Патриша Хайсмит
Крясъкът на кукумявката (6)

6

Четвърт час след като се прибра, телефонът звънна.

— Здравей, Робърт, Джени се обажда. Грег си тръгна. Робърт, ужасно съжалявам за днес.

— Няма защо да се извиняваш. Съжалявам, че хубавата ти вечеря се провали.

— Можем пак да вечеряме заедно някой ден. Робърт, искам да се видим. Само седем и половина е. Мога ли да дойда у вас? Току-що говорих с Грег. Той знае, че няма да се омъжа за него, така че няма право да ми казва какво да правя и с кого да се виждам. Най-сетне разбра, струва ми се, че не се шегувам.

И Грег сигурно ще провери дали тя е излязла тази вечер, помисли си Робърт. Не е изключено и да дебне около къщата й, за да я проследи с колата си, ако тя реши да излезе.

— Джени, струва ми се, че си все още разстроена. Няма ли да е по-добре да си останеш у дома тази вечер?

— Много те моля, искам да се видим — почти изстена Джени. — Нека дойда у вас. — Очевидно нищо нямаше да я разубеди.

Е, имаше един начин да се сложи край на тази история, помисли си Робърт, и той щеше да го направи. Каза й, че може да дойде, и й обясни между кои улици се намира жилищната кооперация „Камелот“. Тя отвърна, че ще тръгне веднага.

Пет минути по-късно телефонът звънна отново. Надяваше се, че се обажда Джени, за да каже, че е променила решението си.

Този път беше Ники. Съобщи му, че е на коктейл, че е малко пияна и че е с Ралф, но много искала да му честити третата годишнина от сватбата им. Знаела, че са минали няколко седмици оттогава, но все пак по-добре късно, отколкото никога.

— Благодаря — каза той. — Благодаря ти, Ники.

— Помниш ли втората ни годишнина? — попита тя.

Едва ли би могъл да я забрави.

— Предпочитам да си спомням първата.

— Колко сме сантиментални! Искаш ли да говориш с Ралф? Рааалф!

Искаше му се да затвори телефона. Но нямаше ли това да бъде проява на страхливост? Или на неприязън? Остана да чака на телефона, загледан в тавана. Някъде от Манхатън долиташе шепот на гласове, които като във врящо гърне се надигаха и започваха да клокочат. После се чу щракване и връзката беше прекъсната. Тя беше затворила или пък някой друг беше затворил вместо нея.

Робърт си сипа уиски с вода. Да, помпеше втората годишнина от сватбата. Бяха поканили осем или десет души на гости и Робърт беше купил много божури и рози за апартамента и една тънка златна гривна за Ники. Никой не дойде. Приятелите им бяха поканени на коктейл от осем часа, но когато стана девет и петнадесет и все още нямаше никой, Робърт възкликна: „Не може да бъде! Да не би да сме ги поканили за друг ден?“ Тогава Ники, подпряла ръце на хълбоците си, каза: „Никой няма да дойде, скъпи мой, ще празнуваме само аз и ти. Да седнем на тази прекрасна маса имам да ти кажа някои неща.“ Тя дори не бе пила нищо, преди Робърт да се прибере. Той винаги можеше да определи на коя чаша е в момента. Не беше пияна и когато планираха вечерта десет дена преди това, или поне в промеждутъците бе трезва. Тази вечер тя говори без прекъсване в продължение на близо час и когато той се опитваше да каже нещо, тя просто повишаваше глас. Изложи пред него всичките му недостатъци, включително и как понякога оставя самобръсначката си на мивката, вместо да я прибере в шкафчето, и как няколко седмици по-рано забравил да вземе роклята й от химическо чистене. Не пропусна и бенката на едната му буза — прословутата бенка, чийто диаметър не беше и сантиметър и половина (веднъж я премери в банята с металната си линийка) и която в началото й се струваше благородна, след това — отвратителна и накрая започна да й прилича направо на тумор, и защо не отиде да я премахнат? Робърт си спомни, че по време на тирадата й си беше сипал втора чаша с нещо силно — най-разумното в случая беше да запази спокойствие, а алкохолът му действуваше успокояващо. Всъщност спокойствието му онази вечер така я беше вбесило, че по-късно, докато той се събличаше, за да си легне, тя на няколко пъти политна и нарочно се блъсна в него. „Не ти ли се иска да ме удариш, скъпи — говореше му тя. — Хайде, Боби, удари ме!“ — „Не“ — беше промълвил той. Колкото и да бе странно, точно в този момент нямаше никакво желание да я удари. Тогава тя го нарече ненормален. „Някой ден ще извършиш нещо страшно. Помни ми думите!“ И малко по-късно през нощта: „Каква шега, а, Боби!“, докато лежаха в леглото и тя притискаше бузата му с ръката си, не от нежност, а за да го ядоса и да му пречи да заспи. „Чудесна шега, нали, скъпи?“ Последва го в хола, когато той се премести на канапето. Най-сетне, към пет часа сутринта, тя заспа в спалнята и се събуди, когато той стана за работа. Главата й тежеше от изпития алкохол и както винаги в такива случаи тя беше изпълнена с разкаяние. Взе ръцете му в своите и започна да ги целува — държала се била ужасно, дали той може да й прости, обещавала никога вече да не прави така, той бил ангел и това, което му казала за недостатъците — а и те били съвсем незначителни, — не било на сериозно.

