Патриша Хайсмит
Крясъкът на кукумявката (9)

9

Вечерта, когато забеляза, че колата на Джени не е пред къщата й и у тях не свети, Грег се прибра в апартамента си в Хъмбърт Корнърс и почака до два без двадесет, след това се качи отново на колата си. Нейната кола пак я нямаше. Не беше и при Сузи Ескъм. Беше минал покрай къщата на Сузи в девет часа, за да провери, после още един път в дванадесет. Първата мисъл на Грег беше, че Джени е заминала за Ню Йорк, за да се види с Робърт Форестър. Или някъде другаде, където биха могли да се срещнат. Дали пък не беше останала да спи у Тесърови? Едва ли. Доколкото знаеше, никога не бе оставала там. Обади се на Сузи в два часа. Съзнаваше, че е невъзпитано да се звъни по това време, но искаше Сузи да знае, че е разтревожен. Сузи го разбираше много добре, беше на негова страна.

— Не, не съм я виждала — каза Сузи шепнешком, защото родителите й спели, а телефонът бил в коридора.

— Имам чувството, че е с Робърт. Няма с кого друг. Даже и кината затварят в единайсет и половина, дори в Лангли. Никога не е закъснявала толкова през седмицата.

— Нали каза, че Робърт се е върнал в Ню Йорк?

— Ню Йорк е само на два часа път оттук.

— Да не би да е у Тесърови?

— Не ми се ще да звъня.

— Да им се обадя ли аз?

— Ммм… не, благодаря ти, Сузи — каза Грег измъчено.

— Страшно много искам да ти помогна, Грег. Ти наистина я обичаш, нали?

— Обичам я.

Три минути по-късно той разговаряше с бившата мисис Форестър в Ню Йорк. От нея разбра, че Робърт е все още в Лангли и че все още работи в самолетостроителното предприятие.

— Беше ми казал, че ще напусне града — каза Грег. — На вас каза ли ви, че ще остане в Лангли?

— Не, но така предполагам. Преди няколко седмици е идвал в Ню Йорк, за да подпише някои документи във връзка с развода, но не сме се виждали. Адвокатът ми не е споменавал, че Робърт ще се мести — каза тя лениво. Спеше, когато той се обади, но не му се сърдеше, че я е събудил.

— Но не знаете къде живее в Лангли, така ли? Сменил си е телефона и от централата не го дават.

— Нямам понятие, а и никак не ме интересува — каза тя, издишвайки цигарен дим в слушалката. — Но цялата тази работа ме заинтригува. Съвсем типично за Робърт. И друг път се е забърквал в пошли, потайни любовни истории.

— Надявам се, че не е стигнало чак дотам. Обичам това момиче. И ако оня ми падне в ръцете… Познавам Джени и тя направо е полудяла по него и… не знам как да се изразя, но тя е такова романтично хлапе. Като си науми нещо…

— Той е луд. По-добре да внимава.

— Точно така. Затова се и разтревожих. И ако е с него в Лангли…

— Слушай, Грег, дръж ме в течение. Ако мога да помогна с нещо, ще го направя с удоволствие. Ще се обадиш, нали?

След този разговор Грег се почувствува значително по-добре. Струваше му се, че в лицето на бившата мисис Форестър си е спечелил съюзник и се е сдобил с най-добрия източник на информация за Робърт. Когато й се обади за пръв път, тя му каза да се обръща към нея с малкото й име — Ники, сега Ники Юрген. Беше се омъжила отново. Грег имаше чувството, че му предстои продължителна и тежка битка, за да спечели отново Джени, но ще победи независимо дали тази вечер тя е с Форестър, или не. Пусна радиото, запали цигара и изу обувките си. Дали в самолетостроителното предприятие работят нощем? Заслужаваше си да провери. Намери номера в указателя и се обади. Нямаше никой. Утре сутринта ще им се обади и ще поиска адреса на Форестър. Ако не му го дадат, има и други начини — все ще се намери например някое ателие за химическо чистене или служба за доставяне на мляко, които да му помогнат. Грег потри големия си десен юмрук и стана от канапето. Един в зъбите, и Форестър сигурно ще се почувствува достатъчно обезсърчен. Вече бе имал възможността да изпробва ефикасността на това средство, макар че, трябваше да си признае, то не му бе помогнало кой знае колко с двете момичета във Филаделфия — но все пак бе изпитал огромно удовлетворение, когато смачка фасона на двамата си съперници.

Грег настрои радиото на станция и започна да се съблича. Гардеробът бе твърде тесен и това го бе дразнило неведнъж, откак се нанесе в апартамента преди десет месеца. От известно време всеки път, когато окачаше костюма си на закачалката и се опитваше да го смести, се успокояваше, че след няколко седмици ще живее с Джени в къщата в Трентън, където имаше просторни гардероби във всяка стая, включително и в кухнята. Но вече не беше толкова уверен и това го влудяваше. Като си помислеше само, че животът му се обърка заради един смахнат негодник! Почти всяка вечер минаваше покрай къщата на Джени, за да види дали колата й е там — на няколко пъти я нямаше, но Грег реши, че сигурно е била у Тесърови или с Рита, защото тя се прибра преди полунощ. Сега обаче си мислеше, че е била с Форестър и че тази нощ може и да не е първата или единствената, която прекарва с него. Та нали той не бе ходил всяка нощ до дома й.

