. Когато това стане, не искам името ти да се свързва с нас двамата.

— Но…

— Това е положението, Александра.

Долната й устна се изкриви в гримаса. След това тя се усмихна широко.

— Предай моите поздрави на госпожа Уиндъм.

Имам намерение да й дам много повече от това.

— Ще й предам.

Рейн пое шапката си от иконома и излезе навън. От мига, в който бе оставил Джоселин в кабинета, съжаляваше, че бе тръгнал. Трябваше да остане при нея, да я успокои и после да я отведе в спалнята.

Джоселин беше страстно създание. Той не се съмняваше, че лесно ще й помогне да забрави миналото. Но тогава смяташе, че е по-разумно да й даде възможност сама да подреди мислите си.

Сега се безпокоеше, че гневът й отново може да се насочи срещу него, че отново може да се събуди старата и жажда за отмъщение.

Той, разбира се, нямаше да се поддаде. Щеше да остави нещата да се уталожат и скоро Джоселин отново щеше да бъде в леглото му. Искаше да вижда онази особена топлина в очите й, когато го гледаше, искаше да усеща как пръстите й рошат косата му, когато го целуваше. Искаше отново да е топла и желаеща, когато го приемаше в малкото си прекрасно тяло.

Рейн се усмихна. Обзе го решителност и някакъв странен трепет. Тя щеше да го очаква. Беше изпратил съобщение кога ще пристигне. Влезе в къщата и я потърси в гостната, но я нямаше.

— Тя е в кабинета ви, милорд — каза икономът.

— В моя кабинет? — вирна вежди Рейн. Не се беше надявал, че може да го чака в леглото. — Благодаря — добави той и тръгна към кабинета си. Джоселин се бе навела над бюрото му и стискаше нещо в ръката си.

— Рейн! — извика тя. Ръката й се стрелна светкавично от бюрото и се насочи към него. Той успя да зърне проблясването на някакъв лъскав предмет, който бе стиснала.

Отекна изстрел. Нещо го блъсна в гърдите. Болката и мракът го притиснаха като тежка водна маса.

— Рейн!

Това беше последната дума, която достигна до съзнанието му, преди да се строполи на килима, притиснал ръце до гърдите си, от които се стичаше кръв. В гаснещото му съзнание припламна мисълта, че любимата му го е убила. Господи, о, Господи, не и ти, Джо! Не можеше да повярва и все пак бе сигурен. Затвори очи и се остави мракът да го погълне. Болката от предателството й бе по-силна от болката в гърдите, много по-мъчителна от смъртта.

След това всичко изчезна.

— Рейн! Мили Боже, Рейн!

Сребърният поднос се изплъзна от пръстите на Джоселин, бележката на сестра му падна на земята. Тя се спусна и коленичи до него с разширени от ужас очи, докато кръвта му изтичаше на пода.

Чу тупването на нещо тежко върху килима и се обърна. Беше пистолет — все още топъл и димящ. Опита се да разбере откъде е дошъл, опита се да преглътне сълзите, но забеляза само полюшващата се завеса на отворения прозорец.

След това нахлуха слугите, вдигнаха врява и се засуетиха, като видяха виконта, проснат на пода.

— Моля ви, някой да помогне! — извика Джоселин, без да обръща внимание на сълзите си, ужасена от мисълта, че може вече да е късно.

— Тя го направи — каза с леден глас икономът и посочи с пръст към нея. — Тя го застреля!

— Какво? — извика Джоселин и стаята се завъртя около нея.

— Тя беше — курвата на виконта! Тя влезе в кабинета му и го чакаше. Тя го е убила, казвам ви!

— Вижте там! — извика една от прислужниците. — Ето пистолета, с който е стреляла. Някой да я хване!

— Но аз не съм го направила! Аз го обичам. Никога не бих го наранила!

— Хванете я! — извика икономът.

Тръгнаха към нея — лакеи в ливреи, слуги в черни фракове, прислужници. Тя се огледа за Елза с надеждата, че жената, която познаваше най-добре сред тези непознати хора, ще я защити, но малката й прислужница я нямаше.

— Аз… не съм го направила аз!

Но пистолетът лежеше в краката й, а Рейн беше мъртъв или умираше в момента.

Като го видя толкова блед и безжизнен, в гърлото й се надигна ридание, но нямаше време за плач. Джоселин се извърна към прозореца. След това побягна.

— Спрете я!

Ала Джо и преди бе бягала, за да спаси живота си. Когато стигна до перваза, повдигна полите на роклята си и скочи. Падна на колене, но бързо се изправи и хукна отново.

Конюшните! Брауни и Тъкър щяха да й помогнат. Трябваше само да стигне до тях. Тя спря за миг. Мили Боже, ами ако двамата й приятели са замесени в това убийство? Ако хвърлят Тъкър и Брауни в затвора? Ако ги обесят? Джо побягна от къщата, чувайки едва гласовете на слугите зад себе си, зави на ъгъла и се шмугна в една уличка. Пред нея се появи каруца, теглена от старо магаре; зърна една църква и се опита да влезе, но вратата беше заключена и тя продължи да бяга. Излезе на Гросвенър Стрийт, пресече Сейнт Джордж, мина покрай сергии с метли и ябълки.

— Ето я! — извика някой и сърцето й се сви в нов пристъп на ужас. — Чернокосата курва със синята рокля! Тя е убийца! Дръжте я!

Сърцето на Джоселин биеше в гърлото. Убийца! О, Господи, значи Рейн наистина е мъртъв!

Гърлото й пресъхна. Страхът й се смеси с ужаса от мисълта, че той е мъртъв. Никой ли не можеше да му помогне? Дали го болеше? Дали е питал за нея? Как можа да го остави? Всички тези мисли прорязваха като с нож съзнанието й, докато тичаше към една каменната стена в края на уличката.

Когато излезе на Брук Стрийт, отново пое на изток към бедняшкия квартал, в който бе живяла две години. Скоро я блъсна миризмата на мърша. Неволно стъпи в една локва и цялата й рокля се опръска в кал.

Рейн я беше купил за нея. Рейн. Името му отекваше в съзнанието й и болката я задушаваше. Моля те, не ме оставяй! Това беше последната мисъл, когато зави покрай някаква кръчма и налетя на трима униформени полицаи.