Чу сирената на патрулна лодка. Или човек е попаднал в бързея на реката, или пък някоя лодка е в опасност, помисли си той. Сирената продължаваше да вие — меланхолично, настойчиво, отчаяно. Опитваше се да си представи как, блъскан от водата, се преобръща върху скалите и изпаднал почти в безсъзнание, се мъчи да се захване за някой камък, но камъкът е прекалено хлъзгав или пък той самият е прекалено слаб, за да се задържи. А сирената продължава да вие, докато спасителните лодки осветяват повърхността на реката, без да могат да намерят онова, което търсят. Беше чувал колеги да казват, че ако попаднеш в бързей — а такива имаше няколко десетки на различни места по реката, — с теб е свършено. Най-многото, което спасителната служба може да направи, е да открие тялото. Един колега им беше разказвал как намерил тялото на възрастен човек на брега зад къщата си, където течението го би го изхвърлило, след като го влачило близо двадесет мили. Понякога намираха удавници, изхвърлени чак в Трентън. Робърт стисна зъби. Защо трябваше да си мисли за това, след като не смяташе нито да плува, нито да лови риба в реката дори през лятото?

Робърт отиде до бюрото си и започна да разглежда скицата на бряста, който се виждаше през прозореца му — умело и точно изпълнена скица, може би малко прекалено точно, за да е хубава, по като инженер той не можеше да се отърве от точността. Обратната страна на скицника беше празна и напролет, когато дърветата цъфнат, щеше да я запълни с рисунка на лист от бряст.

На вратата се почука. Робърт остави чашата си и отиде да отвори.

— Здравей — каза тя.

— Заповядай. — Дръпна се встрани, за да влезе. — Дай да ти взема палтото.

Тя му даде палтото си и той го прибра в гардероба. Този път не беше с дебели ботуши. Носеше обувките с висок ток.

— Чудесен апартамент — каза тя.

Той кимна, без да отвърне.

Тя седна в средата на канапето.

Той запали цигара и се настани на фотьойла, след това стана, за да вземе чашата си от бюрото.

— Ще пиеш ли нещо? Кафе? Имам еспресо, но ако искаш, мога да направя обикновено.

— Не, благодаря, нищо не ми се пие. Исках да ти кажа, Робърт, че когато говорих с Грег преди малко, не му казах, че ти си причината. Но донякъде е така.

Той прикова поглед в пода.

— Ти ме накара да видя нещо, за което досега бях сляпа. Като катализатор. Не е най-точната дума, защото катализаторът няма никакво значение сам по себе си, а служи просто за да промени нещо. А с теб не е така. Ти ми харесваш. Просто ми харесваш, каквото и да означава това.