В девет и половина на следващата сутрин Грег позвъни в самолетостроителното предприятие от един крайпътен ресторант на около четиридесет мили от Лангли. Жената, която му се обади, каза много спокойно, че не давали адресите на служителите. Половин час по-късно се обади от друго място и поиска да го свържат с Робърт Форестър. Свързаха го след около три минути, тъй като Грег не знаеше в кой отдел работи Робърт. Най-сетне гласът на Робърт каза:

— Ало?

— Обажда се Грег Уинкуп. Искам да се видя с вас днес след работа.

— За какво?

— Ще ви кажа, като се видим. Кога излизате от работа?

— Излизам в пет. Но днес не ми е удобно.

— Няма да ви отнема много време, мистър Форестър. В пет часа става ли?

— Добре, в пет.

Грег пристигна в пет, но когато понечи да мине през портала, откъдето вече излизаха коли, го спряха и му поискаха пропуск. Каза, че има среща с един от служителите. Посочиха му къде да паркира колата си — близо до централната сграда, при една табела, на която пишеше „За външни лица“. Грег се поусмихна. Държаха се като в някаква свръхсекретна организация, а всъщност произвеждаха части за глупави самолетчета за частни лица. Излезе от колата си и се поразходи около паркинга в очакване на Робърт. Поглеждаше и към колите, които идваха откъм шосето; мислеше си, че не е изключено да види синия фолксваген на Джени. Защо не му беше удобно на мистър Форестър днес? Грег хвърли цигарата си, когато видя Форестър. Идваше към него, хванал някакви листове, навити на руло.

— Здравейте — каза Грег и кимна леко с глава.

— Добър вечер.

— Предполагам, че знаете защо поисках да ви видя.

— Не съвсем — отвърна Робърт.

— С Джени ли бяхте снощи? По-точно с вас ли беше тя?

Робърт придържаше хартиеното руло с пръстите на двете си ръце.

— По-добре попитайте Джени.

— Питам вас. Къде живеете, мистър Форестър?

— Защо се интересувате?

— Има хиляди начини да го разбера. Искам само да ми кажете: бяхте ли с нея снощи?

— Мисля, че това засяга Джени или мен.

— Така ли мислите? Аз все още се считам за годеник на Джени, мистър Форестър. Или може би сте го забравили? През януари обявихте, че нямате никакви намерения спрямо Джени. Все още ли е така?

— Така е.

Спокойствието му накара Грег да кипне. Не беше нормално. Спомни си какво му беше казала бившата жена на Форестър: той не е с всичкия си.

— Мистър Форестър, така като ви гледам, вие не сте подходяща компания за никое момиче, най-малко за годеницата ми. Предупреждавам ви. Не се срещайте с нея и не правете опити да се срещате. Разбрахте ли?

— Разбрах — каза Робърт, но тонът му беше толкова спокоен, че Грег не можа да изпита никакво удовлетворение.

— Ако я докоснете, ще ви счупя врата, предупреждавам ви.

— Добре — каза Робърт.

Грег го заобиколи и се отдалечи. Почувствува, че кръвта му кипи. По лицето на Форестър нямаше и следа от страха, който бе очаквал да види, но все пак струваше му се, че е спечелил първият рунд. Беше говорил кратко и по същество. Почувствувал прилив на вдъхновение, Грег се обърна, потърси с очи тъмното палто на Робърт, но не го видя. Какво пък, бе му казал всичко, което имаше да му казва. След това се опита да открие колата на Форестър, която, доколкото си спомняше, беше тъмна на цвят, с две врати и подвижен покрив, но в проклетия паркинг имаше толкова много автомобили, че нямаше смисъл да търси.

Грег потегли право към къщата на Джени. Когато пристигна, беше шест без петнадесет, но колата й я нямаше. Обикновено се прибираше към пет или пет и половина. Потегли обратно към Лангли — знаеше, че едва ли ще успее тази вечер, но щеше да го е яд, ако се прибереше, без да е опитал. Спря пред един магазин за химическо чистене, който беше все още отворен. Не знаеха адреса на Форестър, нито пък познаваха човек с такова име, но го попитаха защо му е нужен.

— Нося един пакет — каза Грег — и трябва да му го предам лично.

— В пощата ще ви кажат, но сега е затворено.

Затворена беше и единствената дрогерия, покрай която Грег мина. Седемнадесет напразно пропътувани мили. По две — тридесет и четири. Няма значение — утре щеше да разбере.