— Ти не знаеш нищо за мен — каза той. — Не знаеш например, че съм женен. По-рано те излъгах. Женен съм от три години.

— Така ли? Значи все пак причината да напуснеш Ню Йорк е била жена. Съпругата ти.

— Да. — Очакваше това да я изненада повече. — Скарахме се. Не знаеш например, че на деветнадесет години получих нервна криза. Трябваше да се лекувам известно време. Психиката ми не е от най-уравновесените. През септември в Ню Йорк бях на границата на лудостта. Затова дойдох тук.

— Какво общо има това с отношението ми към теб?

Не му се искаше да произнася баналности от рода на тази, че когато едно момиче харесва някой мъж, обикновено се интересува дали е женен, или не.

— Виждаш ли, нещата се усложняват от факта, че с жена ми не сме разведени.

— Ще се развеждате ли?

— Не, просто искаме да поживеем отделно известно време.

— Е… Но моля те, не си мисли, че ще се опитам да попреча на отношенията ви. Не бих и могла, след като я обичаш. Просто исках да ти кажа, че аз те обичам.

Погледът му се стрелна към нея, после се отмести встрани.

— Мисля, че колкото по-скоро се отърсиш от това чувство, толкова по-добре.

— Няма да се отърся, сигурна съм. Винаги съм знаела, че ще разбера, когато ми се случи. Такъв ми бил късметът, но фактът, че си женен, не променя нищо.

Робърт се усмихна.

— Но ти си толкова млада. Всъщност на колко години си?

— На двадесет и три. Не съм чак толкова млада.

Робърт не би казал, че е и на толкова. Всеки път му се струваше все по-млада.

— Не мога да кажа нищо за Грег. Може би не е подходящ за теб. Във всеки случай аз не съм. Трудно се живее с човек като мен — чудак, и то не съвсем с всичкия си.

— Не е ли по-добре да оставиш на мен да преценя?

— Това, че съм те зяпал през прозореца на кухнята, не говори много добре за мен, не мислиш ли? Само да чуеш какво казва жена ми. Според нея съм готов за лудницата. — Той се изсмя. — Можеш да я попиташ.

— Не ме интересува какво казва жена ти.

Беше се отпуснала на канапето на една страна, облегната на лакътя си — фигурата й излъчваше спокойствие, но по лицето й се четеше решимост. Не снемаше поглед от него.

— Нямам намерение да си играя на любов, Джени.

— Аз не мисля, че си играеш. Според мен постъпваш много честно.

Робърт се изправи рязко, занесе чашата си до масичката на края на канапето и я остави.

— Да, но съм постъпвал и иначе, не помниш ли? Ще бъда откровен, Джени. Аз съм човек, комуто са необходими усилия, за да запази — как да кажа — разсъдъка си. — Сви рамене. — Затова дойдох тук. Животът ми е по-спокоен, отколкото в Ню Йорк. Разбирам се с колегите си. На Коледа бях с един от тях, с жена му и дъщеричката им и прекарахме добре. Но те не знаят какво ми струва това понякога, как имам чувството, че трябва непрекъснато да полагам усилия. — Млъкна и я погледна, надяваше се, че думите му не са останали без ефект.

Ако не друго, лицето й беше станало още по-спокойно.

— Всички ние трябва непрекъснато да полагаме усилия. Не ми казваш нищо ново.

Той въздъхна.

— Човек трябва да стои далеч от мен. Искам да разбереш това. Главата ми не е в ред.

— Кой ти го каза? Лекарите ли?

— Не, не лекарите. Жена ми, а тя би трябвало да знае, след като е живяла с мен.

— А когато отиде да се лекуваш? Когато си бил на деветнадесет години?

— Какво ми казаха лекарите тогава? Казаха ми, че това е реакция на слаб човек срещу трудно детство. На слаб човек. Получих криза, да. Това не е ли типично за слабите хора?

— Какво направи?

— Трябваше да напусна университета за известно време. Една нощ отидох да се къпя в езерото както бях с дрехите си, просто ми се прииска да го сторя. Почти бях решил да се самоубия и се опитах да го направя, но само се опитах. Един полицай се намеси. Помислиха, че съм пиян. Отървах се с глоба и една нощ в затвора. Твърдяха, че съм пиян, и аз не го отрекох. А защо според теб полицаите решиха, че съм пиян? Заради налудничавите неща, които им наговорих. — Изглеждаше невъзможно човек да убеди. Чудеше се какво още да й каже. — Веднъж насочих пушка срещу жена си. Беше легнала да спи. Седнах срещу нея, взех ловната й пушка и я насочих. Беше заредена. — В действителност пушката не беше заредена. Млъкна, за да си поеме въздух, без да снема поглед от Джени. Тя бе леко намръщена, но по лицето й нямаше уплаха, само съсредоточеност.

— И какво стана?

— Нищо. Направих го само за да видя, да се убедя, че никога няма да дръпна спусъка. Бяхме се скарали малко преди това. Този ден си помислих: „Толкова я мразя, че бих могъл да я убия, за да й отмъстя за всичко, което ми наговори.“ Но когато седнах срещу нея с пушката и видях тялото й в мерника, си помислих, че не си заслужава да убиеш човек заради когото или каквото и да било.

— Ами ето, значи си разбрал това.

— Да, но представи си, че се събуждаш и виждаш човек с пушка, насочена срещу теб. Какво според теб си е помислила жена ми? Какво според теб си помислиха хората, когато им разказа случката? А тя я разказа на доста хора. Казваше, че съм потиснат и мрачен и че някой ден ще извърша убийство. Казваше, че съм искал да я убия. Кой знае, може и да съм искал.

Тя се пресегна и взе цигарите му от масичката. Робърт й запали цигарата.

— Още не си ми казал нищо, което е наистина потресаващо.

— Не съм ли? А ти какво искаш? Вампири?

— Какво се случи, когато напусна университета?

— Всъщност загубих само един семестър и през това време ходих на психотерапия. Междувременно се залових и за работа — вършех какво ли не. Когато се върнах в университета, се настаних у един приятел, с когото учехме заедно. Той живееше близо до университета заедно с родителите си. Имаше братче и сестричка и у тях цареше пълен хаос. — Робърт се усмихна. — Но въпреки всичко чувствувах, че имам дом, разбираш ли? Не би ме разбрала, ако не ти се е случвало да нямаш дом. Живеех в мъничка самостоятелна стая и само в много редки случаи можех да уча цял час без прекъсване, тъй като децата непрекъснато влизаха и излизаха, но когато с Кърмит оставахме да четем до късно, майка му идваше към полунощ да ни донесе баница, кейк и мляко. Звучи смешно, но за мен това беше дом, какъвто нямах при майка си и баща си. Не че обвинявам майка си. С баща ми не й беше никак леко и тя се стараеше, но не можеше да съгради нещо здраво от онова, с което разполагаше: баща ми пиеше много и над нея непрекъснато висеше заплахата да се разведе или да бъде изоставена. Не знам дали се изразявам ясно. Сигурно не.

— Какво стана с Кърмит?

— Почина. — Робърт запали нова цигара. — Загина при злополука в Аляска. Служихме заедно — бяхме си уредили да ни изпратят в едно поделение. Мислехме, че могат да ни изпратят в Корея, но не видяхме нито Корея, нито истински бой. Кърмит загина от рикошет. Ударил го в гърба. Случи се една сутрин. Отидох за кафе и го оставих само за пет минути. Когато се върнах, намерих го мъртъв на земята, а около него се бяха събрали няколко души. — Робърт изведнъж се почувствува неудобно от сериозния й, прикован в него поглед. От години не беше споменавал името на Кърмит, нито пък бе разказвал за смъртта му на нюйоркските си приятели. Добави: — Веднага щом се уволних, заминах за Ню Йорк.

Джени кимна с глава.

— Значи и ти знаеш нещо за смъртта.