На следващата сутрин Грег отиде в пощата веднага щом я отвориха. Каза, че трябвало да предаде един пакет на Робърт Форестър, поиска адреса му и го получи: пощенска кутия 94, Р. Д. Намираше се на улица Гърсетър, на около две мили извън града. Служителката му обясни как да стигне дотам. Грег имаше среща, за която вече бе закъснял, но реши да отиде до къщата на Форестър, за да я види.

Вглеждаше се в пощенските кутии по шосето и накрая откри името на Форестър, написано с бяла боя на една от тях. Със стръмния си покрив къщата имаше идиотски вид — тъкмо за чешит като Робърт, помисли си Грег. Стори му се мрачна. Грег спря на края на алеята, озърна се — нямаше никой. Излезе от колата и надникна през стъклото на прозореца. Полазиха го тръпки. Отвътре къщата приличаше на затвор или на част от замък. Отиде до друг прозорец, погледна през него в кухнята и видя на перваза нещо, от което сърцето му подскочи и заби от гняв. Бе една от саксиите на Джени. Нямаше грешка — познаваше много добре както саксията, така и кактуса. Доколкото си спомняше, Джени го наричаше „свекървин език“, а саксията бе от бяло стъкло, украсено с топки. Грег се върна при колата си, излезе бързо от алеята и тръгна за срещата си.

В шест часа — точно в шест, защото бе чакал да стане толкова — Грег мина отново покрай къщата на Форестър. Колата на Джени беше там, на Робърт — също. Очевидно тя си прекарваше нощите при него и не се криеше. Това й беше седмата или може би десетата нощ тук — откъде да знае. В прозорците блесна светлина. Представи си ги как се смеят, приказват, как приготвят вечерята, за която Джени сигурно правеше една от големите си салати, и как после… не можеше дори да си го помисли.

Спря в едно крайпътно заведение, чиято атмосфера му се стори достатъчно потискаща и подходяща за случая: вътре имаше трима мъже, които гледаха телевизия, наведени над бирите си. Поръча си ром — не че му се пиеше, но наименованието на питието отговаряше на настроението му. Ром. Изпи го на един дъх, плати и поиска монети за телефонен разговор с Ню Йорк.

Телефонът на Ники Юрген не отговаряше.

Грег се прибра и продължи да звъни в Ню Йорк. Вдигнаха чак в дванадесет без десет. Обади се мъжки глас и Грег поиска да говори с мисис Юрген.

— Здравей, Грег — каза Ники. — Как си?

— Не съм добре — отговори Грег, макар дружелюбният глас на Ники да бе повдигнал значително духа му. — Струва ми се… мисля, че опасенията ми се оправдаха, както се казва.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами… Джени… годеницата ми… вече прекарва нощите си у Робърт.

— Какво? За бога, това е ужасно!

Ники беше изпълнена със съчувствие. Поиска адреса на Робърт и го записа. Посъветва Грег да се заеме сериозно с Джейн и пак го предупреди, че освен ексцентрично и може би опасно поведение от Робърт друго не можело да се очаква.

— Сигурна съм, че това ще приключи скоро — каза Ники, — освен ако и годеницата ти е смахната, в което се съмнявам. На една жена не й е нужно много време, за да разбере какво представлява Робърт.

— Мислите ли, че ще й направи нещо лошо? — попита Грег разтревожен.

— Не е изключено.

— Предупредих го да не я докосва. Говорих с него преди няколко дни и въпреки това те се срещнаха още същата вечер.

— Много добре те разбирам. Напълно в стила на Робърт е да излъже едно момиче; обикновено ги подбира млади и невинни, забавлява се около месец и половина, докато му омръзнат, и после ги зарязва. Сега за пръв път имам възможността да разговарям с някой от нещастните…

— Мръсник такъв — промърмори Грег. — Утре ще отида при Джени и ще поговоря с нея. От известно време е изпаднала в такова състояние, че не иска да ме вижда, и аз гледам да не я дразня, но сега разбирам, че няма друга възможност.

— Хвани я за ръката и я отведи със себе си.

Грег направи опит да се засмее.

— Точно така. Да имаше някакъв начин да го накарам да се махне от града. Много ли е луд? Налагало ли му се е да ходи при психиатър?

— Дали се е налагало? И още как! Поне на два пъти. Той не е достатъчно луд, за да бъде в лудница, достатъчно нормален е, за да се разхожда на свобода и да обърква живота на другите. Защо не го посплашиш? Той е голям страхливец, за разлика от теб, доколкото мога да преценя.

— Тук сте съвсем права. Добре, ще помисля, но най-напред ще опитам да се видя с. Джени.

— Желая ти успех, Грег.

Смяташе да се види с Джени на следващата сутрин — в събота, или пък следобед, ако не си е у дома сутринта. Но тя не се прибра нито през деня, нито вечерта. Колата й беше пред къщата на Форестър. Все едно, че се бе пренесла при него, но Грег не можа да събере достатъчно смелост да почука на вратата на Форестър и да поиска да говори с нея. Тя не се прибра и в неделя. Дори и да бе идвала, за да се преоблече или да полее цветята, преди да отиде на работа в понеделник, той я бе изпуснал.