— Знам какво значи да загубиш приятел. Но за смъртта… Никога не съм виждал как убиват хора, които познавам, така както се случва на война. За смъртта? Не. — Робърт поклати глава.

— Знам много добре какво значи да се мъчиш да запазиш разсъдъка си. Изпитвала съм го. Когато малкият ми брат почина преди три години, изведнъж всичко ми се стори безсмислено. Имах чувството, че всички, с изключение на мен, са полудели. Нали знаеш какво казват — че това е типично за побърканите. — На устните й се появи срамежлива усмивка и очите й заблестяха. — Просто животът си продължи постарому — баща ми пак ходеше на работа, майка ми пак шеташе из къщи, въпреки че смъртта бе посетила дома ни. — Всмукна от цигарата си, загледана напред, невиждаща нищо. — Страхувах се от смъртта. Трябваше да мисля за нея, отново и отново, за да мога да я разбера — за себе си. Докато най-сетне тя се превърна в нещо познато и близко, разбираш ли? — Вдигна очи към него, след това отново се загледа напред. — Сега изобщо не се страхувам от смъртта. Разбирам защо човекът в съня ти казва „брат Смърт“.

— Да, но лично мен този сън ме безпокои — каза Робърт.

Тя го погледна.

— Ще престане да те безпокои, ако започнеш да мислиш за него. Ако мислиш достатъчно дълго.

Без да иска, Робърт поклати глава. Почти потрепери. Погледна младото й лице озадачен.

— Когато разбрах това за смъртта — продължи тя, — започнах да гледам на света по различен начин. Грег мисли, че смъртта ме потиска, но не е така. Просто ми става неприятно, когато чуя някой да говори за нея с ужас. Нали разбираш? Сега, след като се запознах с теб, вече виждам света в по-друга светлина, в много по-приятна светлина. Например обстановката в банката, където работя. Преди ми се струваше толкова мрачна и скучна, а сега е съвсем различна. Приветлива. Всичко е много по-лесно.

Той ли не познаваше това чувство? Чувството, че си влюбен? Изведнъж светът става хубав. Изведнъж от голите дървета започват да звучат песни. Момичето беше толкова младо. В момента говореше за Достоевски, но той почти не я слушаше, защото се чудеше как да прекрати всичко това, и то безболезнено. Разговорът им само я бе обвързал още по-силно. Крачеше из стаята, докато тя говореше за „съдба“ и „вечност“ — изглежда, вярваше в задгробния живот. Изведнъж Робърт каза:

— Джени, преди малко всъщност се опитах да ти кажа, че повече не можем да се виждаме. Съжалявам, но такова е положението.

Изведнъж лицето й доби трагичен израз, ъгълчетата на широката й уста увиснаха надолу и той съжали, че й го каза така направо, но какво друго можеше да стори? Крачеше из хола с пъхнати в джобовете ръце.

— Не ти ли е приятно да се виждаме? — попита тя.

— Напротив, много ми е приятно, но не бива. Приятно ми е, когато мисля за теб като за щастливо момиче. Можеш ли да го разбереш? Когато те гледах през прозореца на кухнята, ми беше приятно, че виждам пред себе си едно щастливо момиче, което един ден ще се омъжи за приятеля си, и това е всичко. Беше грешка, че се запознах с теб, и грешка, че… — Нямаше нужда да довършва изречението си. Искаше му се тя да си тръгне. Роклята й изшумоля и той се обърна — беше станала.

— Искам да ти благодаря за нещо — каза тя. — Ти ме накара да разбера, че не обичам Грег и не трябва да се омъжвам за него. За това съм ти много благодарна.

— Съмнявам се, че и Грег изпитва подобни чувства.

— Съжалявам. Както каза преди малко, такова е положението. — Опита се да се усмихне. — Е, довиждане.

Изпрати я до вратата. Беше взела палтото си от гардероба и го бе облякла, преди той да успее да й помогне. — Довиждане.

В следващия миг вече я нямаше. Стаята отново бе празна.